Толкова престарели са болките. С дъх на мухъл и изкривени, пепеляви сърца. Толкова сляпо е времето. Губя го като малко сълза. В локвите. Нощните локви, събрали всички празни лица.
Мразя желанието си за близост, която никога не е била моя. Неслучена. Копняна само. И преразказана от нервните окончания на една студена струна на друга. Мразя и псевдо-светлината в тунела. Познавам само инерцията. Плитка, суха. И неимоверно лишена от смисъл. Уморих се да търся смисли, да се опитвам да ги изровя от дълбините на нечия човешка душа. Душа, която не знае, че Е. И човек, на който не му се дълбае. Уморих се да тичам след призраци. И въпреки това, те са, които тичат към мен и с все сила внушават чувство за хаос в инерцията ми...
... Дали среднощно ще окапят мислите ми. И ще се изрина в писъци. Пресичащи се, сърцата ни се срастват с белези. И глухо, безпощадно глухо е навън. Дали ще се надсмея на тълкуванията си... престаряла болка се обажда отляво и начева отдавна забравено туптене. Не смея да смеля хаоса от толкова много жадуване. Затлачена, по средата на пътя съм. Уж толкова много се искахме...А историята ни някак отрязана е. И празна. И оставя горчиво чувство за недостатъчност... Толкова престарели са болките. И нощните локви на самотни лица. Толкова стари сърцата им са, пепеляви и малки. С паяжини по стените. А кървят.
© Ралица Стоева Все права защищены
Така умело с думи рисуваш душевни състояния...