УБИЕЦ НА ВРЕМЕ

Седеше вкъщи и убиваше времето. А времето не се съпротивляваше, харесваше му сякаш да го убиват. Мълчеше, не правеше физиономии, беше застинало някъде между миналото и бъдещето и чакаше часа си. Не се знаеше точно кой кого убива, но бе ясно, че не се разбираха.

Кафето му стоеше под кафеварката повече от половин час. Пиеше го с лъжичка захар. Кой знае защо купуваше кафява захар, в нея кафяви бяха само оцветителите. Залъгваше се, че е полезно. Суета – правим неща, за които съзнателно усещаме, че са лъжовни, но от благоприличие ли, от самоуважение ли се оставяме да излъжем самите себе си: ето, правим нещо положително, добро, правилно.

Така не се убива време, каза си и стана от дивана. Отиде до кухнята, кафето бе почти изстинало, трудно ще се разтопи захарта. Нищо. Отваря захарницата, жълто е в нея, жълто е в живота му, денят е жълт. Лъжичката изсипва съдържанието, жълтото вече е черно, разтопява се бавно, черен е денят, черен е животът.

Първата цигара. Синкав дим, денят е син, животът - син.

Ако продължавам така, казва си, ще стана далтонист. Всичко, чрез което се опитвам да убивам времето, е с цветове. Как може така? Нали бях чел някъде, че светлината е една, спектрите й са различни и според дължината на вълните виждаме различни цветове. Даже имало и цветове, които не виждаме, нещо такова.

Не са само цветовете, което не виждаме. Не виждаме как ставаме безразлични един към друг.

- Ще ти се обадя утре – каза му един приятел преди време, а не му се обади.

- Целувам те – изчурулика дъщеря му по телефона, но не го целуна.

- Ще ти сготвя баница – обеща жена му, но не го правеше.

Не е задължително това да е презрение, отчуждение или разсеяност. Не е важно какво е. Той не е важен.

Цигарата угасва и се превръща в пепел. Той угасва и се превръща в пепел.

И защо е това самосъжаление? С всеки е така – идва ден, час, минута, дори секунда, в която всичко изведнъж спира. Спира часовникът, спира сърцето, спира времето. В този миг осъзнаваш, че нещо важно е станало, докато ти си вървял в цветовете на времето. Децата са пораснали, приятелите ти вече нямат нужда от теб и са станали нещо различно от приятели, жена ти не намира в теб същия мъж, всичко се е обърнало или е дошло на мястото си. Може би ти си се обърнал или си дошъл на мястото си.

Дали да не измете къщата? Ама че хрумване. Ни в клин, ни в ръкав. Няма и седмица, откакто я мете. Не бива толкова често да се мете, ще стане неприлично чисто, човек ще си помисли, че тук не живеят хора, а лекари, аптекари или в най-лошия случай обикновени маниаци. Чистотата е съдържание, не е форма.

Като дойде, жена му ще измете, а той ще я целуне. Искрено.

Тогава как да убие времето?

Ще се обади на дъщерята.

- Как си, тате? – ще каже тя. – Сега съм на лекции. Искаш ли да ти звънна след час?

Няма да звънне след час. Изобщо няма да звънне до края на деня.

Влиза в стаята й. От него е наследила това – разхвърляно е навсякъде. На стената – плакат с някакъв красавец, с лимби и лакирани мустаци. Сигурно е кранист, каза си, отвисоко гледа. Нищо че прилича на певец. Замисли си какъв ли е приятелят на дъщеря му. Махна с ръка и прогони мисълта като досадна муха. Такива мисли не се формират толкова рано, по обяд. Те са тежки мисли, вечерни, като грим.

Като дойде дъщеря му, ще й каже, че я обича.

Стаята за гости. Тук се пуши. Тук се виждаха с приятеля му. От терасата се излиза направо на двора. Вратата стои отворена, лято е, пушат, пият бира и си бърборят за възможно най-несъществените неща от живота. Така времето тече като поток, освежава мислите, прави ги достойни, а на теб ти се струва, че в пяната на бирата се е насъбрала цялата човешка мъдрост. Затова пиеш и наливаш още.

Като дойде приятелят му, ще му каже, че му липсва.

Крайно време е да се обадят. Близо месец лежа в болницата. Нищо не казаха. После – само след седмица, пак го извикаха, даде пълни кръвни проби, взеха му от всичко по малко, всичко даде от себе си, за да са изследванията пълни. Три дни се влачи в тази отвратителна клиника, където миришеше на смърт, на болести и на безнадеждност, болните се показваха от стаите като сенки, носеха катетри, някакви колби или нещо такова, а подът беше толкова чист, че ти иде да повърнеш, за да го пооправиш малко.

Май и днес няма да се обадят.

Скринът в стаята за гости е прашасал. Не идват гости вече, пусто е. Нарисува с пръст нещо отгоре. За спомен.

- Мамо, ти трябва да му кажеш – каза дъщерята. – Събери смелост и му кажи. Не може вечно да го лъжеш, че си в командировка.

- Това беше работа на доктора. Защо прехвърли това на мен? Не е честно.

- Длъжни сме. Той трябва да знае болестта си. Може би дори се досеща, нали имаме огледало вкъщи, знае как изглежда. Лицето му е като амбалажна хартия.

- Ще се обадя на приятеля му. Той ще му каже.

Обади се. Разбраха се.

На другата сутрин тримата вървяха бавно към къщата на човека с лице като амбалажна хартия.

Закъсняха. Амбалажната хартия беше потъмняла, затворените му очи бяха увити в нея: най-накрая бе убил времето.