Тертер се разбуди в самолета и направи опит да се раздвижи. Краката и гърбът му се бяха схванали. Доколкото можа, без да докосне съседа си по седалка, успя да се поразмърда. След малко се почувства по-добре и дори така се намести, че промени неудобната си поза, като леко се обърна настрани, подпря кръста си с ръце и известно време го масажира. Поотпусна се и погледът му се зарея през илюминатора… Спря се върху позлатен, вълшебно искрящ облак. „Господи, благодаря за великолепието!” – помисли си почти на глас, но се сепна и мигом извърна глава, за да провери дали не е събудил съседа си. Но човечецът до него дори леко си похъркваше. Тертер се успокои и духом продължи да се гмурка из облаците и да се удивява на Божията красота. Неусетно в съзнанието му изплува сънят, който го бе споходил в самолета, по време на дългия презокеански полет – бащината му къща на село, уж същата, каквато си я помнеше, но някак килната на една страна, като кулата в Пиза. Странно, много странно… Не беше суеверен и не вярваше на сънища, но сега сякаш някой го подтикваше да не си остава в София, а да продължи към мъничкото планинско селце, към дома, в който от няколко години, откакто починаха родителите му, не беше стъпвал.
Той и преди рядко си ходеше. Завърши „атомна и ядрена физика” в Софийския университет, задоми се в столицата и там си остана – „заврян зет”, ама в големия град, а не в забутаното планинско селце – то в бащиното Диводедково наистина само ядрени физици липсваха… Скоро защити докторантура, получи научна степен и започна работа в университета, а след година негов състудент, който беше успял да пробие в чужбина, го покани да му помага в една голяма фирма в САЩ, където заплащането въобще не можеше да се сравнява с преподавателското, което получаваше в Софийския университет. Сега Тертер живееше с жена си и с едногодишния им син в Ню Йорк, беше се утвърдил в работата и уверено израстваше. В България си идваше само за разни научни конференции, симпозиуми или семинари. А и тук нищо не го задържаше, откакто родителите му починаха.
Гласът на стюардесата прекъсна мислите му. Тертер разсеяно затегна колана и се приготви за кацане на Лондонското летище Хийтроу. За негово учудване самолетът кръжа твърде дълго и сякаш никога нямаше да се приземи. Напрежението сред пътниците започна да нараства, когато стюардесата обясни, че в момента аварийно, близо до тях, се спуска израелски пътнически самолет „Боинг” 747-400, тъй като скоро след излитането му оттук, се бил запалил един от неговите четири двигателя. „Сънят с бащината къща, ах, този пророчески сън…” – помисли си Тертер, но като си представи родния дом, постепенно започна да се успокоява и вече, без паника, бе готов да понесе всякакво изпитание. Почувства майчината ръка върху челото си, видя кротките й очи и я чу да мълви: „Бъди силен, моето момче, ти можеш!” Точно тогава самолетът кацна. Пътниците започнаха да ръкопляскат. Близо до тях успешно се беше приземил израелският самолет и покрай него гъмжеше като край разярен пчелен кошер. Щураха се униформени, имаше доста пожарни, линейки и полицейски коли. По-късно, докато чакаше за багажа си, мъжът чу съобщение, че всички 411 пътника от борда на авариралата машина са живи и здрави. Усмивка озари лицето му и той си заподсвирква тихичко една весела песничка, както правеше като момче, когато помагаше на баща си. След около два часа вече летеше за София. Сега се замисли за жена си и за мъничкото им синче, които бе оставил в Ню Йорк. Така му се дощя да ги сгуши в прегръдката си… Ех, ако можеха да не се делят?! Уви, обстоятелствата не го позволяваха, а той отдавна се беше убедил, че няма пълно щастие. В такива моменти се настройваше философски и си повтаряше мисълта на италианския политик, историк и дипломат Николо Макиавели: „Причината за щастието или нещастието на хората е в отношението им към изискванията на времето.” Сега пак си я изрече на ум, а тя неусетно го насочи към актуалното явление, наречено „тероризъм”. Замисли се за корените му, за отмъщението, за злото и за доброто... Как, Господи, да се сложи край на този порочен кръг – „зъб за зъб, око за око”, как?! Заболя го глава… Реши засега да не си я блъска над тези сложни въпроси и се загледа през илюминатора. Почувства, че вече лети над българска територия… Сърцето му запърха радостно, лицето му засия. Не можеше да отдели поглед от родната земя, от чудните цветове там долу…
