Тимур, мургавата му компания и едни зомбита

   Преди много години в едно малко градче, в едно малко жилищно блокче, за малко време живяхме в една малка квартира. Мама, татко, аз и малкото ми братче.

   Две стаи на първия етаж и още две стаи, в които живееха нашите хазаи. Мило възрастно семейство.

   Малкото градче беше спокойно и красиво. Толкова спокойно, че от скука там сътворих най-големите си пакости и щури изпълнения. Ей така за разнообразие. Пък и преди това бяхме живели в София и други градове, в които постоянно се случваше нещо интересно. Но в това градче трябваше сам да се постараеш да си нарисуваш спомени. И сега като помисля добре съм се справял с това… Ами с творенето на щури спомени, де.

   Та извършвайки поредната си невероятна пакост, която както винаги започна с най-невинната детска игра, се прибрах в квартирата.

   И… Опа… Мама ме гледа остро. Из под вежди някак си. Веднага разбирам… Някоя възрастна съгражданка услужливо е уведомила родителското тяло за моите щуротии от преди малко. Абе лоши лелки! Отиват да те натопят и после стоят уж на седянка на пейките до блока и се кефят, като слушат как квичиш, като прасе докато… Ами, докато принасят в жертва задните ти части.

   После лелките стават от пейките и се разотиват доволни, като богове, които са умилостивени от поредния ритуал поднесен в тяхна чест. То в древни времена жертвоприношенията са били примерно един път в месеца. Да речем на пълнолуние. Обаче за тези богове (лелките де) ритуалите бяха достатъчни само ако се случват всеки ден и точно поради тази причина ни дебнеха постоянно и от всякъде. Малко апокалиптично може да ви прозвучи, но от жилищното ни блокче, всеки ден от някой прозорец се чуваше коледно квичене на някое невинно, ама наистина много невинно дете, принасяно в жертва на кварталните божества.

    Както и да е…

    Когато пиша поредната си историйка все се отклонявам от темата и после се налага бързо да я опиша, че да не стане скучна, като живота в малкото градче. Не че е някакъв голям проблем, но да не започнете и вие от скука да извършвате някоя пакост, че нали вече ги знаете боголелките. Веднага ще ви надушат, като гладни и лукави хиени.

   Та така…

   Прибирам се и мама казва:

                - Събувай гащите, че боя по задника започва!

                - Добре мамо. Само да си оставя чантата в другата стая.

   Отивам в другата стая. Мозъкът ми бушува и вече се е превърнал в гореща крем-супа. То всъщност вкъщи наистина миришеше много приятно на вкусната супа, която е сготвила МАМА.

   Абе… Ей… Каква ти МАМА, като обръщение. Тя се гласи да ми направи задника на червен светофар, пък аз… „МАМА сготвила супа“. Я да си я яде сама! И вече никакво умалително МАМА, вече ще я наричам „МАЙКА МИ“. Ей така, за наказание!

   После всичко се случи много бързо. Скочих от терасата. Нали сме на първия етаж и избягах от къщи.

  Само да уточня: Като скочих от терасата тупнах точно зад две от онези, гореспоменатите предателки, които чакаха като озверели лешояди да задоволят глада си с някое случайно излетяло от прозореца парче пребит детски задник.  Даже си представих как изглежда гледката. Също като гледката в кварталния магазин сутрин, когато докарат топлия хляб. Крякат неистово, кълват се по главите и всяка се опитва да отнесе първа най-топлия хляб.

   Та ритнах аз силно едната в задника, за да разбере, какво е усещането, когато те принасят в жертва. После разцепих със свръхзвукова скорост въздуха огласян от пищящите звуци, издавани от божеството с глава на лешояд и изчезнах зад близкия ъгъл.

   Щляя си се аз по улиците, свободен и безгрижен един такъв. В носа ми обаче трайно и безмилостно се е загнездила онази миризма на топлата супа сготвена от МАЙКА МИ. Обилни количества слюнка се събраха в устата ми и гладно ги преглътнах. На няколко пъти. Абе опитвах се да се нахраня с тях.

   То да знаете от мен! Ако ще бягате от вкъщи, първо се натъпчете лицемерно с манджата на МАМА и след това вече можете безочливо да я наречете „МАЙКА МИ“. Чак след това поемете към вашите екзотични и независими от никого приключения.

   Ходейки си безцелно, излизам от градчето и виждам един дядо, който копае с мотика в някаква нива.

   Веднага вземам решение: Ще се направя на Тимур и неговата команда (в случая без командата де) и ще помогна на човека да си прекопае градината. Пък току виж той вземе, че ме нахрани.

  Ако сте забравили кой е Тимур и неговата команда да ви припомня: Банда хлапаци, които помагат на възрастни хора по време на социализма.

  Приближавам и гордо извиквам:

              - Здравей, дядо! Аз съм от тимуровската команда и идвам да ти помогна.

