Детето пищеше от болка в ръцете му. Усещаше жуленето на планинското слънце дори и през плътния памучен плат на белия каскет.

Колата му бе долу, на хижа „Бъндерица“, но можеше да помоли някой да ги качи, за да не минава пеша целия път обратно. Христина беше вече на пет години, тежеше доста. Докато оглеждаше паркираните автомобили на неравния хълм до хижа „Вихрен“ към него се приближи старец. Слаб, изгърбен, накуцващ.

- Какво му е на детенцето? – старецът кимна към извиващото се момиченце в ръцете му.

- Изкълчи си лошо крака – отвърна Ангел – подхлъзна се на един камък, докато слизахме от езерото. Може и да го е счупила.

- Има ли оток?

- Да, голям. Вие лекар ли сте? – Ангел го погледна с надежда.

Старецът се усмихна.

- Не, обаче знам как да ѝ помогнеш. Ела, с кола съм. Ще ви откарам.

Синия Форд бавно следваше острите извивки на тесния асфалтов път. В колата бе задушно, натрупаните в кожените джобове на седалките планински билки изпускаха силен, упойващ аромат. Ангел различи букети бял равнец, лайка, живовлек, коприва и мурсалски чай. Погледът му се зарея през прозореца -отдясно, покрай пътя, бездната разтваряше зелените си ръце, за да прегърне хиляди метри хладен планински въздух.  

Една малка жабка изскочи навън и се спря на половин метър от мантинелата. Старецът зави ловко и мина покрай нея.

- Тате, боли ме! Боли меее!

- Шшт, тихо, миличка! Ще те заведем долу на лекар и ще се оправиш! – „А майка ти какво ще каже като се приберем, не ми се мисли! И без това едва ме пусна да те взема с мен…“

- Ето, тук ще слезете! – автомобилът бе спрял насред пустото шосе. Ангел се огледа изненадано.

- Защо тук? Още не сме стигнали, колата ми е долу на „Бъндерица“.

Старецът присви очи, сякаш от болка. Ангел видя гротескно изкривените му, подути пръсти, свити около кормилото. Отново му направи впечатление силното, неестествено изгърбване и напрегнатата стойка на краката. „Боже мой, какво му е? От каква болест страда?“

- Тук е Байкушевата мура – обясни старецът, – качи се до нея. Има-няма петдесет стъпала до горе. Не съм ги броил точно.

- Защо трябва да се качвам там?

- Защото това дърво има особени сили – старецът понижи глас и обезформените пръсти на дясната му ръка се стрелнаха към лицето. Почеса наболата си брада. – Може да излекува детето ти.

- Байкушевата мура? Бил съм тук толкова пъти. Това е просто едно старо дърво.

- Лечебно е – настоя старецът.

- Не съм чувал досега такова нещо.

- Никога не е късно да научиш някои работи. Хайде, взимай малката и слизайте.

Ангел въздъхна. Тоя човек май не беше съвсем наред. Е, какво да се прави. Ще трябва да извърви останалия път пеша.

- Окей, окей, слизаме.

- Качи я до дървото и ще се излекува. Повярвай ми.

- Хубаво де, и как точно? Трябва да я сложа да стои до дървото, или да го пипне, или какво? – въпросите неволно се откъснаха от устните му – наглед присмехулни, но несъмнено търсещи отговор. Май бе готов на всичко, даже и да се върже на откачените бръщолевения на стареца, само и само да избегне унищожителния вулкан от женски гняв, който щеше да го залее след няколко часа в хотела.

- А, не. Не е достатъчно само да я сложиш до дървото. Има и нещо друго, което трябва да направиш. Но ти си баща, ще разбереш. Хайде, тръгвайте.

Нямаше смисъл да му задава повече въпроси. Човекът вече гледаше към пътя и главата му се свиваше към раменете сякаш бе костенурка, която иска да се прибере в черупката си. Взе Христина на ръце и излязоха от автомобила. Колата се отдалечи с гърлено ръмжене по шосето. Ангел затвори очи и остави планинския вятър да брули пламналото му лице. Май беше изгорял от слънцето, кожата го болеше. Непрестанните хлипания и писъци на Христина усилваха допълнително дискомфорта му – бяха като стрели, които се забиват една след друга в раздразнената му кожа.

Пресякоха шосето. След ивицата храсти започваха стълбите. Виеха се нагоре като дървен мост през река от камъни, корени и насипани борови иглички. Дървото се виждаше оттук – най-старото иглолистно дърво в България. Ангел знаеше, че е на повече от хиляда и триста години. От вида черна мура, то бе високо 26 метра, с дебелина два метра и половина и обиколка цели седем. Грамадните му корени се извиваха и се впиваха в земята като пипала на чудовищен октопод. Клоните му се надвесваха над върха на стълбата като изкривени метални пръчки на великански чадър.