След като бе поживял в Ню Йорк, сега София изглеждаше на Тертер като уютно, малко градче. Чувството, че е предприел дългия път към Родината не по работа, не по задължение, се засили, когато разбра, че мероприятието, на което го бяха поканили колегите му от Софийския университет, се провежда извън столицата – в конферентната зала на известен хотел в курорта Боровец. А когато до него седна младата асистентка, с която имаше кратка интимна връзка преди да се запознае със съпругата си, усещането за „Божи промисъл”, за нещо топло и необяснимо, което се стреми да запълни липсата на майчина обич и бащина подкрепа, сякаш бе на път да добие реални измерения. Бяха изминали поне три години, през които нито се бяха виждали, нито чували с очарователната дама, затова се учуди на неволното прескачане на сърцето си и на заекването, с което едва успя да отговори на поздрава й. Дали сега в Ню Йорк жена му и мъничкото им синче не си разказваха вълшебни приказки?… Тертер премигна нервно, но бързо се успокои. Та той бе мъж със силна воля, а и това, което почувства към остроумната асистентка, седнала най - случайно от лявата му страна, не бе нищо друго, освен желание да си припомни някои хубави мигове, прекарани в свидната Родина… Да, да, беше точно така, а вълнението и заекването му се дължат именно на това. Та старата му любов бе отминала отдавна и бе оставила само своята пепел – опита да си внуши младият учен и може би щеше да успее, ако Деница не бе го погледнала някак особено:
-Ето че ненапразно помня нещо, което било казано от Джордано Бруно. Срещата ни тук сякаш отново потвърждава извода му, че „светът е величина, която има навсякъде своя център и окръжност”?
-Може би, може би… А той не беше ли продължил още, мислейки че „всичко е във всичко”- многозначително се измъкна Тертер и се зарадва, че доцент доктор Митов помоли за тишина, за да започне с представянето на откритието, до което учените са достигнали, използвайки Големия адронен колайдер в комплекса на Европейския център за ядрени изследвания край Женева.
-Колеги, знаете, че на 4 юли 2012 г., говорителите на опитите ATLAS и CMS обявиха, че са открили нова частица, с маса 125.3 GeV ± 0.6 GeV, което я прави най-масивната наблюдавана елементарна такава. Според Стандартния модел не могат да съществуват други частици, освен бозона на Хигс, и следващите опити в ЦЕРН се очаква да покажат дали новооткритата е дълго търсената. Изследването на нейните свойства със сигурност ще отвори вратите за разработването на физични теории отвъд Стандартния модел. Щастлив съм, че живеем във време, когато част от мечтаното, от считаното за фантастика, ще се окаже реалност, когато пред човешкия ум ще се открият нови хоризонти! – побелелият доцент с нескрит възторг въведе аудиторията в темата.
Последваха интересни прожекции и дълги обяснения на научен език. В една от кратките паузи Деница сведе глава на рамото на Тертер и му зашушна, но не любовно обяснение, а стихове за учения:
-Стремежът благодат е за душата,
тъй както е росата за тревата.
Гориш и с трепет си изпълнен,
откритието близко е...
Ето, цифрите подреждат се,
на опита се вижда краят...
Светлина!
Навлизаш в Рая!
Но какво е, Боже, Рая?
Не е ли той удобна,
подредена стая?
Но защо е, Боже, Рая,
щом на стремежите ни
той е края?
- Господи, защо няма условия тук, в нашата България да се занимаваме с наука, защо продават умовете ни, Господи! – тихо простена Тертер.
А доцент доктор Митов продължи своята чудна приказка. Зададе въпросите, които отдавна не даваха мира на учените. Каква е структурата на пространство-времето? Как се е зародила и как ще се развива Вселената? От какво е съставена „тъмната материя”? Колко е правилен Стандартният модел във физиката? А после обясни, че Хигс бозонът е частица, която дава маса на останалите, наречена е Божествена, защото е направила възможно образуването на планетите и нейната невидима сила е спомогнала прашинките при Големия взрив да не се разпръснат из безкрайната Вселена със скоростта на светлината.
