Тъмнина и светлина в дебрите на зеления парк. Тъмнината! – Финал.

          Рим.

          Ударите бяха шокиращи, неочаквани, безмилостни, безкрайни… в един вечен и цивилизован град! В центъра, над първия  мост над Тибър, от който се виждаше базиликата “Свети Петър и Павел”, в обеда на юнски ден, 29 юни – денят на Свети Петър и Павел,  да те пребият… Усетих само, че се задавям, като от силен, жесток рефлукс… започнах да кашлям, да се давя от кръвта си… Трудно! О! Колко трудно!  Дишах едва, едва – задушавах се… И пак… и пак… и пак! Как боли…! Отвсякъде се стоварваха върху мен! Удари! Не знам с какво и все още не е ясно! Може би с парче от каменна статуя… От древноримските…  Успях само да си помисля: “Дотук е, Боже!… Умирам!”. Безсъзнание!

          Много месеци се лекувах. Спасиха ме. Стефания оказа се оказа страхотна лечителка – на отчаянието, което ме бе обзело. Тя ми повдигна духа и ме върна към живота. Но много беше изтормозена и се обвиняваше, че е виновна, задето ме накара да започна това разледване. Считаше, че има нещо общо между моите действия и нападението.  В полицията впоследствие ми обясниха, че вероятно е случайно нападение с цел грабеж. Бях уверен, че е така.  Е, поне това декларирах пред тях. Повикаха ме два пъти да дам показания и толкова.  Всъщност и в болничната стая дойде служител, който ми зададе няколко въпроса и беше много доволен, че говоря добре италиански, но аз изобщо не бях адекватен и като че ли нищо полезно не им казах. Не бях видял нападателите си, а за моите любителски и непрофесионални  детективски опити те разбраха доста по-късно.  След като знаехме! За убиеца…  И след втората опасна случка в Рим. Трудно убедих Стефания да не им казва нищо. Аз ТРЯБВАШЕ да разреша тази загадка. Или вече – загадки?  Да намирам решения е по-силно от мен, май и от чувството ми за самосъхранение… А всичко започна толкова добре и даже интересно. След като младата дама, дъщеря на игривата и красива моя връстничка, с която си поделихме любовта към любовни следобеди в един от най-любовните и потайни градове на планетата –  Варна, родно място и за двама ни, ми разказа какво е чувала и какво е видяла,  разбрах че има нещо, което трябва да разбера, или ако имам късмет да намеря. Но вече бях почти сто процента уверен, какво се е случило. За целта посещението на Рим се оказа необходимо. Е, не се дърпах. В този град ходя с огромно желание. Поне допреди случката, за която преди малко ви съобщих на ухо… 

          Самолетът закъсня. Върнаха ни обратно на терминала. Някаква повреда ли, що ли? Не разбрах. Ама хич не се ядосах. Та терминалите във Варна и Бургас, макар и малки, са по-добри, уютни, красиви и европейски от чудото Терминал 2. Та затова не се ядосах, щото щях да си постоя на хубавия терминал в моя морски град. Просто си поръчах бира. Пък какви кръчмички има на тези терминалчета… Е, цената тук е като във Виена или Лондон, ама нейсе. Нали искаме европейско. То за Лондон вече не се знае дали е европейски, да… След час отново бяхме вътре в самолета. Пак на пистата. Редовното шоу, което трябва да ни ограмоти за условията за безопасност. Само дето най-често забравят основното условие:      Молитвата! Ама и как да го спазят. Знае ли се кой е на борда и колко видове молитви трябват. Сигурно се знае, ама не съвсем. Любимото ми излитане. Пристрастен съм към тези моменти – рулиране, набиране на скорост, излитане. И към кацането! Особено като си представя как се изравнява подемната сила с гравитацията и допира до ланда (демек Земята!). Красота! Браво на момчетата и момичетата, които са пилоти!

          – Хубава госпожо, ще си взема сам кафето, моля не ми го подавайте, че нова реклама на Victoria’s Secret ще ме довърши, а ако ми сервирате и числа на Фибоначи, ще накарам пилотката-капитан да спре самолета, за да сляза още тук, във въздуха – рекох аз на стюардеасата, която беше много младо, хубаво момиче, досущ като онова, което с прашките си стана причина за цялата тази история, както и за нескопосните ми опити да ви я разкажа.

          – Господине, добре ли сте? – рече тя леко изумена от новия си пътник, когото бързо квалифицира като “пациент”, като бях сигурен, не направо виждах как мисли усилено да извика колежката си да я замести, за да може да докладва на капитана (една хубава пилотка, която естествено веднага бе фиксирана от моето съзнание), че има “чрезвичайно обстоятелство на борда” – един куку, който не е адекватен, дори и в момента, тъй като бръщолеви несвързано и следователно може да е опасен, но най-малко е непредвидим и трябва да се държи под око от анонимните офицери по сигурността, които се возят с пътниците.

          – Хубава млада госпожо – продължих да нахалствам аз – с риск да ме “неутрализират” и да не мога да изпълня задачата си, при това още в полета от Варна до Виена, откъдето щях да взема “вентилатора” (витловото самолетче, демек) до Рим – изобщо не съм непредвидим и не съм куку, както си помислихте, аз просто си направих шега, която имаше за източник една Ваша колежка. Тя падна, когато ми сервираше кафе и откри прелести, които са сладина за всяко мъжко око, заедно с непредвидена реклама на марката, която споменах.

          Още щом го изрекох и ми стана ясно, че историята не ѝ е неизвестна – компанията беше същата, стюардесата и тук беше българка – най-хубавите и прелестни стюардеси, които работят изключително професионално и са любимци на самолетната публика в много компании. И явно беше дочула нещо, защото веднага се ухили и смени рязко физиономията си – вече не ме гледаше състрадателно-изпитващо и с тревога.

          – Уважаеми господине, моля вземете си кафето, мисля, много ще Ви хареса, защото е истинско еспресо, а не шварц, както сте свикнали по други места и не се притеснявайте за сакото си, насладете се на нашия полет – явно лекичко ме взе на подбив –  ама и аз си го заслужих,  та затова само разтегнах докрай лицевите си мускули в широка усмивка.