 Старецът се надига бавно, измерва ме остро с поглед и…

             - Ей, келеш да се връщаш при майка си и при баща си, че като те прасна с мотиката по главата, само на          тимуровец  ще ми станеш. После заплашително размаха мотиката над побелялата си рошава глава.

  Хуквам да бягам с всички сили и си мисля:

  Добре де… Как така от всички мили старци на света успях да попадна на истински и опитен сериен убиец. Егати късмета.

  Връщам се обратно в градчето. Пак се рея, като волна птичка по тихите улички и само зверския рев на разярена мечка, който излиза от корема ми от глад, леко смущава празничния ми ден на независимостта. Абе накратко: гладен съм като вълк!

  Изведнъж срещу мен изкача групичка мургави хлапета. То, такива рядко се срещаха в градчето, защото живееха в покрайнините, а аз съвсем необмислено се бях озовал точно там.

  Стига бе…! Как можах да се прецакам така? Уж да избягам от жертвоприношението вкъщи, направо се набутах сам в казана на тези мургавите. Пък и какъвто бях тогава дребен и слабичък, тези щяха да ме оглозгат до кокали само за минута. То, не че е кой знае колко голям проблем за колко време ще ме изядат, но за толкова кратко нямаше да мога да си напиша завещанието. А пък ми се искаше да предпиша готините ми пластмасови фигурки на войничета на малкото ми братче. Ама с клаузата, че има право само да ги бърше от прах, а не да си играе с тях. Ами така де… все пак са си мои! Нищо, че вече ще съм изяден, какво ще ми ги пипа тоя фарфалак.

   Тези мургавите… Заобиколиха ме.

                - Шшш… ей… ко прайш тука ве?

                - Ами… Аз такова, избягах от вкъщи и сега съм много гладен.

 Силно смръквам в гърлото си, току що потеклия ми сопол, произведен от напиращия ми плач. Отново се опитвам да се нахраня.

              - Ха така… Споко ве… Ние хора не ядем… Поне днес, че вече сме се нахранили! И после ехидно се смеят.

              - Аре идвай с нас и ще оправим нещата!

  Хукват напред, аз след тях, като гладно кученце.

  Минаваме покрай някакво предприятие и гладният ми поглед, веднага засече бурканче кисело мляко и пакетче с парченца домашна баница на перваза, на един от прозорците на първия етаж. След секунда пак поглеждам към прозореца и млякото, и баницата ги няма. Ами… така е то! Човек от глад започва и халюцинации да получава.

   По едно време спираме да бягаме и мургавите ми приятели нещо си шушукат. Но аз не им обръщам внимание. В главата ми се въртят само думите: мляко, баница, мляко, баница, мляко, баница…

  И изведнъж те ми тикват в ръцете точно тях. Бурканчето и баницата от халюцинацията ми. Плюс още едно пакетче със свинска пържола, два кренвирша, половин хляб, четвърт буца сирене, три сварени яйца, една ябълка, и даже хартиена опаковка с десетина люти чушки в нея.

   Аз пак започвам да хлипам, но този път от щастие.

  Какви добри момчета и то не само като хора, но и като магьосници. Все едно във всеки от тях живееха едновременно, фокусниците Орфи, Астор, факирът Мити, мистър Сенко и бате Ненчо.

   Лакомо изгълтах всичко, без изобщо да дъвча, защото гладният крокодил и стотината пирани в стомаха ми, така или иначе само за секунда смилаха всичко на каша, като със супер професионален блендер. В това време новите ми приятели ми изнесоха и шоу програма. Едно от момчетата свиреше с уста, а другите танцуваха някакъв странен и много див танц. Години по-късно разбрах, че се нарича “бейли денс“, абе… кючек.

   След като доволно нахраних пираните и натъпках търбуха на гладния крокодил с всичката храна (с изключение на лютите чушки) се отправихме към градската зоологическа градина.

   Отивайки на там осъзнах нещо много важно. Никой не харесва добрите момчета! Ето мен например, серийният убиец, щеше да ме затрие само защото бях тимуровец. А пък тази весела компания от робинхутовци, които ми помагаха в момента са прогонени да живеят в покрайнините. (Наивничък ли съм?)

   Тези веселяци обаче, добре се справяха със ситуацията и се хранеха, с каквото и когато си поискат. Абе направо герои… Моите герои!

   Влязохме в зоологическата градина.

  Когато вълците видяха мургавата ми компания в мигом подвиха опашки. Веднага разбрах защо! Момчета прескочиха оградата на вълчата клетка и с шутове ги прибраха в колибата им, и после я залостиха с резето. Вързаха рогата на благородния елен за оградата, удариха бизона по езика със букет коприва (не че бизона реагира на това) и после оскубаха лъва за гривата, докато се отъркваше в решетката.

   И понеже ми се прииска да се впиша в тяхната компания, аз нахраних мечока с онези люти чушки, които момчетата ми бяха тикнали в ръцете заедно с млякото и баницата. И които аз така и не изядох.

