„...дъждът в очите ми блести... не си признавам - не, не са сълзи....” По
принцип съм грациозно същество или поне така би трябвало да бъде. Но ако трябва
да съм честна и откровена, както пред вас така и пред себе си, в мен не е
останала нито капчица грация и изтънченост. Когато видя отражението си в калните
води на някоя локва, установявам суровата действителност. Може би трябва да
спазя етикета и да ви се представя. Но не мога да ви кажа името си... не, не е
тайна, просто вече не го помня. От цяла вечност никой не ме е наричал по име.
Живея в централните квартали на столицата, което до някъде улеснява намирането
на храна, но от друга усложнява животът ми. Обикновено децата от квартала ме
замерят с камъни, но сега е зима и са заменили камъчетата със снежни топки. Аз
съм една бездомна черна котка, не знам дали от суеверие или от
незаинтересованост, но хората ме избягват. Хората са най-странните животни
обитавали Земята някога. Когато не разбират нещо те го заклеймяват като
безполезно, глупаво или дори опасно. Има неща в необятната вселена, които те
изобщо не могат да проумеят, но си мислят, че вече са покорили света, просто
защото са стъпили на Луната или пък са разгадали строежа на атома. А има толкова
много други нещата, за съществуването на които дори не подозират. Затворили са
се в лъскавият си свят и не се интересуват от съдбата на никого, та какво остава
да отделят секунда внимание на някаква си котка. Вчера например се разхождах по
една от главните улици, цялата осветена, украсена, приготвена за Коледните
празници. По витрините на лъскавите магазини бяха закичени надписи за намаления
и хората трескаво пазаруваха подаръци. Тази част от годината винаги ме е
отегчавала. Точно тогава богаташите решават да даряват пари, точно тогава хората
решават, че трябва да бъдат щастливи, че трябва да бъдат заедно, да се напият
безпаметно или пък да се наплюскат до пръсване. Вървях си спокойно, защото не
бързах за никъде, никой не ме чакаше, никой нямаше да се притесни ако не се
прибера на време. Всъщност аз нямаше къде да се прибера, нямам дом. Гледах
хората и си мислех какви са, когато празниците не ги задължават да бъдат
щастливи и добри, чудех се дали се сещат да звънят на приятелите си, когато
нямат какво да им пожелаят и дали се виждат с роднините си, когато не си
разменят подаръци. Когато децата са малки техните родители им втълпяват образа
на белобрад, едър и миловиден старец, който ще им даде подаръци, ако са добри и
послушни пред годината. По-късно образът на добрия старец избледнява от
съзнанието им и те свързват празниците единствено с Коледната ваканция. След
това започват да убеждават своите деца в легендата за Коледа, но за тях
празниците са по-скоро допълнителни разходи и разправии, отколкото нещо приятно
и отпускащо. Такива мисли ме тормозеха, когато една кола ме опръска и аз се
осъзнах. Стана ми още по студено. Погледнах нагоре към сградите и видях едно от
онези „щастливи” семейства. Някога и аз имах семейство, но ме подариха на други
хора, защото апартаментът, в който живеехме, беше малък. Хората, на които ме
дадоха решиха, че не съм достойна да драскам дивана им и да пишкам в саксиите и
деликатно ме изнесоха навън. Оттогава се скитам сама по улиците. Не се оплаквам,
една котка винаги трябва да държи главата си високо, все пак ние не сме
обикновени животни! Една жена ме настъпи по опашката и дори не се обърна. Носеше
огромно плюшено мече, може би за детето си. Тя се спря и пусна стотинки в
кутийката на просякът срещу нея, дори не усети как някакъв мургав младеж и
отмъкна портмонето. Така и се пада като ме настъпи! Някакво хлапе посегна да ме
погали, но баба му бързо го дръпна все едно посяга към огън, а не към мен. Но аз
съм свикнала на това, вече изобщо не ми прави впечатление. Започнах да изпитвам
безразличие към всичко, когато престанах да мразя хората, които ме изхвърлиха. В
това отношение хората също са много странни. Те цял живот се опитват да убедят
себе си, че омразата е лошо нещо. Но това е просто една от онези заблуди, в
които замъгляват посредственият им поглед. Омразата не е лошо чувство, няма лоши
и добри чувства. Ако започнеш да обичаш и харесваш всекиго, то значи си станал
безразличен към всичко. Отнякъде дочух музика. Колко много обичам музика. Друга
заблуда на хората е, че само те, и единствено те са развили сетивата си, така че
да разбират и оценяват красивото. Те всъщност не са красиви същества, нямат
козина, речта им е груба и недодялана, не е като моето мъркане или като
чуруликането на птиците. Не виждат в тъмното, някои дори не виждат и светлината.
Истината може да им извади очите, но те няма да я забележат. Продължавах да
вървя по улицата. От едната страна продаваха някаква готова храна, която, смея
да твърдя, изобщо не беше вкусна. От другата имаше дрехи, след това
електроуреди. Навсякъде имаше опашки и нервни хора, които чакат реда си от
часове. Хората улесняват бита си все повече, и все повече усложняват живота си.
Имат толкова много предмети в големите си къщи, а сърцата им са толкова празни.
Имат толкова много пари в кожените си портфейли, а душите им са толкова бедни.
Имат толкова много дати, на които празнуват, но отчайващо рядко изпитват щастие.
Улицата свърши, вече се стъмваше и реших, че този вход е подходящ за през нощта.
Свих се в най-отдалеченият от вратата ъгъл, за да мога да преодолея студа, който
ме тормозеше толкова много през зимата. Заспах спокойно, защото нямаше какво да
измъчва душата ми. Не обичах никого, не мразех никого, не се стремях към нищо,
нямах мечти, вече бях привикнала към сивото ежедневие и не се опитвах да избягам
от него. Но все пак аз съм просто една черна котка...