Тертер и Деница слушаха с широко отворени, горящи очи, чак зяпнали в захлас. Така и не усетиха как стиснаха ръцете си… Божествената частица бе виновна…
Галеща тишина, упойващ аромат на билки, на смола и на първа любов, вълшебен, покоряващ трепет от съприкосновение с научни открития - какво повече би могъл да желае Тертер, за да се почувства щастлив?! Всичко това сега го имаше на Боровец, но сякаш нещо не му достигаше. Така копнееше за чудото – за времето, когато би станало възможно развитието му като учен в Родината, в която да среща разбиране, а не завист, където да чува покрай себе си звънливия смях на своите жена и дете… Мисълта, че не постъпва добре, отдавайки се на увлечението си по Деница, също не му даваше мира. Трябва да бъде силен и да скъса връзката си с нея - рязко и завинаги, трябва… Та той има съпруга, която му вярва и го чака там, в далечния Ню Йорк! Веднага след научната конференция, реши час по-скоро да отпътува за бащиното си село, но очарователната му любов все измисляше с какво да го привлече, за да забави раздялата, която изглежда предчувстваше. Да… Деница някак го омагьосваше – беше умна и знаеше как да го заинтригува. Умееше да го изслушва внимателно, да вниква и да задава интересни въпроси, точно и разумно. А също - да му отговаря спокойно и тактично, навреме и неусетно да сменя темите и да престава да говори, когато няма повече какво да каже. Той неведнъж бе размислял дали качествата на ума не се развиват за сметка на качествата на сърцето, но дори и да се убеждаваше, че понякога е така, предпочиташе жени, които имаха нещо в главата си, пред такива, които изпъкваха единствено с чувствени устни или красиви очи. А съвършени нямаше… Но истината бе, че куклите Барби го отблъскваха, дори и да притежаваха най-прелестния бюст и най-кръшното телце. Младият мъж беше забелязал, че както на жена му, така и на Деница, им стига само намек, за да го разберат - те бяха наблюдателни и сякаш, виждайки чуждите пороци, се избавяха от своите, а това бе качество, което той особено ценеше. Всъщност амбициозният учен поставяше ума над всичко и чувстваше, че същият се изразява единствено в здравия смисъл, затова разсъждаваше дори и за любовта… Разбира се, лесно стигна до извода, че никога не би допуснал да гради своето щастие върху нещастието на съпругата си, затова не преставаше да мисли за раздялата си с Деница, което го изпълваше с тревожност. Та кога ли младият мъж е бил спокоен?! Той дори не познаваше това чувство.
Тертер имаше още две седмици отпуск, а след това се налагаше да лети обратно – за Ню Йорк, а там – в новия си дом, искаше да отнесе нещо родно и свидно, което винаги да му напомня за неговата България. Как желаеше духът на старинната бащина къща да замъждука в американското му жилище! Дали това вълшебно пламъче не бе скрито в цигулката на татко му, или пък в мамината икона на Богородица, в картините, нарисувани от дядо му, а може би най-ярко просветваше между страниците на книжката с народни умотворения, събирани от Петко Рачов Славейков, със стар правопис, останала още от прародителите му? Тази утрин, точно когато мелодичният глас на Деница преплиташе трелите си с чудния птичи шепот, носещ се над мъдрите борове, той реши да бъде откровен и показа раздвоеността си пред младата жена. По всичко си личеше, че тя е очаквала такова развитие на отношенията им, защото разумно прие раздялата. Те взаимно си благодариха за миговете, изпълнени с красота, и всеки тръгна по своя път…
Тертер се опита да наеме такси, което да го откара направо в Диводедково, но изглежда по-лесно бе да организира околосветско пътешествие. Петима шофьори му отказаха, макар и да им предлагаше двойно и тройно заплащане, докато не се сети да попита за причината. Оказа се, че миналата пролет местната река придошла и отнесла част от пътя към селцето, а жалките останки от него били трудно проходими. Тогава Тертер реши да си купи някаква стара кола и сам да предприеме рискованото пътуване, без да зависи от волята на този или онзи. Какво пък – да не е в джунглата я, все някак ще стигне до селцето си, та нали и там все още живеят хора!
Скоро, с усмивка и само срещу стотина лева, стана горд собственик на препатил „Москвич”, свикнал да се тътри из българските чукари. Мина му през ума, че дори и Соломон Паси предпочита да пътува из България с трабантчето си, та какво остава за него - за един нищо и никакъв, нереализиран в Родината си учен! Тази мисъл го разсмя и му даде сили набързо да събере багажа си в новата придобивка, да се запаси с храна и вода, сякаш отива сред пустинята, и с хъс да отпраши към Диводедково.