- Тате! – изплака Христина – защо слязохме от колата? Къде отиваме?

- Шшт, миличка – той я погали по потната коса – ще направим една разходка до дървото, за да видим нещо и после веднага си тръгваме, обещавам!

- Но мен много ме боли! Многоо!

- Да, знам. Ей сега.

Качи се по стълбите бързо, но внимателно – някои от дъските бяха полуизгнили, други се клатеха, а между тях имаше опасно голямо разстояние. Детето тежеше и нарушаваше равновесието му. Стигна догоре запъхтян, прекрачи края на стълбите и заобиколи дървото. Остави Христина на земята.

- Ето, вземи малко вода – даде ѝ бутилката и тя пи жадно – почакай ме.

Христина се отпусна апатично на килима от борови иглички. Ангел се облегна на дървото и опря буза на грапавата кора. Мирисът беше силен, замайващ.

„Какво по дяволите правя тук?“

Протегна ръце и обгърна стъблото – докъдето можеше, разбира се, то беше огромно. Бе виждал как петима души се хващат ритуално за ръце в кръг около него и пак не могат да го обхванат цялото.

„Ти си баща. Ще разбереш.“

Затвори очи. Мирисът на смола гъделичкаше ноздрите му. Тежестта на огромното дърво го притискаше; вековете събития, придружавали израстването и съзряването му, минаха за миг пред очите му – хан Аспарух, славянските племена, ранна България, битките с Византия, битките с Османската империя, хайдушките движения в планините, стотиците загинали тук, в тази планина, в този велик Пирин, загиналите в битка, по време на поход или в тихо, самотно отчаяние. Колко кръв и болка беше видяла планината, през колко страдания беше преминала. Пушеците от топовете на деветнайсети век, изпаренията от бомбите на световните войни, смогът от технологичното замърсяване.

 „Аз познавам всяка болка.“ прошепна внезапно дървото в ухото му „Всяка болка на хората е дошла при мен. Вкопала се е в корените ми, сляла се е със стъблото ми, втъкана е във всяка една игличка по клоните ми. А ти готов ли си? Готов ли си болката на друг човек да дойде при теб?“

„Да!“ прошепна Ангел. Очите му бяха все така затворени. „Готов съм! Ще взема нейното страдание. Пренеси го в мен. Можеш, нали?“

„Мога. Радвам се, че разбра какво трябва да поискаш.“

Дървото го пусна изведнъж, сякаш го отблъсна от себе си. Ангел отвори очи, премигна, огледа се объркано. Слънцето бе изгряло отново и силни струи светлина се протягаха към свитите крачета на легналата на земята Христина, сякаш искаха да я оплетат в невидима, вълшебна паяжина.

Той си пое дълбоко дъх, за да проясни главата си. Нещо беше станало тук, макар не бе съвсем сигурен какво. Знаеше само, че е време да тръгват.

- Хей, Хриси? Заспа ли, миличка? Хайде, ела да те вдигна! Отиваме към колата!

Момиченцето отвори очи. Потърка ги, протегна се и се прозя.

- А, тате…май заспах за малко. Тук е толкова приятно – надигна се и седна. Погледна към крака си, посегна и го опипа внимателно. Ококори се, устничките ѝ се разтвориха широко – Ей! Ей, тате!

- Какво? – той се наведе напред.

- Кракът ми! Кракът! Не ме боли! Ето виж, пипам го! Не ме боли!

Сякаш товарен камион го блъсна в гърдите. Залитна назад. Пое си дъх, събра сили и се наведе над дъщеря си. Отокът върху босия ѝ крак – след като се удари, бе свалил маратонката и чорапа, за да не ѝ стягат – бе спаднал напълно. Кожата ѝ беше свежа, загоряла от морето, без никаква следа от нараняване. Дори драскотина нямаше.

- Ама как…- той заекна. Вдигна поглед нагоре към дървото. Мурата се извисяваше над него – вечна, мълчалива и загадъчна. Като сфинкс. Огромните ѝ клони надвесваха над тях като мрежа от неврони на чуждоземен мозък.

„Боже мой! Възможно ли е? Възможно ли е това?“

- Няма вече да ме носиш! Мога да ходя! Мога! – Христина пищеше от радост и подскачаше около дървото. Разтвори ръце и импулсивно прегърна стъблото. Ангел я хвана за ръката и предпазливо я дръпна по-далеч от грапавата кора.

- Добре…добре миличка. Хайде…х-хайде да тръгваме.

Поведе я внимателно обратно по дървените стъпала. После на шосето. После – надолу по каменистата пътека през планината, за да съкратят пътя. По шосето отнемаше два пъти повече време, пък и бе по-опасно, с непрестанно хвърчащите покрай тях коли. Христина скачаше пъргаво от камък на камък, като козле. Не спираше да бъбри въодушевено. „Ах, колко е хубаво! Колко е хубаво, че мога да ходя!“ Ангел вървеше мълчаливо зад нея и гледаше да я придържа на по-опасните места.

