22 июл. 2005 г., 12:26
6 мин за четене
В града има много студенти и местните смятаха, че могат лесно да забогатеят,
като им предлагат евтини храни и закуски. Ставаше обаче нещо съвсем друго
-когато огладнееш се оказва, че няма какво да ядеш без да съжаляваш после. Там,
където храната бе добра, заведенията бяха от типа “механа” с лоша музика и
храната все една и съща, на по- високи цени. Изчезнаха и малкото ресторанти и
пицарии, в които нещата бяха на ниво. Говореше се за някакъв нов луксозен и
доста скъп, който не бях посещавал. Открих едно малко заведение от типа
“закусвалня”със странното име “Али Баба”, където сирийци приготвяха дюнери. Мъж
на около тридесет и пет с маниер на истински кулинар с обиграни от много работа
движения като магьосник правеше от продуктите, приготвени предварително стегнат
дюнер с екзотична ухание. С невероятна ловкост и дълъг нож отнемаше изпеченото
месо от голям шиш и го въртеше, така че, по- суровото да остане от страната на
огъня. Сместа от месо и пържени картофи и изтеклия от шиша сос поставяше в
плоска питка, която за моя изненада дори на сирийски се наричаше “хляб” и
претопляше на нажежен тостер. Добавяше салати и сосове и по желание лютивина,
загъваше в полупрозрачна хартия, поставяше в найлонова триъгълна торбичка и
поднасяше със салфетка, усмивка и сърдечен поглед. Това се повтаряше стотици
пъти, като след всеки дюнер почистваше масата пред себе си с кърпа и започваше
следващият. Първия и втория път, ако не се лъжа ме почерпи, с едно топче, което
по- късно разбрах че приготвят по специална рецепта от соя, потапят в специален
сос и украсяват с кокосово брашно и имаха вкус на благородна бедност или
щедростта на бедния. Наричаха го “фалафели”, което запомних много по- късно.
Имаше и други търговци, които предлагаха някакви дюнери, но ги приготвяха със
продукти, които си бяха измислили и вкусът им бе съвършено различен и блудкав. В
“Али Баба” всичко приготвено имаше винаги еднакъв вкус, за който обяснението бе,
че се приготвя със седемдесет подправки, повечето доставяни директно от арабския
свят. Имаше и нещо като магия, защото добавяха много обич в приготвянето им и
малко носталгия към дома, от който всеки за различно време бе отдалечен, за да
оцелее с този занаят. Обичах да ги наблюдавам в ръцете и очите когато приготвяха
дюнера с голи ръце, без да се срамуват, че докосват храната, сякаш отстраняваха
и капката съмнение, че това, което правят е свещенодействие и уважението към
него не позволяваше да се прави със каквито и да е прибори. Движенията
наподобяваха танц, идващ от вечността. Обичах да се отбивам там в ранния
следобяд, когато е преминала вълната от гладни клиенти и можех да разменя по
няколко думи с тях, когато очевидно бяха доволни от нарастващия брой хора, които
предпочитаха храната им. Наричаха ме “приятел”, което за мен бе повече от името
ми. Изричаха го по различен начин, по който тази дума сякаш е забравена да се
използва отдавна. Един ден си дадох сметка, че не отивам единствено заради
храната, която приготвяха, а защото тя бе повод да поговорим за страната им, за
традициите и ред такива красиви и стойностни неща. Можехме да се усмихваме!
Съвсем на скоро бях приел в офиса си, на работа едно младо и мъничко момиче,
което почти не се хранеше и го обясняваше с това, че не обича месо. По късно ми
разказа и историята от детството, за мъничко животинче – агънце, с което тя
обичала да си играе, а по- късно родителите и заколили и я принудили да се храни
с месото му. Обясних и че, не бива да драматизира случката, защото това е един
от първите моменти в живота на едно дете, когато разбираш, че има много
несправедливост в живота на хората, но няма нищо общо с храната и месото. Взех
своя “голям дюнер” и реших да взема за нея едно топче със странното име
“фалафел” или както аз го усещах: “Врабчово угощение”- самата тя много приличаше
на врабче, защото е мъничка с черни очички и някак тихичка, незабележима в
нежното си и спокойно излъчване и присъствие. Поднесох й го с резерви, защото
почти бях сигурен, че ще ми откаже. Взе го без охота, може би защото искаше да
ми върне с жест, за жеста, но от тук на татък: “ - Прилича на кюфте …”...и
гримасата, която направи като отхапа едно парченце бяха недвусмислени.
