Стоим и се гледаме. Той се усмихва по онзи скришния начин, с който си мисли, че никой не го забелязва и не вижда малката трапчинка на лявата му буза, малко под крайчеца на устните, която се появява само при специални случаи. Познавам те – си мисля, не само емоционално, но и иначе, въпреки че ти мислиш обратното и си нямаш и представа. Или си имаш? Докосва чашата си. Стичащите се капчици по основата ù мокрят дългите му пръсти и той започва да ги търка един в друг, за да скрие мокротата. Сега не ме поглежда, гледа встрани, гледа чашата ми с отдавна изстиналия чай и казва сякаш извън себе си, че е изстинал вече и защо не го пия? Не му отговарям, а го гледам. Как да му кажа, че ако пия, чаят полепва по гърлото ми и не ми позволява да говоря, забавя мислите ми и си играе с думите, дето отдавна искам да му ги кажа. Смея му се. Той ме поглежда… Погледът му обхожда цялото ми лице… Сега виждам, че между крайчеца на устните му има полъх на бира и насъбрани чувства, усещам как тембърът на гласа м ...