Сам, по-замислен от всякога, Тертер пътуваше назад във времето, към своето детство, към корените си… Сега, когато беше в отпуска и би могъл да се почувства свободен, той усещаше, че е по-зает отпреди. Странно, но го бе завладяло предчувствието, че му предстои най-важното, осмислящото в неговия живот. Караше полекичка антиката, с която се беше сдобил – очуканият „Москвич”, а погледът му неволно се спираше ту върху някое вековно дърво покрай пътя, ту върху някоя стара, изоставена къща, с унили прозорци, сякаш със засъхнали по очите ù сълзи, после прескачаше към съседната буренясала нива, но усмихващите се в нея диви цветя все пак успяваха да разведрят душата му. А в далечината, като кръшна снага на напъпила девойка, го приласкаваха тайнствените планински очертания. Те неустоимо го привличаха, канеха го да проникне в дебрите им, да се потопи в магията им… Могилите, които често отминаваше по пътя си, го застигаха още на следващия завой с омайващ дъх на минало. Тогава Тертер усещаше очарованието на скритите в тях златни тракийски съкровища и в тези вълшебни мигове дочуваше гласовете на древните, захласваше се от песента на Орфей, от трелите на чудодейната му лира… Господи, колко мило му бе всичко наоколо - сякаш не само чувстваше целувката на първата си любов, но и докосването на изстрадалата майчина ръка, на побелелите ù коси, погледът на изморените, проникващи до дъното на душата му родни очи… Тръсна глава, защото усети напиращи сълзи, а той знаеше, че един мъж винаги трябва да преглъща мъката си. Уви, пак не ги остави да потекат на воля, а стисна зъби, както бе правил много пъти и в САЩ, но сега се сви от тъпа болка вляво. Спря и притеснено разтърка сърдечната си област. В такива моменти имаше нужда от мъдър съвет, от ръка на близък върху челото. Затова се вглъби в себе си, опитвайки да си спомни нещо съкровено. Дядо му, този изстрадал българин, преживял война, обичаше да му разказва не само приказки, но и истински истории, а като се разчувстваше, често му повтаряше: „Сине, сине, от мене да знаеш, че човек и цар да е в чужбина, димът на свидната Родина никога не ще му дава мира”. Колко е бил прав! Скоро Тертер се поуспокои и продължи да шофира. Унесен в своите мисли, не усети кога стигна до дерето и до пътя, наполовина, по дължината си, отнесен от миналогодишното наводнение. Жалко, че той бе единственият към Диводедково. Ще не ще, отново спря, защото трябваше да измисли как да продължи. Пред него се тътреше тясна, дълга каруца, в която съгледа, че бяха наредени кашони с хляб за селския магазин. „Аха, ето докъде е довела неволята - тук и превозните средства са особени, старинни…” – тъжно се поусмихна Тертер, а сетне пъргаво изтича по жалките останки от път и подвикна на каруцаря да спре за малко. Двамата се поразговориха и скоро физикът нахвърля багажа си в талигата, до хляба, а сетне гордо се настани на капрата, до гостоприемния диводедковец.
Както се казва, „след три дни път с камили”, който в никакъв случай не би могъл да се нарече скучен, Тертер най-после стигна там, накъдето беше запрашил с допотопния „Москвич”. Е, до крайната цел го докара катърекспресът, но това още повече повдигна духа му и го разведри. Да, неустоимо бе желанието му, въпреки всички трудности, да се докосне до родното!
