Днес татко ме качи на колата, накара ме аз да карам... В началото бях малко притеснена, все пак книжката ми е доста прясна.
Качих се аз, карах по магистралата със 130... Слушах приятна музика, носех се като птичка по пътищата. Отивахме на онова
място, където бях израстнала, където прекарвах летните дни и нощи, ловях охлюви и тичах из огромната зелена градинка,
люлеех се на люлката, направена от гуми... и бях щастлива! А на обяд заспивах на хамака, слушайки красива приказка от
милата ми баба... Това беше едно красиво дество, изпълнено с щастие и любов, безкрайни игри и забавления...
Не бях стъпвала на село от много години, всъщност там никoй не беше стъпвал... И при мисълта, че отново ще видя малката ни
къщичка, огромната градина и ще усетя мириса на зеленината, на моето лице грейна една огромна усмивка.
След час и половина път спряхме на едно непознато за мен място. Попитах татко: "Защо ме караш да спра тук?!", неговият
отговор ме шокира: "Не си ли спомняш?! Това е нашето село, нашата къща...". Сякаш гръм ме удари!!! Всичко бе така
различно... Няколкото къщи в малкото селце вече не приличаха на това, което за последно бях видяла. Нашата вила беше с
изгнил полу-срутен покрив... полянката беше с огромна трева, разни котки маукаха страшно наоколо, вместо зеленина имаше само
огромни храсти, а дърветата бяха толкова изсъхнали... Наоколо беше пусто. Слязох от колата, огледах се... Не видях нищо и
никoй. Всичко, което ме заобикаляше, беше една студенина, една празнота... едно умряло село... Наоколо по дърветата и стълбовете
висяха десетки некролози... Гледах снимките на всички тези хора... Беше толкова тъжно, толкова плашещо. Когато бях малка...
всички те играеха с мен, радваха ми се... май ме обичаха! Сега... след години неизвестност и отадалеченост от моя страна, те си
бяха отишли, а аз дори не бях разбрала.
Извенднъж се озовах в любимото ми село, а от няколкото къщи само в една имаше живи хора... Двама живи, но толкова плашещи.
Жената приличаше на луда... не спираше да крещи, радваше ни се... но по някакъв странен... неин си начин. Повтаряше, че
била много щастлива да ни види... а зачервените й от пиене очи сякаш ми казваха да се махам по-бързо от там. Съпругът й...
човек, който аз не помнех, изглеждаше още по плашещо... със силно насълзени очи... огъваше едната си китка сякаш е от
желе... хипнотизираше ме, говореше откъслячно... Исках да се махна... колкото се може по-бързо, това място беше моят ужас...
Любимото ми село, мястото в, което бях изживяла едни от най-красивите си мигове сега умираше... Не, то вече беше умряло... а
там бяха останали да живеят само душите на мъртвите!