Тя беше тази, която тормозихте. Сигурно трябваше да се обърна учтиво към вас. Сигурно трябваше да ви кажа нещо от сорта на ,,Здравейте!’’, ,,Добър ден!’’, или ,,Добро утро!’’. Сигурно трябваше да се усмихна и да не ви подминавам по този начин. Сигурно...
         Наистина ли не можете да се сетите коя беше тя? Не, не е някоя чалга певица или човек, живеещ за празни неща. Това е Тя.
         Тя е момичето, което плачеше след вашите удари. Момчета, надявам се да се засрамите, където и да сте. Дано очите ви да се напълнят с онова напрежение, след което сълзите се стичат. Дано!
         Тя беше тази, която чувстваше. Тя беше тази, която имаше сърце и душа. Тя беше тази, която вие смятахте за животно. В душата ѝ бушуваха урагани след поредния ви удар с юмрук. Сълзите ѝ се стичаха безутешно като водите на Ниагарския водопад, докато лицата ви бяха изкривени в гнусните гримаси на усмивките.
         Тя беше едно малко и плачещо птиче, затворено в кафез. Момиче, което мечтаеше и вярваше в несъществуващото добро, докато вие за пореден път я унижавахте по възможно най-бруталния начин.
         Защо го правихте? Мислите ли, че можете да си дадете някакъв точен отговор?
         Тя бавно тръгна по познатия до болка път. Краката ѝ се подгъваха от страх като дърво по време на ураганен вятър.
         Тя се страхуваше от вас!!! Тя се страхуваше от всичко, което животът ѝ сипеше на тази крехка възраст като куршуми от калашник! Искаше да ги улови, но минаваха през плътта ѝ, оставяйки трайни и незаличими рани, които винаги кървяха. Капките падаха на пода, а с тях и копнежите ѝ за нещо хубаво. Искаше, вярваше, но нещата просто не се получиха. И това не е всичко...
         Днес я видях отново. По очите ѝ личаха сълзи, примесени с дъждовни капки. Прескачаше локвите, закривайки лицето си с треперещи ръце от притеснение.
         Причината отново бяхте вие! Ти – моя фалшива мечта за любов, също беше част от тези, които искаха да я оставят без душа! Забрави, че си ми била мечта и изгори в миналото! Не мога да чувствам нещо към хора, които раняват други за някаква лична изгода.
         Тя се прибра вкъщи. Остави небрежно ученическата си чанта настрана. По очите ѝ засъхваха капките на дъжда, но под тях сълзите отново напираха.
         Положи измореното си тяло на леглото. Сърцето ѝ беше барабан, а очите – океан! А душата... Просто такава не ѝ остана.