Случи се малко преди да стигнат до паркинга. Слизаха по последния наклон, осеян с накриво закрепени дървени стъпала и парапет със стърчащи от него остри трески. Христина бързаше напред. Той също бързаше, не искаше да я изпуска от поглед. Не гледаше къде стъпва, спъна се и кракът му се заклещи в един камък. Залитна, глезенът му се изви с все сила и нещо изхрущя вътре. Той изкрещя. В последния момент успя да се хване за парапета, за да не се претърколи надолу. Острите трески се забиха в дланите му, раздраха ги жестоко. Остана известно време така, приведен, задъхан, вкопчен в парапета. Мълнии от болка избухваха в съзнанието му.

- Тате! – чу гласа на Христина отдолу. След малко тя дотича обратно. Личицето ѝ пребледня от уплаха.

- Тате, какво става? Добре ли си? Какво ти е? Удари ли се?

- Не знам…не знам, Хриси – той прегракваше. Лицето му се къпеше в пот – май и аз си изкълчих крака… като гледам как боли, може и да е счупен…

- Да извикам ли някой отдолу, да ти помогне? – тя пребледня още повече – там долу, в ресторанта, има хора.

- Не…по-скоро ми намери някаква пръчка…по-дебела. Нещо, на което да се подпра.

Тя намери. С импровизираната патерица той успя да докуцука до паркинга. Определено глезенът му беше счупен, изобщо не можеше да стъпва на крака си. Добре, че колата беше автоматик, така че нямаше да му се налага да използва левия си крак при шофирането.

- Да се върнем до дървото – предложи момиченцето, докато закопчаваше колана си на задната седалка – то ме излекува. И теб ще излекува.

Ангел се усмихна измъчено.

- Не, мисля, че мен няма да може, миличка – канеше се да седне на шофьорското място, когато от съседния автомобил излезе човек. Ангел премигна. Старецът. Изобщо не бе обърнал внимание, че това е неговата кола. Същия син Форд, който ги бе свалил до Байкушевата мура. 

Старият човек не каза нищо, просто го гледаше. Опрян на вратата на автомобила си, Ангел също го наблюдаваше. Гърбица, подути стави, изкривена, неестествена стойка. Въпреки очевидния физически дискомфорт обаче, който изпитваше, очите на стареца грееха. Чак сега забелязваше колко силна светлина излъчват тези очи.  

- Вие…артрит ли имате? – попита го Ангел тихо.

- Да – старецът се изкашля – ревматологичен. От десет години вече.

- Кой? – Ангел се задъхваше, болката му пречеше да говори високо. Вятърът бе утихнал и въпреки ниския тон, думите му се чуваха ясно сред всепоглъщащата планинска тишина -  кой ваш близък е страдал от тази болест? Кажете ми!

- Жена ми – старецът въздъхна дълбоко – беше болна години наред. Пиеше всякакви лекарства и пак умираше от болка. Ден и нощ. Никак не можеше да търпи болка. Не издържах да я гледам как се мъчи. Едно лято дойдох тук, качих се до дървото и….и то ми подсказа отговора. Каза ми какво да направя.

- Казало ви е, че можете да вземете нейната болка в себе си – прошепна Ангел. – Да вземете болестта ѝ.

- Да. 

- Боже мой…не мога да повярвам…

Двамата отново замълчаха. Ангел не можеше да откъсне поглед от свежите очи на човека пред него. Сякаш цялата необятност, цялата безкрайна любов и грижовност на планината се бяха събрали в тези очи и му пееха тихо и нежно както някога му бе пяла майка му преди сън.

- Но вие не сте взел само болката ѝ, нали? – промълви Ангел.

- Не. Заедно с нея, взех и друго. И ти знаеш какво – старецът кимна към задната седалка на автомобила на Ангел. Там, Христина спеше на столчето си, опряла нежното си, спокойно лице на облегалката. Пръстчетата на ръцете ѝ помръдваха блажено в скута като лапички на мъркащо коте. Слънчевата светлина искреше в русите ѝ къдрици и ѝ придаваше почти ангелски облик.

- Да. Разбира се – Ангел се пресегна изведнъж и хвана ръката на стареца. Беше изкривена, обезформена, но топла. – Разбира се. Знам.

- Довиждане, момче.

- Довиждане. И ви благодаря.  

Седна на шофьорското място и запали двигателя. Спокойната атмосфера в колата го отпускаше, караше болката да намалее до степен, в която почти не я усещаше. Преди да потегли, погледна още веднъж към дъщеря си. Тя се усмихваше щастливо в съня си.