„...дъждът в очите ми блести... не си признавам - не, не са сълзи....” По
принцип съм грациозно същество или поне така би трябвало да бъде. Но ако трябва
да съм честна и откровена, както пред вас така и пред себе си, в мен не е
останала нито капчица грация и изтънченост. Когато видя отражението си в калните
води на някоя локва, установявам суровата действителност. Може би трябва да
спазя етикета и да ви се представя. Но не мога да ви кажа името си... не, не е
тайна, просто вече не го помня. От цяла вечност никой не ме е наричал по име.
Живея в централните квартали на столицата, което до някъде улеснява намирането
на храна, но от друга усложнява животът ми. Обикновено децата от квартала ме
замерят с камъни, но сега е зима и са заменили камъчетата със снежни топки. Аз
съм една бездомна черна котка, не знам дали от суеверие или от
незаинтересованост, но хората ме избягват. Хората са най-странните животни ...