Комбинацията между топка и котка винаги дава интересни резултати. Естествено е важно също така на кой точно му е интересно. Винаги съм подозирал, че Шира непрекъснато гледа да се забавлява или да си създава предпоставки за забава, ако такива не са налице. Днес една от тези "предпоставки" за пореден път е моя милост.
Въргалям се на татамито с цел разтягане, като често сменям упражненията - по-скоро наблягайки на преходите между позициите, отколкото на самите тях. Тогава ги усещам как се появяват - тамън два броя. Единият е Шира, а другият е един по-дребен представител на неговия род, който ми изглежда много познат от някъде.
- Здравей - подхваща моят учител - Помниш Мрънкалото, нали?
Кимвам утвърдително - въпросният котак е жител на шестия пръстен, също като Шира.
- Какво мога да направя за вас? - питам колкото за протокола, защото ми е пределно ясно, че следва някой от противоречивите уроци на учителя ми, а спътникът му ще асистира.
- Вземи топката на Мрънкалото - просто казва той.
Въпросната топка се оказва дунапреново кълбо с големина приблизително на топка за тенис на корт. Мрънкалото влиза в средата на татамито, поставя целта ми между лапите си и застива очаквателно. Не ми се разказва с подробности за следващите 2-3 минути, но който е гледал класическата сцена от старите кунг-фу филми с младият ученик, който не успява да вземе купичката на стария майстор, ще има някаква представа за тях... Оттеглям се на няколко метра от мълчаливия ми опонент и сядайки в сейза се замислям, нещо което трябваше да направя още в началото, но изкушението да си пробвам рефлексите бе прекалено голямо, за да му устоя.
Котките определено са създания, които Природата е надарила с впечатляващи умения и рефлекси, а конкретно за този индивид зная, че съзнателно е работил по развитието си. В добавка той знае целта ми - топката между лапите му, но от друга страна и аз зная неговата - да опази въпросното кълбо от мен. Няколко минути просто си седя и гледам опонента си, който ми отвръща със същото.
Приближавам се до Мрънкалото и приклякам нос в нос с него, после посягам с две ръце към топката, но веднага променям целта си и приковавам лапите на котарака към пода, а дунапреновото кълбо отмъквам със зъби.
- Пфуй - казвам на Шира, като едновременно му подавам топката.
- Оригинално решение - усмихва се учителят ми - Но защо се забави толкова?
Понякога е добре да си затраеш и да не навлизаш излишно в дискусии, тъй че си замълчавам на тази открита провокация и се постаравам вместо това да се ухиля с възможно най-тъпата си усмивка...