И той си минава и върви, идва и не си отива, седи си там просто. Ти си отиваш.

Но тогава, моментът, си мислиш, е дошъл. Обаче тоя момент идва, докато се усмихнеш, минава, а след малко осъзнаваш, че изобщо е бил момент. А то какво. Три Бири, три водки, лед и някой и друг изстискан лимон, три часа с НЕНОРМАЛНА скорост, силна музика... пръска. Смях, три смяха, три изрода, три часа през нощта, още три водки, още лед, един, два, три погледа, един от тях - важен, един от тях - влажен, повече от три часа усмихнати. Три пъти УРА!

После две усмивки, две нощи, няколко омразни думи, няколко погледа в едно и два кревата. И две глави, една до друга, във формата на буквата Г, близо почти да се ударят една в друга, всяка на своя си чаршаф, без възглавница, твърде топло е за възглавница, копеле, нищо, че е още юли, върху двата кревата. Не се гледат. Едната гледа, другата спи. Или по-точно казано, едната спи, другата гледа. Вероятно тази, която спи, знае толкова малко, че е момент, колкото и будната. По-правилно е така, отколкото да се каже "ще стане" момент. Е.

Или същите тези две глави, едната спи, една нощ другата я събужда, вече не са във формата на буквата Г, а на римската цифра едно (или две?), а после и двете се опитват да спят, но сънуват; до тях бял чаршаф от вчера, няколко хризантеми в Бирената бутилка на масата до кревата, няколко неосъществени плана и една непрочетена бележка за благодаря, написана върху вестника, и бодърстване, сънуване, дебели пердета, сутрешен шум, сутрешен хлад, обедна топлина, после жега, хранене, още две Бири, още две водки, още малко лимон, още две водки, още лед, довиждане, доскоро, целувка, ще те видя след седмица, ще те видя след месец, ще те видя пак, ще се видим, хайде да се видим, трябва да се видим, видяхме се, искам да те видя, не те виждам... Крясък "ВИЖ МЕ!" последван от шепнене "Не ме виждаш".

И какво остава: два спомена и един предмет към тях. Една шапка. Хубава шапка, де.