Стоим и се гледаме. Той се усмихва по онзи скришния начин, с който си мисли, че никой не го забелязва и не вижда малката трапчинка на лявата му буза, малко под крайчеца на устните, която се появява само при специални случаи. Познавам те – си мисля, не само емоционално, но и иначе, въпреки че ти мислиш обратното и си нямаш и представа. Или си имаш? Докосва чашата си. Стичащите се капчици по основата ù мокрят дългите му пръсти и той започва да ги търка един в друг, за да скрие мокротата. Сега не ме поглежда, гледа встрани, гледа чашата ми с отдавна изстиналия чай и казва сякаш извън себе си, че е изстинал вече и защо не го пия? Не му отговарям, а го гледам. Как да му кажа, че ако пия, чаят полепва по гърлото ми и не ми позволява да говоря, забавя мислите ми и си играе с думите, дето отдавна искам да му ги кажа. Смея му се. Той ме поглежда… Погледът му обхожда цялото ми лице… Сега виждам, че между крайчеца на устните му има полъх на бира и насъбрани чувства, усещам как тембърът на гласа му иска да ги изрече, но не може, той не му дава, вместо това ме поглежда по-строго и казва, че имам най-хубавата коса, която някога е виждал и страшно му харесва как образува къдрички около очите ми, че му харесва червения ù  цвят и така съм много хубава, такава, рошава, както съм в момента и цялата във въпросителни, казва ми още, че усеща нещата, които искам да му кажа и че той също иска да ми каже много неща и после спира. Нищо не казвам… гледам го… гледам през него… гледам полъха на бира между устните, бутащите се чувства, мястото, на което е била до преди малко трапчинката, разпиляната коса по раменете му, изсъхналата вода по пръстите му и очите му, пак гледащи встрани, но и малко мен. Опитвам се да кажа нещо, да намеря точните думи, да изкова правилното изречение, да поставя на точните места запетаите и да го подхвърля на масата в най-правилния момент… опитвам се, а времето създава пясъчни замъци и ги руши. Все повече и повече се отдалечавам от идеалното изречение, не знам какво да кажа, а толкова пъти съм създавала тази среща в съзнанието си. Какво беше? Трябваше да мълча ли, да кажа нещо, да се усмихвам, да пия чай или беше сок или шоколад, трябва ли да говоря, трябва ли, или само да го слушам беше нужно, обърквам се… Усмихва се! Колко е хубава усмивката ти си мисля. Колко е хубава усмивката ти – се чувам да казвам в следващия момент. Виждам го, че пак се усмихва, този път някак си звучно, но без звуци и казва, че не мисли така, че се гледа в огледалото сутрин и понякога сам се смее на себе си и на косата си, след като е станал, казва ми, че спи по корем и така най-много се роши. И аз спя по корем, и аз – извиквам наум и улавям още една от усмивките му тази вечер. После казва, че от тази бира и моите къдрици се е опиянил и не знае нищо, дори това, което знае, после казва, че аз само мълча и нищо не казвам, че той говори предимно глупости и се чувства странно, много странно… и пак ме гледа. Не знам какво да кажа – му казвам, а той се смее и казва, че и той не знае. Подхвърля по едно време пак за чая и че не го пия, а той съвсем изстинал. Не ми се пие, прекалено ми е гъст му казвам и в следващата минута се хващам, че съм казала най-голяма нелепица по време на целия разговор, той се смее и ми казва, че чува това за първи път, а аз му казвам, че щом го чува за първи път, значи за първи път в историята на човечеството правят гъст чай, той се смее и ми казва, че е странно това, защото сме в кафене и ако това се бе случило в домашни условия, е щяло да е по-разбираемо. Смее се… и ме гледа… и ми казва колко му е хубаво с мен и гъстия ми чай. Казва, че съм странна по хубавия начин и че съм различна пак по хубавия начин, ама този бил по-хубавият от двата начина. Вече не гледа през мен, не гледа притеснено и нервно… гледа с мек поглед, с усмивка и трапчинки, и шари с дългите си пръсти по масата. Усмихва ми се. Усмихва ми се. Усмихва ми се. И аз му се смея и му се радвам, искрено и чисто, като на дете. Усещам, че един океан е претопен, една пътека е отъпкана, едно начало е положено с една трапчинка до бирените ъгълчета на усмивките и с едни къдрички, които се мъчат да влязат в очите.  А гъстият чай седи на масата заедно с капките по чашата. Усмивките се крият във въздуха като аромати…