Тя тръгна. Отвори прозореца и студеният вятър я прониза като острие. Беше спряло да вали отдавна, но мирисът на есенния дъжд все още се усещаше. Беше студено, а лятото току-що си бе тръгнало.Тя живееше на триетажна, старинна къща, а прозорецът той беше огромен.  Застана на него и ако направеше още една крачка, щеше да сложи край. Край - точно тази четирибуквена дума я беше обзела. Край на надеждата, мечтите, любовта, живота... на всичко. В този миг се сети, че като малка искаше да лети. Но отдавна беше друга - стана друга. Не беше онова момиче, което не знаеше да казва "Здравей", сега беше кралицата на суетата и лицемерието... гримове, маркови дрехи, парфюми, пари, коли - това беше нейният живот сега. А от онова плахо момиче, което никой не забелязваше, не беше останало и следа... освен мечтата да полети. Ами ако това беше нейният последен шанс да полети - тук и сега, ако това беше последният и шанс да бъде както преди... Дали беше готова да поеме този риск? Да направи тази крачка?... Да полети?        

            Тя стана взе лист и химикал. Дълго... много дълго се взира в небето и звездите,  без да ги вижда, тя гледаше пространството... а то сякаш пишеше вместо нея:

                        Сигурно сега се чудите защо съм ви  оставила това писмо или защо въобще го написах. Е, добре, започвам направо. Аз не живея с много мечти, защото ме е страх от разочарованието. Да, то е като коварен вирус, от който не можеш да се отървеш. И въпреки огромното ми желание да го надмогна, да живея с цялото "да" на света - не можах. Затова и имам само една мечта... да летя. Ще кажете, че е невъзможно и странно. Е, за странно - може би да, но не и невъзможно. Знаете ли, аз летя от две години вече. Всяка вечер аз се издигах във висините. Летях - високо, високо, над облаците. Това мигновено чувство - неописуемо, красиво щастие, което ме издигаше, се наричаше "любов"... Да, тя - единствената и неповторимата, беше моята причина да вярвам, да живея, да летя... Но казах ви за коварната болест, която отново ме порази и от страх да не падна, спрях да летя. Но чувството го няма - сега всичко е безлично, банално. Затова и аз ще полетя - тук, сега, завинаги...

            06:00 сутринта - Случаен минувач вижда труп и се обажда на полицията.

            06:20 сутринта - Полицията, Бърза помощ и живущите са събрани в двора на старинната къща на три етажа, на улица "Un espoir" №2.

Заключението: Момиче на шестнадесет години скочило от третия етаж на обитаваната от нея къща. Всички улики сочат за самоубийство.

Така си отиде момичето, което всички мислеха, че се е самоубила, а тя просто полетя - там, тогава и завинаги...