          Във Виена имах около 2 часа до “вентилатора” за Рим и нямаше време да се помотая в града. Е, да де, ама пък има хубави заведенийца с прекрасни бирички, добро винце, пък и мезенцата не лъжат. Виж, братът сърбин, дето е сервитьор може винаги да ти спретне балкански номер, като ти сервира нещо, което изобщо не си искал, уж част от поръчката, а след това яко да ти натовари сметката, та да ти хареса, не е че и нашичкият, който пък работи в отсрещното заведение изостава, ама който не иска балкански номера, да не ходи по заведения на летищата.

          Бях доволен и в мои води – без да обръщам внимание на магазинчетата, натруфени с всякакви скъпарски и “маркови” лъскави парцалки, финтифлюшки, парфюми и срасналите се вече с летищата IT джунжурии и мобилни телефони, бързо краката ме заведоха до уютното ресторантче, почти на мястото, от което се тръгваше към моя гейт. Това е много удобно – даже и да закъснееш да се явиш, те ще те повикат и бързо можеш да изприпкаш до гейта. Е, не че нямах опит, де. Не много рядко бях чувал по уредбите “Г-н Владислав Пресиянов, от България, да се яви незабавно на гейт еди-кой си”. И като погледна – то 5-10 минути остават до затваряне. Е, да де, ама след като съм минал проверката за сигурност те ще ме викат. И затова много-много не си давах зор да поглеждам мониторите, макар че бяха под носа ми, даже и в ресторантчето.

          То там си имаше какво да се гледа. Пестеливи, но стилни маси с тъмнокафяв плот, с малко по-светли крака във вид на доста нежен и тънък паралелепипед  (ако може геометрично тяло да е тънко и нежно) се бяха разположили по площта на  ресторанта. Столовете – удобни, тъмночервена тапицерия на седалките и облегалките, краката – черни.  А барът – о, барът! Та той си беше феерия – четири реда плотове в есенно-жълто и наредени по тях прекрасни бели и червени  вина, както и така модерните сега ”розета”, ама последните нещо ги недолюбвам, много хермафродитски – хем бяло, хем червено – ми се струват. И освен това, любимите ми кранчета за наливна бира! О, това е бира! Винаги с кеф изпивах по една. Да си във Виена, на летището, и да не изпиеш халба, ами то си е пропуск. Сега обаче ми се опитваше някакво винце. За мое щастие и удоволствие имаше сервитьорка. Мъжете-сервитьори, каквито много се търсят сега от ресторантите, без да знаят мениджърите им колко дразнят такива като вашия покорен слуга, заел се да ви разкаже тази история, винаги са ми били подозрителни. Или са изпечени мошеници, които лъжат и мажат, при това даже да поднесат свястно едно ястие и питие не могат, или са меки китки. Само ако са студенти, които работят, за да допълват средствата си за живот и учене, получаваха моето одобрение и дори адмирации. Но пък те и много добре се справяха.

          – Господинът ще си избере ли ястие, нещо типично за Виена? – ме попита младото и красиво момиче, след като ме беше снабдила предварително с добро меню, но на немски? Момичето беше естествено една идея позакръглено, както се полага на австрийка – отвсякъде личеше австрийският ген – такава сервитьорка беше нещо доста рядко в тези ресторанти и аз съвсем  нормално се позазяпах.

Тя обаче не ме чака много-много. Блейки като мен бяха ежечасно на главата ѝ. Започна чевръсто да показва различни ястия в менюто и да чурулика кое колко било хубаво и вкусно, и истинско виенско.  И ми препоръча тяхно, австрийско вино. А и те имат, само да знаеш кои са хубави.

        – Да, красива госпожице, как да откажа това удоволствие след вашата покана и   хрупкавото виенско свинско печено с това красиво картофено пюре на зърна, явно направено от печени и смачкани с вилица картофи, както баба ми го правеше. Пък и като гледам е в сос от диви гъби. Опитах да изстрелям това на безумно счупения си немски, от който знаех пет думи и другите научих от менюто.

Тя се разсмя – разбра само за печеното и то защото го показах в менюто. Е, явно съм езиково тъп за немски и само с английски и италиански трябваше да се оправям, затова продължихме така. Оставих я тя да ми избере виното. След малко разбрах, че не съм сбъркал – беше малко по-скъпо от другите, но с прекрасен вкус и послевкус. А ароматът му – много ми хареса и затова не искам да слагам определения. За съжаление времето мина опасно бързо и трябваше да се насоча към летящото тракторче за Рим, задвижвано от вентилатор.

          “Какво да правя!” – си помислих бързо. В широката стая нямаше място, в което да се скрия. След болезненото и жестоко предупреждение по-рано в  Рим, аз пак си бях нахален и инат, както винаги и отново бях там. Но в стая, в която влязох почти с взлом. Вече нямаше да ми простят – бяха разбрали, че съм разкрил всичко, или почти всичко. Не си правих никакви илюзии. Присъдата за убийство щеше да е доживотна. Още един труп е без значение. Пък и най-вероятно тези, които ме преследваха, просто бяха наети професионалисти-убийци. И знаеха, че няма да ги открият. Пък и да ги открият какво от това – този път аз съм обектът! И хич не ми се щеше да си заслужат парите!

          – Отваряй веднага, бе педераст! – се чу отвън, откъм вратата. – Ще стрелям!
          “Ами тогава защо да ти отварям, тъп чукундур, смачкан галош” – си помислих и веднага разбрах, че това е моят шанс. Странно, но явно ме бяха подценили. Бях уверен, че говедото искаше да ме хване и затова не нахълта веднага и без предупреждение. Знаеше, че няма друг изход от стаята.  Но беше сам. Бях си най-обикновено инженерче, което се меси, където не му е работата и трябваше да каже какво знае, преди да го опукат, опаковат в бетонна опаковка и изпратят при шефа на папата. Не трябваше кой знае каква подготовка, нито пък много хора за подобни изпълнения. И това беше огромната им грешка, която разреши разплитането на историята.  Планът мигновено щракна в главата ми и даже се зарадвах, че така щях да им го начукам. Усетих, че убиецът дошъл за мен, е от близки до нас страни, защото произношението му на италиански приличаше по-скоро на такова на някакъв славянски език.

