Тя ме заведе под купола. Небесният купол над нас.

Стоях на полето извън града и очаквах да почувствам самота, необяснима и студена самота, въпреки че Теодора беше още с мен, притихнала зад гърба ми. Само че това не се случи... Нима не виждаме небето всеки ден? О, не и така! Над мен се разви цялото необятно синьо, величественият купол на небесата осъзнах като безграничен, могъщ и тъй нежен в своето величие подслон.

Полето пожълтяваше от късното лято, когато отидохме с нея извън града, да се посмеем на воля, да потичаме като деца. Безкрайно беше полето, безкрайно небето, безкрайна бе и радостта ми. Седях там като вкаменен, и аз като безвременен звън от вселената. Синевата ме прегръщаше. Чак сега разбирах преклонението на хората от миналото към това обгръщащо ни, тихо величие на небесата. Те можеха и да бъдат свирепи при буря, зловещи преди градушка, многозначително усмихнати в слънцето след дъжда... но всичката тая мощ не се равняваше на това, което виждах сега. На това синьо, несвършващо синьо, тихичко пеещо синьо, милувка...

Не посмявах да се усмихна, въпреки че принципно съм от тези вечно ухилените хора, които все ги питат какво “пушат”. Ала сега тази безотказна моя усмивка се смиряваше, когато гледах нагоре и не виждах края. Това небе беше най-нежния лек за душата ми. Ветрец затанцува в косите ми: продължение на небесната милувка. Малки сме, а все забравяме, нали? Ей, това небе от центъра на града не се вижда толкова ясно! Или пък си е там, ама ти все нанякъде бързаш и не се сещаш да вдигнеш глава...

Безмълвен и кротко благодарен, стоях под купола, не се усмихвах и не продумвах, от страх да не разруша тихата, прошепната поема от вятъра. Каква нежна песен без думи!

Когато събрах сили да отвърна за момент очи от синия купол, погледнах към спътницата ми. Тя беше живяла под този небесен простор цял живот, тичала беше по полетата, дишала беше със силния вятър. Кафявите ѝ очи ми се усмихнаха пълни с точно тази хармония, която градското чедо не познаваше много. Неотстъпчиво усещане ‒ всичко ще бъде наред. Непоколебимо стъпила на земята, Теодора вярваше в простора и небето. Не се възмущаваше от нищо и никога не бързаше, и тази нейна тайна досега ми беше убягвала. Затова ли си толкова спокойна и топла? Защото си расла тук сред просторите, закалявала си духа си с небесните милувки, играла си с безкрайните полета на криеница... виждам, чак сега те разбирам. Безнадеждността не копае с нокти в тебе никога, защото ти имаш небесно сърце. Плачеш, смееш се, ядосваш се, и в тях си толкова спокойна и нежна, присъстваш светло-синя там зад всички бури и дъждове.

Теодора се усмихна, аз все още не можех. Дръзвах ли да се усмихна и аз... и дори да дръзвах, как се правеше това? Лицето ми беше гладко и спокойно, нима е имало по-хубаво изражение някога на човешкото лице?

‒ Какво има? ‒ тя попита, със силен и уверен глас. Тя можеше да говори на висок глас тук, защото тук се е и смяла, и викала, но аз зашепнах.
‒ Всичките ни тревоги са толкова малки ‒ успях само да кажа.

Тя ме наблюдаваше изучаващо, сякаш бях нова порода животно. Не след дълго обаче разбра, погледна инстинктивно нагоре и помълчахме още, потопени в небето.

Господи, нека не забравя никога това небе. Нека да мога още да го виждам, чувствам, вдишвам. Защото в делничното забравям, в мъката също понякога забравям. Мъката ми не е изчезнала, ала небето също... е все още там. И пее.