Той стоеше близо до прозореца, стаил дъх, сякаш за да запази момента, и тръпнещ от вълнение. Нещо изпука отатък и го събуди от размислите му. Обърна се и я видя. Красива и жизнерадостна, точно както я помнеше. Той протегна ръка, за да я улови, за да я задържи. Тя му се усмихна тъжно, потрепера за миг и се превърна в звезден прах. Ръцете му бяха обляни от сияещи стъкълца, които блещукаха на слабата светлина. Той я беше загубил.
Погледна отново към прозореца, но не успя да види изображението си. Маската му пречеше, маската на проклятието. Огъня изгаряше гърдите му и проникваше до мозъка на костите му. Яката го стягаше, нещо го душеше. За момент пред очите му се мярна публиката. Един прожектор проблясна в очите му и той ги притвори. Тихо шептене се разнесе навред. Той стоеше като покосен, беше объркан. Някой го извика. Той отново я видя, но тя беше различна. Тя приближи до него и той усети аромата й - толкова лек и свеж, подобно на утринна роса. Очите му се изпълниха със синкав пламък и засвяткаха. Пламъкът се разгоря и той усети как огнени езици го пронизваха и се разпростираха. Нейните коси, очи и устни побеляха като вледенени от него. Бледа мъгла се разнесе край нея, но тя остана неподвижна, вгледана в далечината.
Пробождане. Остро и бързо, неочаквано, студено, безчувствено.
Той падна на земята. Публиката стана на крака от възторг. Бурни аплодисменти съпрпводиха края на пиесата. Светлините огряха цялата сцена и всичко наоколо засия. Погледите бяха насочени единствено към нея. Сиянието я обля. Изгуби за миг съзнание, покосена от завършека. Не успя да види публиката и затова сведе глава. Откри в ръката си острието, същото, с което му отне духа. Него го нямаше. Тя отново се огледа изплашена, но не го откри и тогава се обърна към публиката, сякаш за да ги попита, но те се смееха и възхищаваха и бяха безучастни към нейната лична трагедия.
Тя потърси своята мъгла, но тя се бе скрила, уплашена от шумотевицата. Помаха с ръка за помощ, но публиката още повече заръкопляска. Тя почувства тежест, въздухът за нея свършваше. Една нова, непозната светлина, придружена от музика, нежна и мелодична, я изненада и тя със сетни сили си пое за последен път дъх.
Три месеца по-рано.
Софи тъкмо слизаше по стълбите, когато неочаквано се спря и заслуша. Някой пееше в залата. Тя се върна горе и погледна към сцената. В края й стърчеше непознат образ, който от време на време плахо потрпваше. Долу, при първите редове, седеше директорът и говореше нещо на силуета. Той от своя страна поклати глава и отново започна да пее. Софи се заслуша в песента му, но мигновено се отдръпна от вратата, когато видя, че човекът обърна глава към нея. Софи тръгна към стълбите, без да посмее да се върне назад.
На следващия ден тя отново отиде в театъра, защото директорът й беше обещал нова роля. Притръпнала от смесени чувства, Софи бавно крачеше към кабинета му. Пред очите й премина целият й живот, а той съществуваше единствено заради театъра. Тя почука на вратата и влезе. При директора имаше някого. Това беше Божидар - висок, строен младеж с тъмнозелени очи и черни коси. Директорът приветства Софи, която бе вперила поглед в момчето. Двамата се запознаха и не след дълго се оказа, че той е новият й партньор, той също беше актьор. Софи бе безкрайно смутена от това ново попълнение, но не можеше да се противопостави. След като Божидар излезе, директорът се смълча. Лицето му придоби сериозен вид и сведе поглед. Стоя така известно време и след това сподели, че взимайки Божидар на работа, нейната кариера е в опасност. Един от тях трябваше да си тръгне, да напусне театъра, да напусне живота си.
Софи съвсем помръкна и цяла седмица седеше смълчана и замислена. Ах, как й се искаше да удуши с голи ръце този Божидар и да прекрати мъките си. Тя стоя измъчвана от себе си в продължение на няколко дни, след което се наложи да се върне в театъра и да репетира своята последна роля. Всеки ден те се срещаха и си разменяха реплики, пееха, танцуваха, смееха се и плачеха. Тя се правеше на силна и той се правеше на силен, тя вдигаше високо глава и той също.
В нощта преди голямото представление на генералната репетиция те стояха далеч един от друг, вгледани нанякъде, мечтаещи за неосъществимото. Кой кого щеше да убие и на каква цена? Божидар стана от мястото си и отиде при Софи. Разказа й за болното си братче, с което са сами откакто се помни, и което има нужда от грижи и най-вече от самия него. Момичето въздъхна тъжно и не отвърна нищо. Сега й се искаше да погуби себе си.
На следващата вечер тя стоеше по средата на сцената. Почувства тежест, въздухът за нея свършваше. Една нова, непозната светлина, придружена от музика, я изненада и тя със сетни сили си пое за последен път дъх, преди да се обърне и да го види. Той я хвана за ръка и двамата отправиха поглед към публиката и дълбоко се поклониха.
Софи и Божидар подадоха оставка и заживяха заедно, грижейки се за малкото братче.
© Амелия Йорданова Все права защищены