          Хвърлих рязко и с все сила единствената ваза навътре в стаята, към стъклените врати на библиотеката – една огромна порцеланова ваза със сини красиви шарки, вероятно много скъпа, ако е била от майсенски порцелан, с много прекрасни далии в нея, но все кървавочервени и наредени в идеален кръг и равни отстояния между отделните цветя. “Да се чудиш как е постигнато без шаблон!” – си помислих. Какви глупости ми идваха в такива моменти? Чак се плашех да не ме е настигнала първата фаза на Алцхаймер.  Вазата се разби с трясък и шум като северно-корейска ракета о фалшива мишена, намираща се в морето до съседите. Книгите се разпиляха по пода и издадоха допълнителен шум, който явно не е бил различим за убиеца. За момент си помислих, че ще бъде много жалко, ако сега от уплах стреля през вратата – ще повреди хубаво подвързаните и илюстровани медицински книги и уникалното издание на математически съчинения, които бях зърнал за  момент, когато претърсвах за друго нещо.  И което с огромен късмет бях намерил. Вече можех да си позволя да нахалствам пред службите с малка надежда да ми обърнат  внимание.  

          Естествено  започна канонадата и входната врата се…

            – Ъх, ъх, ъх… да еееба мам… ти, педеруго!

            – Не мърдай, мъжки миндил, ще ти натикам целия пълнител в кратуната и горещото дуло в дирника… за да направя печени черва на цев по италиански!  

            – Оууууу…. Крака ми… Аааа, кръвта мииии!

            – Само да мигнеш и другото ти копито ще стане на протеза…  ще го подкова с един ред… тъп копелдак на Пеница-курвата и селския луд, правен под сливата пред цялото село!

            Този диалог, образец на високия литературен стил, всъщност беше почти монолог. Но не на мутрата, изпратена да ме залови и след това изпрати на по-добро място от Рим и света, както е нормално да си помислите.  А всъщност манифестира цялото литературно умение, изящество в изказа и висока реторика на вашия по неволя разказвач. За което поднасям коленопреклонни извинения пред нежните очи и уши на част от може би благосклонната публика, която би опитала да прочете това нещо. И тъй като явно дължа още извинения, но след тези словоизявления вече е късно, то поне да разкажа какво се случи.

            Миг преди да хвърля вазата, за да привлека в неправилна посока вниманието на убиеца си, се изтеглих бързо точно пред входната врата на стаята и залегнах пред нея, така че ако мутрата стреля да не ме засегне. Поне така са надявах. Преди това бях изгасил лампата, но все още виждах добре на мижавата светлина, която идваше от бронирания с дебела декоративна стоманена рамка прозорец. Освен това, според бързо скроения ми план, трябваше, след като това говедо разбие с куршум ключалката, да се втурне в стаята, стреляйки. Точно така стана. Естествено се спъна о мен, падна и изтърва автомата си. За момент в тъмното се обърка. Това чаках, веднага грабнах автомата и без да се церемоня стрелях в стъпалото на левия му крак.  А след това, вече имайки предимство, проведох горния монолог, който доста добре му въздейства. Той само викаше, стенеше и псуваше, но в момента, в който пуснах още един единичен настрани в пода до него, бързо се укроти.

            Не ми се разказва подробно какво стана след това. Пък и защо да ви досаждам. Накратко: С мутрата бързо се оправих, но с органите на реда имах доста разправии, че и бях заплашен от съд с най-различни основания. Ясно е за взлома, но още по-интересно за тях беше моето поведение с мутрата. Абе, минаха месеци и положителното беше, че по време на разпитите успях да развия своята теза. Естествено отначало, не само че не ми обърнаха внимание, ами го тълкуваха като защитно поведение на разследвания.  Но в един момент явно направиха проверки, а и аз успях да обясня логично всичко и дори да покажа доказателство, освен многобройните улики, които им представях. Докрай не разбрах, дали са ми повярвали, доколко са работили с българските служби, но резултатът беше налице. Убиецът май ще бъде съден следващата седмица. Но явно нещо не доразбрах съвсем. Надявам се, Вие, след края на тази дълга история, да разберете.

*

          – Д-р Дафина Срацимирова, арестувана сте за убийството на Вашата сестра близначка д-р Латина Срацимирова, както и за подтикване към и поръчване на убийството на още едно лице – изстреля бързо началникът на ченгетата, които бяха изпратени да извършат това действие. Тези реплики бяха отправени към добре изглеждаща жена, на не много определена възраст, но вероятно не по-млада от мен. Със специално нареждане и разрешение на голям началник също ме бяха взели (имаха основание), но с изричното нареждане да стоя достатъчно далеч и настрани. Естествено репликата на офицера: “на убийството на още едно лице” визираше моята незначителна персона.

          – Имате сериозна грешка! Не познавам никаква Латина Срацимирова, нито имам сестра близначка, нито това, с което ме назовахте, е моето име. Така че моля да напуснете апартамента ми, тъй като очевидно извършвате незаконно действие.

          – Направете, каквото трябва – рече началникът на подчинените си, без изобщо да се смущава от протестите и виковете на заподозряната за убийството, д-р Дафина Срацимирова, каквато самоличност бяха установили службите.

          След това я отведоха в ареста. Направи ми впечатление, че нито веднъж не погледна към мен – бях далеч, но все пак в обсега на нейния поглед. Дори и да ме е стрелнала бързешком, не бях забелязал. Високомерие и желязно владеене на мимиката. Но аз вече знаех, че ще е така. Ненапразно изучавах, анализирах и проверявах даже фантастичните теории, свързани с нея и убийството на сестрата-близначка. Колко понякога те са най-истинските.  А това, че ще отрича, бе също apriori ясно. Да се изразя пак като Стефанѝ (както напоследък бях започнал да я наричам, след като зачестиха нашите следобедни срещи в усамотение – нещо, което вече доста искахме и двамата, и не се лишавахме от компанията си!), която наистина вече имаше за какво да ми благодари – бях открил убийцата на нейната роднина. За голямо съжаление се оказа друга нейна роднина.