Бе тиха привечер. След няколкогодишно отсъствие ученият отново открехна портата на бащиния двор. Пристъпи, мълвейки любимите си стихове на поета Димчо Дебелянов, които в „далечната чужбина” често си повтаряше, а на прага го пресрещна духът на свидната му майчица…
-Тук съм, върнах се, у дома съм си, мамо… - премалял, Тертер падна на колене и сключи молитвено ръце. В стаята бе тъмно и някак тайнствено. Дъхаше на стара къща, на лавандула и на едва доловима печал… След минути на съзерцание усети особения мирис на вар, на изронена мазилка и на още нещо, което в този момент не би могъл ясно да определи. Бавно се изправи и машинално опипа стената в желанието си да светне лампата и да се потопи в атмосферата на родното не само чрез аромата. Бе оставил ключ на съседката, за да понаглежда къщата и двора. От време на време ѝ изпращаше пари – за данъци и за дребни сметки. Затова сега, макар и след няколкогодишно отсъствие, прекрачи прага с убеждението, че ще завари дом, а не пусто жилище. За негово учудване ръката му попадна в дупка на стената, а по-надолу почувства дълга вдлъбнатина. Сети се, че в джоба има запалка. Пламъчето дяволски заигра наоколо… Плезеше се, дори се кискаше сред измъкнатите от стените жици и дълго се заплесна по една, която висеше над главата на учения като бесилка. От картините – от чудните очи на дома, нямаше и помен. Дървената кутия на часовника с кукувичката се търкаляше по пода, а горкото птиче и всичко, изработено от метал, беше садистично изтръгнато. Уплашено, младият човек се запъти към съседната стая. Още от вратата го лъхна тежка миризма. Скоро разбра причината - от печката не бе останало почти нищо, а дюшекът на леглото бе пропит с нафта. Тертер тревожно погледна към ъгъла, където бе мястото на татковата му цигулка. Нямаше я. Пламъчето на запалката неспокойно замъждука по библиотечните рафтове, аха, аха, да ги близне с език. Майчината икона на Богородица липсваше, но поне книгите си бяха по местата. Изглежда, че крадците не ги долюбваха особено. „Това вече не е дом, Господи, не е! Сякаш някой е плюл в душата ми, в спомените ми, срязал е корените ми…” Зави му се свят. Той едва успя да се примъкне до залятото с нафта легло, приседна в крайчеца му, а после безпаметно се отпусна…
Когато започна да идва на себе си, дълго изучава майсторските трикове на един паяк, който умело тъчеше над главата му най-фина сребърна дантела. Зачуди се къде се намира, но странната миризма наоколо скоро му припомни всичко. Беше лежал в несвяст цяла нощ, бе дочакал утрото, беше жив... Бавно се надигна, но усети болка в тила и пак се отпусна. Паякът за миг спря работата си и като мъртъв замръзна над главата на физика. Един слънчев лъч заигра по нишките на плетивото му… „Добре съм, добре съм, ето, вече ставам. Аз съм силен, аз съм много силен…” – мърмореше под носа си Тертер, правейки поредния опит да се подпре на ръце и да се задържи поне седнал. Най-после успя. Огледа се. Стаята бе направо изтърбушена. Никога през живота си не бе виждал по-страшен безпорядък. Заклатушка се към библиотеката. Библията бе на мястото си – точно там, където майка му, Бог да я прости, винаги си я държеше. Внимателно я извади, погали я като малко детенце и я запрелиства. На последните ѝ страници прародителите му бяха започнали да записват накратичко родовата история, продължена от майка му и баща му. Младият човек се зачете. Толкова различни почерци и мастила, толкова гласове от миналото… Тертер се поуспокои и живо затърси сборника с народни умотворения на Петко Рачов Славейков. Скоро го откри и широка усмивка огря лицето му. Помисли си, че ще отнесе в САЩ най-ценното – библията и духа на народа си, събран в тази книжка. Но му беше писано да намери и още нещо. Стената бе изкъртена точно на мястото, където преди висеше една от любимите му картини, рисувана от неговия дядо. Личеше си, че зад нея е имало тайник. Сега от дървеното сандъче в стената се подаваше само една стара, пожълтяла, почти разпадаща се тетрадка. Тертер нетърпеливо я разгърна и се захласна. Сякаш се пренесе в друг свят. Като в просъница приседна на омазаното с нафта легло и забрави за всичко…
Никога не беше подозирал, че дядо му си е водил дневник. Често го беше виждал да рисува, замечтан, потънал в себе си. Тогава и да го попиташе за нещо, старият човек сякаш не чуваше. В такъв момент Тертер имаше чувството, че горящите му очи са проникнали в дълбините на неизвестен свят, за да го изследват и отразят върху платното с цялото му тайнствено очарование - разкъсван от противоречия, но устремен, като орел в полет. Дали образите, които се появяваха под четката му, не бяха го омагьосали? Художникът забелязваше внука си, едва след като излезеше от унеса. Тогава го погалваше по главицата и с усмивка отговаряше на многобройните му „Защо?”. Сега погледът на младежа жадно започна да поглъща редовете от странната тетрадка. Те му приличаха на жици, с канещи се да кацнат върху тях лястовички, може би защото буквите го гледаха учудено, несигурно разхвърляни, сякаш излезли изпод трепереща ръка:
„Записки на Делян Поптодоров – свещеник в село Диводедково.
Втори ноемврий 1923 година.
