УБИЕЦ НА ВРЕМЕ
Седеше вкъщи и убиваше времето. А времето не се съпротивляваше, харесваше му сякаш да го убиват. Мълчеше, не правеше физиономии, беше застинало някъде между миналото и бъдещето и чакаше часа си. Не се знаеше точно кой кого убива, но бе ясно, че не се разбираха.
Кафето му стоеше под кафеварката повече от половин час. Пиеше го с лъжичка захар. Кой знае защо купуваше кафява захар, в нея кафяви бяха само оцветителите. Залъгваше се, че е полезно. Суета – правим неща, за които съзнателно усещаме, че са лъжовни, но от благоприличие ли, от самоуважение ли се оставяме да излъжем самите себе си: ето, правим нещо положително, добро, правилно.
Така не се убива време, каза си и стана от дивана. Отиде до кухнята, кафето бе почти изстинало, трудно ще се разтопи захарта. Нищо. Отваря захарницата, жълто е в нея, жълто е в живота му, денят е жълт. Лъжичката изсипва съдържанието, жълтото вече е черно, разтопява се бавно, черен е денят, черен е животът.
Първата цигара. Синкав дим, денят е с ...