   По-късно вечерта робинхутовците взеха един велосипед от входа на близкия блок. Попитах… но това не било кражба. Щяха да го върнат! Караха като бесни около час (аз… също го карах) и после наистина го върнаха. Честни момчета. Само свалиха предната гума за наказание, че на следващия ден щели да имат мускулна треска от каране на колело. Ами то, логично ми изглежда. Този, ако не си беше оставял колелото, така безпризорно на другия ден никого нищо нямаше да го боли. Ами дано следващият път собственикът да бъде по-отговорен!

   Мръкна се и изведнъж веселата ми компания изчезна, така както се беше появила. Нали вече ви казах, факири!

  Стъмни се, а луната приказно галеше с нежното си сияние притихналите улички. Спомних си за „Лунната соната“ на Бетовен, която майка ми още от бебе набиваше в главата ми. Боза някаква! Обаче изведнъж гъсти облаци я скриха и приказното сияние се превърна в зловещ мрак.

   Трябваше спешно да си потърся нов дом. Затичах се препъвайки се по улиците, а мракът постоянно се опитваше да впие зъбите си в мен от към гърба ми. Всеки път, в който се обръщах, за да видя дали ме е настигнал (мракът де) се спъвах и падах. Къде по дяволите изчезна луната с нейната соната?  Дрехите ми получиха (модерните в днешно време) разръфани дупки на коленете и лактите. Точно в този момент се влюбих и завинаги заобичах класическата музика. Така де… щом носи светлина (било то и лунна) значи ми е нужна!

   Ето го… моето убежище. Новият ми дом. Страхотна и кокетна, малка дървена къщичка в двора на една детска градина. Настаних се удобно и леко задрямах потъвайки в щастливите си и доста противоречиви, първи моменти от свободата си.

   Изведнъж се стряскам от силен шум. Поглеждам през прозорчето и виждам две тъмни сенки се клатят застрашително към къщичката ми и говорят на неразбираем език. Нещо като „Бляр… брлюх… смрък… плюв… ориг… прррц“…

   Лелеее… Май ме атакуват истински зомбита. Ама аз вече си бях патил днес със серийни убийци и се бях подсигурил с две павета до мен. Само нещо да посмее да се покаже в къщичката щях да го размажа между паветата.

   Оказа се, че били двама пияни, които се изпикаха вътре, през прозорчето на къщичката ми. Добре, че успях да отскоча безшумно назад, та да не ме опръскат. И още по-добре, че нищо не показаха през прозорчето, че нали вече ви казах… бях нагласил паветата да ги щракна с тях.

   Малко по-късно напуснах припиканата си къщичка и… Ами прибрах се, на сигурно място… Вкъщи. В квартирата. Но, не при нашите, а в общата тоалетна с хазаите. Пак място за пишкане…но защитено… освен, ако някой сънен не вземе, че те припикае преди да те е видял.

   Ще се заключа вътре и хем ще поспя, седнал на тоалетната чиния, хем ще съм защитен. А пък баща ми, като се събуди и види, че вратата на тоалетната е заключена ще си помисли, че хазяина е вътре и ще отиде в банята да се избръсне. В това време аз ще се измъкна незабелязано.

   Това да ви кажа ми се получи супер успешно! Направо съм велик!

   Та спя си в тоалетната и щрак дръжката вратата… Заключено… И после баща ми се бръсне в банята. Изнасям се на покрива на блока и гледам как той излиза и обикаля целия град с автомобила Москвич, да ме търси.

   Класната пристигна вкъщи.

   Сега е моментът да се прибера. И без това пираните вече бяха оглозгали гладния крокодил и тъкмо се бяха захванали с ръмжащата мечка в корема ми.

   Намазах се с черен прахоляк под скулите, за да изглеждам по-изпит в лицето (след години разбрах, че това последното жените непрекъснато го правят). Издрасках нарочно кокалчето на показалеца си в стената, за да се появи капчица кръв, която размазах по ръката си и влязох в квартирата. Отварям вратата и изтощено се свличам по касата и. Протягам нацапаната си ръка с кръв напред и едва промълвявам: „МАМО“… и се свличам безжизнено на пода.

   Да ви кажа… вложих цялото си театрално майсторство в тази сцена, но точно тогава разбрах, че не ставам за НАТФИЗ.

   Задните ми части веднага бяха докарани до вид на нажежена скара за готвене. Абе, все едно са ти прекарали дупето през барбекюто.

   Но пък на следващия ден всички деца в махалата ме смятаха за герой. Сложиха ме да седна на една пейка, като на трон и в захлас слушаха моят разказ за героичните ми преживявания. А аз наистина се чувствах като герой. Разказвах и великодушно им се усмихвах.

   Вие знаете ли какъв героизъм се изисква да стоите седнал на трон, докато задните ви части не могат да понесат дори допира на панталонките ви, а в същото време великодушно да се усмихвате?

   П/П: Нищо не им разказах за „Лунната соната“ и за внезапното ми влюбване в класическата музика. То… какъв герой ще си ако слушаш „бози“?!