Днес татко ме качи на колата, накара ме аз да карам... В началото бях малко притеснена, все пак книжката ми е доста прясна.
Качих се аз, карах по магистралата със 130... Слушах приятна музика, носех се като птичка по пътищата. Отивахме на онова
място, където бях израстнала, където прекарвах летните дни и нощи, ловях охлюви и тичах из огромната зелена градинка,
люлеех се на люлката, направена от гуми... и бях щастлива! А на обяд заспивах на хамака, слушайки красива приказка от
милата ми баба... Това беше едно красиво дество, изпълнено с щастие и любов, безкрайни игри и забавления...
Не бях стъпвала на село от много години, всъщност там никoй не беше стъпвал... И при мисълта, че отново ще видя малката ни
къщичка, огромната градина и ще усетя мириса на зеленината, на моето лице грейна една огромна усмивка.
След час и половина път спряхме на едно непознато за мен място. Попитах татко: "Защо ме караш да спра тук?!", неговият
отговор ме шокира: "Не си ли спомняш?! Това е нашето село, нашата ...