          Арестуваха я в един апартамент в Рим, доста приличащ на този, в който аз си позволих да надникна преди месеци. Но в  нейния друг апартамент очевидно имаше една липса – забелязах я, след като по техни си съображения ме накараха да вляза и да им разкажа какво ми е направило впечатление. Да, липсваше библиотека, макар че разположението беше същото. Макар и да отидох и да им го казах, знаех че това е без значение. Но нали ги знаете службите – те си имат свои правила и канони, и то явно доста еднакви по целия свят, щом така добре се разбират. Не знам какви изводи си извадиха и за какво, но всъщност важното беше в апартамента, в който се разиграха преждеописаните мои приключения, а не там, където я арестуваха. След като оцелях и имах нужното, можех да помогна.

          Минаха месеци. Ние със Стефанѝ искахме да забравим, особено след като се разбра истината. Но д-р Дафина Срацимирова отричаше за убийството, дори самоличността си продължаваше да отрича, и не даваше признак, че е склонна да признае, или че е депресирана. Понасяше ареста, бе непреклонна в тезите  си и чакаше да я освободят, явно разчитайки на много известните адвокати, които си беше наела. И това щеше да стане. Щат, не щат в края на краищата решиха да използват и мен. Макар и да знаеха истината, не се надяваха, че някакъв си любител, при това нарушител, пък и нямащ нищо общо с действията на службите, нито нужните познания, би могъл да я закопчае и тя да не може да мръдне пред силата на доказателствата.

          Но не бяха познали. Стана точно така.

          Извикаха ме, заедно с трима специалисти, които се оказаха крайно необходими.  И направиха обща, както аз го наричам “спявка”. За тях, по тяхната терминология и методики не знам какво беше – очна ставка ли, разпити ли, ама е без значение.

          Водещият офицер започна така:

          – Д-р Срацимирова, макар че не знам дали е правилно да Ви наричам така, ще ви  разкажа нещо, което добре знаете, но сега ще се убедите, че и ние го знаем. Преди много години Вашата майка е родила две момичета-близначета. Вас и Вашата сестра. Но е имала много големи неразбирателства, да не кажа епичен сблъсък с Вашия баща, който е бил и Ваш акушер. Всъщност Вашият баща също е извършил нещо, което е било престъпление, но явно не е могъл да постъпи по друг начин. Ние от това сега не се интересуваме, тъй като той е покойник от много години, както добре знаете.  Майка Ви не е обичала баща Ви, нещо повече – ненавиждала го е, тъй като той е бил е от виден комунистически род – а тя е обвинявала комунистите, с право вероятно, че са разрушили нейния и на семейството ѝ подреден и хубав живот, тъй като е била от много заможен българо-италиански род, а те безскрупулно са иззели имуществото им, и то още преди тя да се роди и са ги обрекли на мизерия. Оженила се е за него много млада, полъгана както от мъжкия му чар, както научихме от българските си колеги, така и от настояването на своите роднини да се сроди с комунисти, за да не ги преследват и пак да могат да живеят добре.  Да, ама нищо от това не се е случило. Много бързо с времето, за месеци,  е натрупала ужасна ненавист и омраза към баща Ви. Освен това е разбрала нещо твърде компрометиращо за него – тогавашния неин съпруг, което е можело да провали кариерата му на лекар, както и да лиши него и сестра Ви от средства за живот. Заплашила го е, че всичко ще излезе наяве, ако не изпълни плана ѝ. А този план е бил да вземе Вас и да остави сестра Ви при Вашия баща. За целта е накарала така да направи, че да ви е акушер. И то сам. Той е бил принуден да се съгласи, може би е бил с по-слаб характер. Същата нощ, по отдавна приготвения план, за който е знаел по необходимост само Вашия баща, с голяма вероятност и опасност тя и Вие да умрете, каналджия Ви е извел от страната и благодарение на италианските си роднини, тя Ви е отвела в Рим и Ви е отгледала там, без да се интересува от другото си дете, което е оставила на него.  Никакви контакти не е поддържала. Никой не е търсил майка Ви. Вероятно българските комунистически служби са знаели какво става, но това ги е устройвало. И макар отначало да Ви е дала име Дафина, след това то е променено на Дивина (Divina), за да е италианско и по звучене, и по произход.  Ако искате можем да Ви наричаме и с италианското Ви име Дивина Рацимире. Вие обаче добре знаете, че майка Ви е запазила своята фамилия от България и на Вас е дала същата фамилия. Тъй че повече е безсмислено да отричате.

          – Това, че знаете истинското ми име не значи, че съм престъпник, още повече убиец на някаква сестра, за която не съм чувала и нищо не знам – продължаваше да упорства заподозряната.

Тогава отговорният офицер от полицията ми кимна, за да кажа нещо, както предварително ме бяха инструктирали.

          – Г-жо, във Вашия апартамент се опитаха да ме убият, но успях да се спася, защото както много добре знаете дивергенцията от ротация никога не е равна на нула и чрез завъртане по повърхността на пода успях да се дивергирам положително, т.е. напълно да изляза такъв, какъвто влязох, с други думи жив и без рани.

          За момент последва явно недоумение у нея. Погледнах за миг  професора по  електромагнитно поле от съответния департамент на  университета “Ла Сапиенца” в Рим, който беше единият от споменатите по-горе специалисти, които ченгетата бяха склонили да поканят, след като много трудно им разказах какво би могло да я сломи. На което те изобщо не повярваха, ама май някакъв по-голям началник поиска да се провери тази фантастична, според тях, теория и те нямаше накъде да шикалкавят. Професорът ми кимна, явно в смисъл “ти си прав, както бяхме говорили”. Това не остана незабелязано от шефа на ченгетата и той като че ли започна най-накрая да ме възприема не като досадника, който им се пречка, че отгоре на всичко е и нарушител, а като някого от когото може би ще има някаква минимална полза. Е, все беше нещо.

          Тя обаче се окопити изключително бързо и вероятно се надяваше, че не бяхме забелязали колебанието, дори недоумението ѝ в първия момент.

          – Това са ваши интерпретации  – чак сега ме удостои едва-едва с поглед, в който прозираше нескрита омраза, на което се изненадах, тъй като дотук се владееше безупречно, после  продължи:  – След като сте влезли незаконно в апартамента ми, имате и нахалството да говорите усукано как са искали да Ви убият, въртели сте се не знам как и подобни неща. Не съм отговорна за престъпниците в Италия. Всъщност аз съм жертва на Вашите и на оня другия бандит престъпни действия, но вместо Вас, арестуваха мен.

