Тя ме заведе под купола. Небесният купол над нас.
Стоях на полето извън града и очаквах да почувствам самота, необяснима и студена самота, въпреки че Теодора беше още с мен, притихнала зад гърба ми. Само че това не се случи... Нима не виждаме небето всеки ден? О, не и така! Над мен се разви цялото необятно синьо, величественият купол на небесата осъзнах като безграничен, могъщ и тъй нежен в своето величие подслон.
Полето пожълтяваше от късното лято, когато отидохме с нея извън града, да се посмеем на воля, да потичаме като деца. Безкрайно беше полето, безкрайно небето, безкрайна бе и радостта ми. Седях там като вкаменен, и аз като безвременен звън от вселената. Синевата ме прегръщаше. Чак сега разбирах преклонението на хората от миналото към това обгръщащо ни, тихо величие на небесата. Те можеха и да бъдат свирепи при буря, зловещи преди градушка, многозначително усмихнати в слънцето след дъжда... но всичката тая мощ не се равняваше на това, което виждах сега. На това синьо, несвършващ ...