България. Странджа планина. Май е. Растителността тържествува. Поляни, обляни в слънце, въздух, изпълнен с аромат на мащерка, носен на талази от свежия вятър. Бели, смеещи се облаци стоят като закачени на небето. Кукането на кукувицата ни застига непрекъснато, макар че нямаме много пари в джобовете си. Червенината на маковете е превзела полето и грабва очите. Изоставените къщи в странджанските села са като стари баби. Някои от тях едва-едва стоят изправени, а пък устойчивите стръкове червен трендафил до оградите им докосват сърцата на минувача и навяват тъга. По стълбовете огромните гнезда са посрещнали вече щърколаците, а черно-белите търпеливо стоят в тях, бдейки над яйцата си. Лястовички се срелкат и бягат от камерата ми. Само гугутките са склонни да позират, залисани в търсенето на храна. Ииии...гората! В този сезон странджанската гора е неповторима. Пременена като хубава мома, закичена с лилавите цветове на зелениката - храстът, който може да бъде видян само тук. Завладява ни! Претенциозен и взискателен към влагата и светлината, той е навсякъде... Няма друго такова място, където да стъпваш празнично върху опадалите вече цветове - естествен килим под краката ти. Те лилавеят върху зеления мъх и красят студените води на потоците. Зелените гущери - пазителите на гората ревностно я защитават и току се шмугват предупредително между краката ни. Многобройни са малките спретнати параклиси и изворчета с лековити води, скрити в букака. Историите им са различни, но разказвани и предавани от уста на уста, достигат в този ден и до нас и ни подканват към размисъл. Запалваш свещичка, отпиваш глътка и зареден с вяра продължаваш.

И ето, че вече сме на поляната, където местните всяка година отбелязват

"Празника на зелениката". Жените от всяко село в околността са приготвили питки и баници. Вкусът им е прекрасен и лакомо опитваме от всичко. Неповторима благост за устата са гозбите, защото хората са вложили в тях и старанието, и любовта си. Поемам парче зелник от една ръка, по която времето е оставило своите следи безвъзвратно. И ми става едно мило, мило...

Когато свирнята на гайдаря, биенето на тъпана и гласовете на народните певци изпълват въздуха, шарената тълпа без да чака подканване се превръща в дълго, пъстро усмихнато хоро. Хора от всякакви възрасти съединяват ръцете си под небето и коренът прогововаря самичък.

Заслушвам се в химна на Странджа "Ясен месец веч изгрява", а погледът ми се спира върху една от възрастните жени в хора - с усмихнато лице и живи очи, с едната си ръка тя дирижира певиците, а другата ú ръка трепти, поразена навярно от болест. Още едно доказателство за силата на човешкия дух.

Сама заигравам и аз. Тялото ми е леко, краката ми едва докосват тревата, иде ми да полетя, а умът ми е спрял да работи...

Изморени от похода, гостуваме на село Бръшлян в 200-та годишна къща. Домакинята е млада, усмихната и сладкодумна млада жена. Напуснала е големия град и твори живота си на село. Тя е собственичка на единствения хранителен магазин тук. Силно ме стопля разказът ú как тази зима е живяла в селото само, защото се чувствала отговорна за насъщния на петте баби - последните постоянни жители. Устойчивост, кураж и сърце се искат, за да разнасяш хляб на стариците през снежните преспи.

Денят се оттегля и нощта завива Странджа. Хладина и влага носи тъмнината, в която замечтано гледаш огромните ярки звезди, мислиш за други светове, но осъзнаваш, че си на точното място, благодариш за видяното, за чутото и за срещите си с малките хора, които правят големите неща. Съвсем естествено се ражда убеждението, че съвършено създаденото от природата късче земя и неговите хора никога не могат да се загубят и ще пребъдат завинаги...