          Тази реплика беше едно от важните и нужни неща. Тя беше нейната грандиозна грешка, която целяхме. Оттук нататък примката щеше да се свива все повече. Тя нямаше къде да бяга и да се измъква. Ако  беше само замълчала, нямаше да имаме нужното.

          Веднага последва втори уговорен знак към мен от страна на полицейския офицер, тъй като планът явно сработваше. Сега беше най-решителният момент. Ако тя успееше да се окопити, да остане безразлична, да не говори повече, щеше да бъде много трудно по-нататък. И може би още месеци, за да се извърши всичко, както трябва, за да я осъдят. Без да искам попаднах в ключова роля. А да не говорим за ченгетата, които особено много не искаха да ме гледат – мен, натресеният им лаик. Изпотих се, защото можеше да проваля всички тези месеци, всичко, което открих, всичките загадки, на които отговорих, но най-важно нямаше един брутален убиец, странно – жена, да намери възмездие. И моята вече официална любима Стефания щеше да остане крайно разочарована. Не можех да го допусна! За милисекунди се концентрирах в най-голяма степен! Дори повече отколкото при опита за убийството ми! Трябваше да съм изненадващ! Да бъда като непропускащ целта снайперист! Като автомата, който използвах преди месеци! Без засечки! Да стрелям с думи, точно! Безупречно! Бързо! Започнах!

          – Д-р Латина Срацимирова, да Вие не сте Дафина Срацимирова, нито Дивина Рацимире. Вие сте нейният убиец! – казах това на български, с изключително бързо произнасяне на фразата на нашия език.  Тя трепна очевидно за всички. Явно това наистина бе огромна изненада за нея.  Планът проработи отново! Успешно! А толкова години се бе представяла за убитата от нея сестра-близначка.

          През цялото време, когато аз изричах фразата си, вторият от поканените специалисти, известен преводач от славянски езици на италиански, превеждаше сихронно на италиански на полицейските служители. Целта бе не само те да разберат всичко в момента, но и да не може д-р Латина Срацимирова (може ли убиец да е доктор?) да отрече, че е разбрала какво се говори. След миг тя каза, естествено на италиански, който беше безупречен:

          – Това е нова полицейска провокация и фантазии, които целят моето, на Дивина Рацимире, дискредитиране и обвинение за нещо, което даже не знам какво е. И за каква Латина Срацимирова ми говорите, след като отначало ме обвинихте, че съм я убила, сега пък решихте, че тя съм аз. Не сте никак логични.

          Нейната глуха защита продължаваше. Отново ми бе разрешено да говоря. Знаех, че това е последната ми разрешена намеса, ако изобщо се стигне до такъв финал. В това те очевидно не вярваха особено. Все пак ме бяха инструктирали този път  да кажа всичко, за да не може тя да отрича повече. Естествено продължих на български, но преводачът, по горните причини, превеждаше бързо всяка моя фраза.

          – Латина Срацимирова, не мога да Ви наричам доктор, след като има толкова много почтени доктори, с висша квалификация, с опит и фанатична отдаденост на професията, за която Вие сте срам,  след това ужасно престъпление, което сте извършили преди двадесет години, като сте прилъгали Вашата сестра-близначка да Ви посети във Варна и там, използвайки уменията си, сте я екзекутирали.

          Тя понечи да отговори, но полицейският шеф направи знак да не говори. След това го каза съвсем ясно. Обяви, че ще ѝ разреши да говори, след като свърша аз. Нареди да продължа.

          – Вашата сестра-близначка също е била доктор, само че по електродинамика и се е занимавала с електромагнитно поле. Тя не е знаела нито дума български, макар че историята на Вашето семейство, разказана от Вашата майка, ѝ е била известна. След убийството, по някакъв начин сте успели да напуснете България и да заблудите всички, идвайки тук и представяйки се за нея. И това сте успявали да правите над 20 години, докато едно малко момиченце на 10 години, което Ви е обожавало, не е пораснало и почнало да търси, както си мисли, Вашият убиец. Стефания Срацимирова! Знаете коя е, нали? Не отговаряйте! Омразата в очите Ви отговори. Вече не можете да се контролирате така добре, реших аз да вляза в ролята на психолог, макар че още по-сериозен специалист в тази област, третият от поканените, присъстваше и беше известно светило.

          – Г-н Владислав Пресиянов – с много смешно произношение на името се обърна към мен полицейският началник – не се отклонявайте от информацията, която трябва да дадете! Затова прдължих:

          – Дори един студент по електротехника, какво остава за доктор по електродинамика, знае отлично, че дивергенцията от ротация винаги е нула. Ако Вие бяхте сестра си, веднага щяхте да опонирате на моето умишлено грешно твърдение, примесено с историята за опита за моето убийство (даже два опита, ако броим и този на моста), поръчано от Вас. Аз там казах, че диверегенцията от ротация никога не е нула! Ужасна грешка! Беше явно, че нищо не разбрахте, най-вече от думите Ви след това! И това говорене беше Вашата фатална грешка и най-силното доказателство, че Вие не сте Дафина Срацимирова, или Дивина Рацимире, а сте нейната сестра-близначка и убиец Латина Срацимирова. Това, за незнание на електродинамиката и математиката на електромагнитното поле, ще бъде потвърдено пред всеки съд от уважавания професор по електродинамика, седящ пред Вас, отляво. Ето Ви още едно основание да престанете да отричате очевидната за всички истина.

          Тя обаче изобщо не мислеше да се предава.

          – Вие тук ми представяте една измислена, изкуствена и фантастична хипотеза, чието предназначение е да обясни предпоставена от Вас “истина” за това убийство, ако изобщо такова съществува. Но тези Ваши постройки и фантазии няма да бъдат приети от никой съд, тъй като само за сведение може да се приемат като някакви улики, разбира се, нагласени, но това не са доказателства, така че продължавате да нарушавате закона, като ме задържате. А на тази личност – тя посочи с огромно презрение към мен – фантазиите, че съм поръчвала негово убийство изобщо не си струва да се разглеждат. Нямате нищо като доказателства, а само изфабрикувани обвинения.