От няколко деня гледам мъките на премилия си братец Пеньо и цялото ми тяло се тресе, заедно с неговото… На колене падам, Господи, от сърце и душа те моля – пощади го, запази го жив, че да се порадва на слънцето на Твоя свят! Детенце е той още – и седемнайсет лета не е изпълнил. Виновен ли е, че са го подлъгали, че са му завъртели главата големите и хитрите, та оръжието и тайната им поща да крие и пренася?! Думали му, че всичко е за добро, за да не мрат бедните от охтика, за да не трепери майка му, че няма хлебец за децата си… А как да постъпи человек с чисто, вдигнато чело и с искрици, проблясващи от очите?! Виновен ли е, че искаше да живеем достойно, Господи?! Мама няма да го прежали... Ако брат ми си отиде, скоро и тя ще умре, и нея ще изгубя... Оня ден, кога докараха Пеня, завит със сено в татьовата каруца, целият прогизнал в кръв, насинен от бой, като го видя, клетницата се свлече, та с вода я заливах и едва я свестих. Отваряйки очи, за себе си хич и не помисли, а за Пеньо заговори. Рече ми да заколя младо и здраво животно, да го одера и с кървавата му кожа братеца си да завия, а сетне да тичам в града за доктор. И аз, едва жив от тревоги, всичко изпълних. С прясна овча кожа загърнах болния и тръгнах лекар да диря. Ама туй не било лесна работа. На три врати чуках, но кога учените глави разберяха за що иде реч, тоз час започваха да увъртат и на заети да се правят. Накрая само стрина Гена, от наше село, дето бабувала при ражданията ни, склони у дома да дойде, та с билки и с баене наш Пеня да полекува.”
Мастилото на следващите няколко реда от тетрадката бе размито и Тертер не успя да ги разчете. Помисли си, че дядо му е плакал над тях и това са следи от сълзите му. Прескочи ги и нетърпеливо продължи нататък:
„Господи, моля те, отговори ми най-сетне - защо историята на видимото е низ от мъченичества?! Така съм закопнял за мъдро възраждане, за умно преобразование, без жертвен агнец, без да погиват невинни люде! Невъзможно ли е, Боже мили, луд ли съм, че тъй го желая и все за него мисля?! Откакто се помня, за миг дори не съм бил спокоен, някаква тревожност ме е обзела и все търся как плодовете на чудния ти свят да радват всички твои рожби, а не малцина… Как да се обичаме едни други, как на злото да отговаряме с добро, но да устоим с вдигнато чело, Господи? Ето, сега отивам в черквата да ти служа, чедата ти да поучавам, а самият аз съм така объркан… В ушите ми непрекъснато ечи, редом с Твоя, страховитият глас на дявола, а душата ми е като мях с младо, кипящо вино… Прости ми! Падам на колене и от сърце Ти се моля - дай ми знак как да продължа по житейския друм! Горко ми - все диря смисъла, все се съмнявам и за пътя се чудя, горко ми…”
Тертер вдигна глава, зарея погледа си през мръсното стъкло, нейде над любопитно надничащата през прозореца лозница, там - високо, където една птица се любеше с лъчите на слънцето… Той не просто мислеше, гледайки вълшебния полет на Божието творение, а с все сили се опитваше да овладее бушуващата в душата си буря.
Младият учен умееше да улавя юздите на вълнението си и да запазва самообладание. Само така съумяваше успешно да довърши някой сложен експеримент и с хладен разум да прецени резултатите. Сега се учуди на себе си, усещайки как сърцето му блъска като затворено в клетка диво животно. Когато най-сетне се поуспокои, той нетърпеливо разгърна следващата страница от дядовия си дневник.
„Двайсети ноемврий 1923 година.
Пеньо издъхна, а мама онемя. Гледа като луда и каквото да я попитам - мълчи… Дай ми сили, Боже, че да устоя, укроти ме, задръж ръката ми, която дири възмездие! Ако отмъстя, Господи, няма ли да заприличам на тези, дето погубиха братеца ми?
Петнайсети декемврий 1923 година
Още две момчета от село ги найдохме пребити до смърт, като наш Пеня. Тях поне ги опяхме и погребахме, а за други нямаме ни вест, ни кост, та майките им хич и не знаят чедата им между живите ли са или душите им вече са се възнесли в отвъдното.
Отприщи се стихията, разбесува се дяволът и няма спиране, няма… В царството на рогатия ли сме пропаднали, Боже, дето кръвта, не с вода, а с кръв се измива?”