- Не
го яж, ако не ти харесва! – опитах се да бъда снизходителен и да избягам от
отговорността, че “вместо да изпиша веждите й, бях бръкнал в окото”. Тя го
остави и се захвана за работа. Не помня дали ми благодари за “обяда” и дали
трябваше, защото случката заприлича на баснята за лисицата и щъркела, но усетих,
че бе издържала един тест - опита нещо, за което предварително знаеше, че не
харесва, за да уважи жеста ми, за да уважи вниманието ми. Бях трогнат и гузен.
По- късно дойде приятечето й. Предложих му да изяде “топчето”, но той се завъртя
безцеремонно и недвусмислено. Хапнах го! Не можех дори да си помисля да изхвърля
в кошчето част от усмивката на сириеца, нито от надеждата му, че правейки
традиционната храна на народа си ще оцелее в този безумен свят, в който и най-
добре приготвената храна, може да не съвпадне с вкуса на хората. Къде бе отишло
уважението към храната? Сякаш свръхпредлагането е унищожило спомена за глада, за
уважението към храната и този, който полага усилие да я приготви, забърквайки
заедно с продуктите, част от себе си, обичта си, традиците и ценностите си.
Забравен, глада бе отстъпил място на сита суетност. Сякаш многообразието на
храни и тяхното количество, бе достатъчно за да се подтисне нуждата от
автентичното им приготвяне, заместено от по- важната, човешка, по-странна,
потребност, да бъде различен чрез проява на някакав вкус или отсъствието му.
Логиката на тия мисли ме отведе до там, - дали тези млади хора, въобще разбираха
смисъла на храната и живота, щом я приемаха, просто като причина да прогонят
глада, а с живота - скуката, от “бавно” изтичащото време ли? Дали някой ги е
научил, че храната преди всичко се уважава? Храната е най- малко повод за
наяждане – тя и нейното приготвяне е свещенодействие, поднасянето – ритуал
изпълненен с тайнственост, консумацията – повод за общуване между събралите се,
в нейна чест хора и т.н. Животът не е за да работим и да изкарваме пари, които
после да се чудим къде да похарчим, а е повод да се усъвършенстваме и да го
направим по- красив, добър за нас и хората, с които живеем. Да бъдем обичани,
уважавани, щастливи, да общуваме да се обичаме .... Да приемеш чуждото мнение,
кухня, вкус е въпрос на уважение, което всеки в последна сметка иска за себе си.
Да откажеш да приемеш чуждите ценности е преди всичко заявена липса на
собствени. Обричаш се на самота! Не разбирам дали и това е част от
американизацията на света и дали е нормално, когато един американец си поръчва
“hot-dog”с “ketchup”в бистро в Париж или кафене в Истанбул? Не е ли е лудост, да
откажеш гостаприемството на хората, както добрината им или най- малко признак на
параноя и рецидив на някакъв екцентричен егоизъм. Старата ми баба казваше: “ -
Изяж сине и последното парченце от хляба си, нищо че си сит, защото иначе това
води до глад!”, “Не обръщай самуна хляб, наопаки и не го оставяй на земята,
защото това е Цар хляб – можем без всичко друго, но не и без него!” Навярно е
абсурдно, да мисля за хората как да се обичат, при положение, че не успявам да
ги убедя, поне да са по- вежливи! Да уважават взаимно труда, чувствата, храната
си? Любимо
Страхотен разказ. Дояде ми се дюнер. От кореняци на източните земи приготвен..