          Оставаше последният коз, за да я заковем. Независимо, че се защищаваше неистово, беше разклатена. Беше наясно, че дълбоко законспирираните нейни тайни са разкрити. Но и че е необходимо пряко доказателство, а досега всичко представено беше или улика, или косвено доказателство. А това със сигурност я правеше победител в един процес. По нареждане на началника, те май вече взеха да ме възприемат от своите, макар че знаеха, че нямам никакви познания и умения в тяхната област и в началото не им бях хич приятен – хем малко бандит, хем чужденец, пък акъл ще им дава, продължих:

          – Когато сте извършили убийството чрез инсценировка  на собственото си убийство все пак не сте могли да контролирате всичко. Снимки от съдебна медицина на случая съществуват и те бяха предоставени.

          За момент лека гримаса, като усмивка на презрение мина по нейното лице. Беше уверена, че тези снимки не значат нищо. Продължих:

          – Да, бихте била права с тази презрителна усмивка – тези снимки, сами по себе си, наистина са без значение. Но вие, или по-точно Вашата майка, която толкова сте ненавиждали, има една роднина – Деница Апостолова –  това беше прекрасната жена на моята възраст, с която прекарахме хубавите часове във Варна. – А тя пък има една прелестна дъщеря – Мария. Веднага разбрах, че знае за кого говоря. Затова добавих:

          – В разговора с Мария, тя не ми каза нищо, но когато си тръгвах, се досети, че май е виждала някакви Ваши снимки. Попитахме майка ѝ. С труд, но ги намери и аз много подробно ги разгледах!  Видях, че сега вече взе леко, но почти незабележимо, да пребледнява.

          След това извадих частта от изключително тънкото, като косъм, метално пръстенче от някакъв съвсем бял, по-бял от сребро и платина метал, което с големи трудности ми бяха дали отново, след като преди известно време това ги убеди, че съм прав. Този ход окончателно я изведе от равновесие и я накара да се предаде. Вече знаеше, че няма никакъв смисъл да отрича. Имаше много улики, имаше и веществено доказателство. Имаше и снимки, на които беше запечатано всичко.

          Точно това търсих в нейния апартамент, в който без малко да си намеря майстора и по-лошо – изпращача към по-добри бъднини. Разглеждайки снимките, за които се сети младата Мария, забелязах, че на двете ръце, на показалците на Латина има почти незабележими бели пръстенчета, нещо като навити в една навивка много фини бели жички. Аз обаче вече бях заподозрял Латина и си бях изградил теория, която след това се оказа чиста истина, след огледа на нейния апартамент. Трябваше ми сериозно доказателство, че се представя за сестра си. Бях разбрал, че съществуват подробни снимки от аутопсията, но нямаше как да се докопам до тях. След като ме, както се казва,  “опандизиха” за малко, и след като взеха все пак на сериозно моите обяснения след доста време, се свързаха с българските си колеги и получиха нужното. Сравнението на снимките от аутопсията, с тези които изискаха и от Деница, беше категорично – на ръцете на Латина имаше пръстенчета, а на убитата – нямаше дори следи от такива.

          Латина беше загубила едното пръстенче, което с късмет намерих – това загубване беше нещо почти невероятно при нейното състояние.  И точно това състояние я отърва от затвора и доживотната присъда. Третият, и може би най-важен в случая, специалист, присъстващ на разговора ли, разпита ли, трябваше да направи нужните изводи. Може би ще разкажа за това, ако остане време.

*

          – Валд – така беше започнала да се обръща нежно към мен Стефанѝ след като станахме опасно близки – време е да си изпълниш обещанието.

          – Кое обещание – направих се на ударен аз. – А, да! Обещах за още… Ами нали преди малко… пък и тук в парка, май е неудобно… още е светло, пък и на тъмното, ако ни види полицай случайно или някои морален лондончанин докладва, можем да отнесем голяма глоба за не особено прилични действия на обществено място…  

          – Стига си се разсейвал с дребни тарикатлъци и приказки и то умишлено евтини, за да не ми минат – не ме остави да си разигравам коня на дребно Стефанѝ.  – Хайде разказвай подробно как се досети, искам да знам и…

          – И за канонадата ли? – не я оставих да довърши, защото знаех добре какво я човърка. Колкото беше умна и хубава, толкова и неутолимото женско любопитство си оставаше едно от нещата, от което нито можеше, нито искаше да се освободи. Ама аз не се дразнех, само лекичко и понякога, за да не я обидя, я вземах на подбив.   

          Този разговор се проведе известно време преди описаните малко по-горе събития, тъй като трябваше наистина да обсъдим заедно всичко случило се. Беше необходимо да доказвам някои неща и вече ми бяха казали, че полицията може да погледне благосклонно на моите показания и опити за доказателства. Затова се нуждаех от странична гледна точка от близък човек, макар и пряко засегнат. Мина известно време преди да можем да говорим. Шокът за нея отначало беше грандиозен. Даже не ми повярва. По-скоро не искаше да ми повярва. Бързо хладната ѝ и логична мисъл взе връх. Нека всичко е поред.

          След хубавия следобед заедно в хотела, отново бяхме в прекрасния Зелен парк, в  източната централна част на този великолепен и любим за нас град. Радвахме се на светлата, ухаеща на цветя, лондонска юлска привечер. Вече имахме любимо местенце, там където за първи път се бяхме срещнали – тези прекрасни малки пейки за двама, под платаните, в по-тъмната и зашумена от тъмнозелени храсти част. Близо до извиращите направо от земята фонтани, разпръскващи диамантени водни капки и обградени отвсякъде с изумително бели, кичести, късни юлски божури, които насищаха с нежен аромат трептящия чист въздух.

           – Когато Деница, при която ти ме изпрати, ми даде ключа на апартамента във Варна влязох в него и го обходих. В началото не забелязах нищо интересно. След това нещо ми се стори странно, а разглеждайки по-подробно – още по-странно. Латина е била лекар, и да – имаше много медицински книги. Но освен тях видях нещо изключително рядко, дори в нашите среди на радиоелектронни инженери –  първи том на оригинално английско издание на фамозната и прословута книга –  VOL. 1 "A treatise on electricity and magnetism, by James Clerk Maxwell – и то на издателство “The Clarendon Press” – издателството, издало оригиналното първо издание, библията на електромагнетизма, началото  и до ден-днешен  основи  на всякаква радиоелектроника и на електродинамиката, и за всички, които се занимават с електромагнитно поле. Та това беше не само рядко издание, а наистина библиографска скъпоценност. И какво ще прави в дома на един лекар? Моите изненади в този апартамент не свършиха дотук. Столът, на който е седяла Латина, беше с безкрайно странна дърворезба, за която съм ти разказвал и по-преди.

