Стоя притихнал до теб. Спиш. Очите ти толкова спокойни спят и сънуват незнайни дълбини. Толкова нежни и топли, спящи и отнесени в свят различен за разбиране, свят като нашия, който си построихме. Поглеждам в спящите ти очи и забравям същността си, навлизам дълбоко в твоя сън... колко е красиво. Прескачащи розови сенки виждам, навлизайки навътре, изкачащи топли чувства стряскат неспокойствието ми. Усещам толкова топлина от дори затворените ти очи, лицето ти толкова спокойно и с толкова божествено излъчване... Докосвам с пръсти спящата ти коса и тръпки подскачат по кожата ми из цялото ми съзнание. Разбирам какво съм видял в теб, когато за пръв път се изгубих в дълбочината на очите ти, толкова навътре допуснах да пропадна в тях, но не съжалявам. Съжалявам единствено за миговете, в които не сме били заедно, толкова много и толкова саморазрушаващи един друг бяха... Обичта ни бе толкова силна и разрушителна и не можахме да видим колко се бяхме отдалечили един от друг на моменти. Но след всяко премеждие ние се търсехме, търсехме взаимната си топлина, която ни изпепеляваше с всяка една целувка и всяко едно преплитане на телата ни. Не съжалявахме, че така се случваха от самосебе си нещата, защото така ни харесваше и всичко правехме, защото това мислехме за правилно... Дали всяка една страст бе такава се питахме? Но и никога не разбрахме...
Стоя притихнал до теб и те гледам... Толкова красота в едни толкова малки създания. Очите ти бяха всичко, от което имах нужда да ме направи отново цял, отново да се почувствам това, което съм... Обичан! Защо ли трябваше да те напускам тогава?... И защо сега трябваше да се взирам в очите на тази непозната и да си представям, че това бяха твоите очи... Да копнея отново да се гмурна в тях и да се почувствам отново цял... Отново да усетя, че бях обичан...