Тертер държеше в ръце записките на дядо си от далечната 1923 година. Оттогава, като буен поток, в дълбоките води на миналото се бе влял животът на няколко поколения. Въстания, насилия, атентати, война, смяна на властта, нова диктатура, пак прелом и уж преход към жадувано достойно развитие и отново разочарование… Всичко това, придружено с невероятен напредък в техническо отношение… Ето, човекът достигна до Луната, предизвикват го тайните на Космоса, а не може да разреши въпросите, които още през 1923 година са вълнували дядо му! Нали същите измъчваха и него, внука и то само преди няколко дни - на Лондонското летище Хийтроу, когато размисляше за причините на тероризма, а и сега продължават да го терзаят! Нима е по-лесно постепенно да разкриваш брънките на пространство-времето, отколкото да започнеш да изкореняваш най-страшните язви, които носят толкова нещастия на хората?! Вратата на стаята проскръцна като астматична въпросителна… Тертер усети нечия ръка върху рамото си. С мъка излезе от състоянието на замислено съзерцание и се взря в поседналия до него, на пропития с нафта дюшек. Срещна угрижения поглед на прошарен, възпълничък мъж.
-Здравей, млади момко! Не се познаваме, но се сещам кой си. Сигурно ти си наследникът на Поптодорови? - влезлият фамилиарно започна разговора и на младежа не му остана друга възможност, освен да продължи в същия тон:
- Да, така е, аз съм Тертер. Внук съм на свещеник Делян Поптодоров. А ти кой си?
- Хе, хе, ами аз съм кмет на това забравено от Бога селце – притеснено се подсмихна човечецът.
- Тогава сигурно знаеш повече от мен за случилото се в къщата ми? – набра смелост Тертер и се надигна, за да отвори прозореца. Едва сега, вече отклонил вниманието си от дневника на своя дядо, усети, че застоялият въздух започва да го задушава. Зави му се свят и той залитна. Кметът го подхвана под мишница и рече загрижено:
- Не ми изглеждаш добре, момче. Хайде да излезем на двора и да седнем под ореха! Там е прохладно и скоро ще се съвземеш.
- Добре съм, не ме мисли, но ако искаш, може и да поизлезем – изправи се младият човек и се заоглежда наоколо. Искаше още сега да вземе със себе си някои ценни вещи. Под корицата на книжката с народни умотворения, събирани от Петко Рачов Славейков, Тертер внимателно пъхна дядовата си тетрадка, сетне взе и Библията и едва тогава последва кмета. Да се добереш до ореха не се оказа най-лесната работа. Нямаше и следа от майчините цветни лехички, които бяха все пред очите му в далечната чужбина. Сега всичко бе обрасло с трева и трънаци, високи чак до кръста. Как да е, двамата мъже поне се подпряха на стобора - под рехавата сянка на подивелите лози.
- Бях оставил ключ на съседката – на баба Дена, че къщата да наглежда, а и пари за данъци и за разни сметки ѝ пращах. Не съм и помислял, че ще заваря такава тъжна картинка…
- Преди месец-два старицата се помина, Бог да я прости. Докато да се залежи, все се мъчеше да струва това-онова по къщата и по двора ти, ама туй не е лесно за стар чиляк.
- Не знаех, че е починала. Бог да я прости… - смутено рече Тертер.
- Половината къщи от селото са изоставени и са на дереджето на твоята. Няма оправия, момче! И жандармерия да дойде, не може да устои на набезите на мародерите, да знаеш! Пълно е с прости, гладни и озверели люде… Ей, не си ли чул за село Мечка? Те и там пропищяха като нас.
- Ами полиция няма ли, как може така?! – удиви се Тертер.
- Аз ти разправям, че и жандармерия не може да им излезе на глава, пък ти за полиция ми думаш, ама че си смешен!
- И нищо не правите, а се оставяте да ви грабят, така ли?! – целият зачервен, младежът продължи да упорства.
- А, правя това-онова. Тъжби подавам – до прокуратурата. И какво – образуват дело срещу неизвестен извършител и дотам. Аз ти казвам, че няма оправия, пък ти не ми вярваш, а?!
- Така е, защото от другаде трябва да се започне, разбира се, че от другаде. Питам се – защо тези хора крадат? Казваш ми, че са прости и гладни, но тогава трябва да им се даде препитание, а на децата им – образование и възпитание, за да могат в бъдеще сами да си изкарват хляба. Та толкова ли е трудно да се направи необходимото, за да крачат и те изправени между човеците?!... – замислено промълви Тертер. Точно тогава звукът на мобилния му телефон побърза да го върне в действителността. Младежът проведе кратък разговор на английски език. За изумление на кмета настроението на Поптодоровия внук рязко се измени, лицето му радостно засия, а очите му изведнъж се оживиха и сякаш в тях проблеснаха искрици…
Докато си бъбреше с кмета, Тертер внимателно крепеше под мишница ценните книги, които по чудо бяха оцелели след мародерската разсипия на родния му дом. Но английската реч подейства твърде странно на младия учен - той изведнъж се оживи, с ловко движение постави съкровищата си между две дъски от стобора и разперил ръце, няколко пъти се завъртя като детенце, усетило майчина милувка. Искаше му се да прегърне кмета, а също и онази старица, дето креташе в далечината, по прашния селски път.