          – Да, да  – с язовските глави, със стреличките и някакви зъбни колелца  – странно наистина, но това има ли значение? – явно моята вече много любима жена гореше от нетърпение да научи всичко и не ѝ се слушаха  твърде подробните ми  и обстоятелствени обяснения. Но щом искаше да разбере всичко, трябваше да ме изтърпи.

          – Когато го свързах със съчинението на Максуел  – човекът,  описал математически и доразвил теорията на електромагнитното поле и свързал всички електромагнитни явления в едно цяло  – разбрах, че има. Всъщност този стол, с неговата резбована облегалка  бяха някакъв опит за илюстрация на теоремата на Грийн. А тя е една от най-важните, използвани в казаната теория. И отново – за какъв дявол такова нещо ще бъде у дома на лекар? Седейки на този стол внезапно погледът ми се насочи към картините. Те бяха окачени по стените. Явно някои бяха доста скъпи. Но една рязко се отличаваше. Много пъстроцветна, но само с нюанси на червено. Беше поставена така, че да създава идеална симетрия спрямо себе за останалите картини. Чувство за идеален, чак нереален ред. Което те завладяваше в целия апартамент. Но и което ми показваше, че явно на службите навремето не им е било необходимо да проверяват много неща тук. Иначе редът не би се запазил. Вече не се колебаех – това също беше илюстрация на нещо, свързано с физиката по-общо, и с електромагнитното поле в частност – всъщност всички тези мазки със стрелки бяха илюстрация на векторно поле, каквото е и електромагнитното.

          – Добре де, добре. Стига си ме ограмотявал с това твое поле. Кажи по същество!

          – Просто разбрах, че има друг човек. Че в цялата мистерия Латина не е била сама. Човек, който е бил професионалист в електродинамиката и теорията на електромагнитното поле, и по някакъв начин е предоставил тези предмети. А д-р Латина Срацимирова не беше такъв човек. И спомняйки си какво ми каза ти, за нейните малко странни проявления, ме обхвана подозрение. Не, то изведнъж ме завладя! Получих просветление. Макар и да нямах все още основание, не знам защо бях сигурен, че тя е убийцата, че е инсценирала смъртта си. Но това можеше да стане по някакъв начин само с човек, който изключително прилича на нея. Разбрах – неизвестна за останалите сестра-близначка! Ето това беше убитата. След като поразпитах по-младата ви роднина, Мария – дъщерята на Деница…

          – Абе, ти много я споменаваш Деница – вие нещо да не…?

          Бях гузен естествено, но бързо реших, че ще мълча, че кой знае как ще реагира на заигравката ни…

          – Ти искаш ли да знаеш всичко или ще ми говориш глупости? – се направих на невинен и продължих:

          – Та Мария се досети за едни снимки, видях ги и забелязах тънките следи по показалците на Латина – и отново в нечовешко идеална симетрия. Разбрах, че са някакви особени пръстени. Бях сигурен, че ако намеря снимки от аутопсията, ясно ще личи, че убитата няма такива. А ако можех да намеря и пръстените, или поне единият, убийцата нямаше какво да каже и щеше да бъде осъдена. Само че след известно време започнах да мисля, че нямам шанс. И това стана, когато след много четене, си създадох теория, която по-късно беше напълно потвърдена от уважавания професор.

Отидох в онзи апартамент в Рим.

          – Без изобщо да ми кажеш какво ще правиш, нали? Да те загубя там! Още не мога да ти простя това безумие. И на себе си също, че те вкарах в тази ужасна история!

          – Хайде де, без емоции къде на този свят! –  се ухилих малко нахално.

          – Не искам да те гледам несериозен за такива неща. Ще свършваш ли с тази история и давай по-наедро, че вече не разбирам всичко?

          – Накратко, ако избегнем пукотевицата…

          – А, точно това няма да избегнеш, ами там ще обясниш всичко от игла до конец – откъде излезе такъв стрелец? Слушам те!

          –  В апартамента веднага видях втория том на съчинението на Максуел. Значи всичко се потвърждаваше. Но си беше само още една улика. Имах обаче невероятен и неочакван късмет – ровейки из книгата от просто любопитство намерих частта от пръстенчето! Бях луд от радост. И тогава онзи педераст се появи на вратата. Явно разбирайки за мен по някакъв начин, Латина се е досетила, че съм я разкрил и беше взела предпазни мерки… След малка пауза да си поема дъх, продължих:

          – Само че оставаха още неща, които искаха обяснение, за да има всичко открито от мен значение  – мотивът за убийството, както и особеностите при това убийство – отрязаната гърда, втъкнатите рози,  как сестра ѝ се е оказала във Варна, както и намерените от мен предмети в нейния апартамент, и които явно са принадлежали на нейната близначка Дивина Рацимире, или с българското си име – Дафина Срацимирова, твоята неизвестна до този момент леля, която за съжаление ти никога не си могла да видиш. Всъщност отрязаната гърда и розите са били просто да се покаже, че го е извършил психопат, или дори сериен убиец, за да заблуди разследващите. И този трик е бил успешен.

           – А за другото? – попита Стефанѝ.

           – Всъщност е много просто  –  не е съвсем сигурно, но очевидно няма как да е по друг начин  – малко преди смъртта си баща им вероятно е разкрил тайната на Латина. Тя не само е била шокирана, а допълнително, при нейното състояние, това  е влошило нещата и е решила да убие неочакваната си и неизвестна сестра. Поради свръхинтелигентността, която притежава, е организирала безупречно всичко. Открила е сестра си, майка им вече е била в по-добрия свят, след всичките си грехове. Поканила я е във Варна, като я е убедила, че трябва да останат скрити от всички. За да покаже, че много държи на нея е поискала важни неща за Дивина, тя да ги изпрати в България. Не е много ясно как, но очевидно Латина е организирала доставянето им контрабандно, за да няма документални следи, за това, което вече е знаела, че ще извърши. Така столът, книгата и картината са се озовали в нейния апартамент. Другото го знаеш.

          – Да, разбрах всичко накрая и че си решил не една, а поредица от загадки, а сега ми разкажи за тази, която ти създаде.

          Оправдах се, че съм се изморил и искам малко разхлаждащо. Тя знаеше отлично какво е любимото ми разхлаждащо в Лондон – прекрасния лондонски ейл, бирата, която най-много обичах – “London Pride”. Реши да постъпи дипломатично и следващите часове прекарахме с голямо удоволствие в близкия типичен лондонски пъб, където и се поцелувахме, пред очите на младежите, които много ни се кефиха – забелязах – особено на мен, за тях изглеждащ почти като дядо им.

          Бях достигнал до правилния извод за Латина. След като анализирах странните неща, които много бързо ми направиха впечатление, започнах да чета. И все повече разбирах, че съм на прав път. С още, и още информация. Но не бях никакъв специалист. Даже, напротив, точно Латина е била такъв, макар и професионално да се е занимавала с друго. Съвсем наясно със себе си, не е могла да го предотврати, дори вероятно не е искала, макар че е съзнавала ясно какво се случва.

          По време на моите взаимодействия с полицията изложих  и тази си хипотеза. Както и за всичко останало в началото, те не само не ми повярваха, ами се усъмниха повече в мен. Все пак извикаха професора, който след обстойния ми  разказ, и след като са запозна с другите налични данни, каза че е възможно да съм прав. Точно затова този уважан човек и специалист, беше третият от поканените.  Освен това беше и най-важният. Ако потвърдеше, нещата щяха  да вземат съвсем друг развой.

          Известният професор по психиатрия потвърди окончателно след “спявката”, както вече я нарекох. ОКР! Обсесивно-компулсивно разстройство в изключително сериозна степен! И макар напълно осъзнавано от Латина Срацимирова, знаеща добре от какво страда и е страдала цял живот, не е могла, но и не е искала да се бори. Това очевидно промени нещата. Тя щеше да отговаря за своето поведение и престъпления, но присъдата щеше да е съвсем различна. Тя не е могла да се освободи от вечното, изгарящо и постоянно повтарящо се чувство за свръхперфекционизъм. Всичко да е идеално симетрично, идеално и винаги подредено, без никакво допускане на изключения. Без никакви отклонения. Точно затова всичко при нея беше, или се е стремила да бъде, в идеален кръг – най-хармоничната и “подредена” геометрична фигура. И  идеалният разрез при операцията на зебрата, и идеално отрязаната гърда при убийството на сестра си, и идеално, нечовешки равно наредените далии във вазата, еднаквите изключително тънки и изключително бели пръстени, поставени симетрично на двата показалеца – всичко това го доказваше.

          И когато е разбрала за сестра си, този подреден до умопомрачение свят се е разпаднал. Имало е вече нещо нехармонично, нещо неподредено в нейното сериозно и фатално болно съзнание. Единственият начин да го подреди е бил да премахне причината. И тя го е сторила, осъзнавайки напълно какво прави, но не е имало сила да я спре! Наблюдението на държанието ѝ по време на “спявката” и вероятно в друго време и при други събития, за които мога само да предполагам, помогнаха на международно известния  римски професор-психиатър да даде окончателната си диагноза в пълно потвърждение на моите догадки.

*

          – Сега нали ще се отбием в нашата стаичка, че държа на обещанията си, пък и откак  мина това дело в Рим, май не сме имали  време за някои по-фриволни и любими на двама ни дейности. А да оставям неизпълнени обещания, не е в стила ми.

           – Любимите на двама ни фриволни дейности, тук, в този хотел ще нарушат периодичността си и честотата си сериозно, ако продължаваш да не ми разказваш другото. С една дума – ембарго, до втора заповед. И отмяна само след като чуя.

          Стефанѝ май наистина ще ми наложи ембарго, защото се лигавех и не бях разказал напълно истината, откъде се бях научил да боравя с автомат. Тя едва ли не започваше да си мисли, съм бил в Чуждестранния легион, или в някое особено поделение и не искам да го споделя. Естествено нямаше нищо такова. Все пак реших още малко да се изгавря, ама се спрях навреме – шях да ѝ кажа съвсем нетактично, че имам обсесивно-компулсивно разстройство, което се лекува само със секс с нея, но бързо осъзнах, че шокът още е много силен и щях да я нараня, което най-малко исках.

          – Безкрайно просто. Когато бях млад ме вкараха в една военна школа да отслужа. Там се тренирах само на стрелба с автомат, защото такава им беше програмата. След това, не много редно, и не съвсем по уставите, на втората година ме изпратиха в едно средно военно училище, където ме накараха да тренирам едни младежи, именно в стрелба. И с автомат, и с пистолет.Имаше опитен офицер при мен. Но понякога ме оставяха и сам с децата. Не бе редно. Ама така си беше. Освен това имах възможност и сам да тренирам на стрелбището. Ето как задобрях.

          Накрая тя беше доволна, че знае вече всичко.  Ама аз, май не…

          И може ли човек да е доволен от всичко, да знае всичко. Да е добър или лош… Да, понякога нашите души са един огромен парк, понякога – запуснати тъмни дебри. Понякога светлина и зеленина! Животът ни е странен и неочакван! Ние самите за себе си сме неочаквани, попадайки ту в тъмнината, ту в светлината в дебрите на този голям Зелен парк – нашият и на близките ни живот!

*

          Ароматът на божур беше навсякъде в стаята. Бяхме си го пооткраднали от Зеления парк, защото като не можехме да извършим някои не много прилични на обществено място действия, поне можехме набързо да направим друго – да си пооткраднем цветя.

          И сред бели божурени листенца, сред божествения им аромат, извършихме тези любими нам и прилични в хотел действия. Увлечени и в захлас. Един от друг.

Край.

          Всички случки, герои, събития и факти са напълно измислени. Местата, без реално съществуващите, са също плод на авторска измислица. Тази история дълго се въртеше в главата на автора и все не беше готова за излизане оттам. Накрая без негово участие и без да го попита се написа. Авторът е измислен.

©Безжичен

©Bezzhichen

01.01.2016 - 01.07.2016

©2016