- Какво става бе, момче?! Ти да не полудя?! – не на шега се разтревожи събеседникът му.
- Разбираш ли, обади ми се помощник директорът на НАСА! На корпорацията, в която работя, беше възложено създаването на новия космически кораб „Орион”, с който след години се планира изпращането на астронавти на Марс. И точно апаратурата, създадена по мой проект, която изпитвам вече година и половина, е одобрена и ще бъде част от „Орион”, представяш ли си?! – задъхано, като скороговорка, изрече Тертер.
- Хей, момче, момче, на туй по нашия край знаеш ли как му викаме? Хвърли късметлията в най-дълбокия вир, че да видиш как тоз час ще изплува, хванал златната рибка за опашката! Ама я си признай – без диводедковския катърски инат щеше ли идеята ти да види белия свят и да го възрадва?
- Прав си, кмете. Ако ме бяха галили с перце, ако нашите не бяха ме научили на труд, щях да я докарам най-много до кривата круша.
- Ей, отдавна в туй село не бях виждал щастлив човек и когато най се не надявах, то пък баш тогаз дойде време да го съгледам! Тц, тц, тц, да не ти е уроки, ама много се гордея с теб, че си диводедковец!
Последните думи на кмета подействаха отрезвяващо на Тертер и от състоянието на детски възторг, той бързо премина към обичайното – на замислено съзерцание. Не му достигаха наивност и себелюбие, за да се почувства щастлив и сега отново се съзря едва в началото на трудния път, по който бе поел. Истината е, че за приземяването му помогна и следващият въпрос на кмета:
- Абе, момче, ти от няколко години не беше стъпвал в родното си село и виж каква разсипия завари, а как тъй чак за големи работи мислиш, за Космоса?...
- И аз си задавам този въпрос, и аз… А знаеш ли, че Марс съвсем скоро ще започне да се проучва и с марсохода „Кюриосити”, а сега изследвания се правят с орбитални сонди, носещи богат инструментариум. Умът и трудът на толкова способни хора от целия свят са насочени в една посока, за да се стигне до изпращането на астронавти с кораба „Орион”. Сигурно затова е още по-непоносима болката ми от завареното тук... Спомних си нещо, казано от Блез Паскал. Често ми го повтаряше мой уважаван преподавател от Софийския университет: „Има достатъчно светлина за тези, които искат да виждат и достатъчно мрак за тези, които не искат.”
- Ами как да се променим така, че повечето от нас да искат да виждат, как?! Ей, вие – младите и умните, бягате навън, зарязвате ни и сякаш не разбирате, че ние сме на издъхване! Кажи речи всички, дето останахме тук, сме като онази баба, видиш ли я – едва, едва крета насреща ни и с последните си силици се подпира на бастунчето, че да се не строполи в прахта – развълнува се кметът.
Тертер се вгледа в книгите, които бе оставил на оградата. Отново внимателно ги пое, сякаш галеше малко дете. Прегърна сборника с народни умотворения, събирани от Петко Рачов Славейков, Библията и записките на достолепния си дядо. Духът на родния дом все пак щеше да мъждука в отвъдокеанското му жилище, помисли си той. Пред очите му изплува осанката на Делян Поптодоров. Младежът ясно дочу словата му: „Запомни, дете, подрежат ли се коренищата на едно дърво, то скоро, скоро започва да крее.”
- Кмете, сега отивам там, където ме ценят, но да знаеш, че го правя, за да оцелее доброто в родното ми място… А така искам някой ден да се върна в България… не сам, а със семейството си, с децата си…
Тертер се сбогува с кмета и потегли по прашния друм, срещу едва кретащата старица. Минавайки покрай нея, той ù кимна и дочу зад гърба си:
- Чий чедо си, момче?
Младият учен се обърна и рече:
- Внук съм на Делян Поптодоров, бабо, и такъв ще си остана, да знаеш!
Сетне всеки продължи по пътя си…
© Росица Танчева Все права защищены