Шапка от Париж
Дядо имаше далечна братовчедка, която идваше всяко лято на гости у нас заради калните бани. Беше претенциозна, сякаш идваше не от малко градче в Северна България, а от центъра на Париж. Баба приемаше с въздишка новината за нейното пристигане, обявявано задължително с телеграма, но заявяваше утешително:
— Поне ще е само за седмица.
Тази година се бяхме подготвили за нейното пристигане като за гостуване на кралица – всичко в къщата бе изчистено, излъскано, изпрано. На прозорците сложихме хартиени щори, които местната учителка изрисува в красиви цветя, а аз търпеливо изрязах с кривата ножица – да не ѝ пече слънцето на гостенката, докато спи блажено следобед. На едното крило на прозореца дядо захвана с кабърчета парче тензух, да не хапят комарите нежната кожа на госпожата.
Всъщност жената работеше като обикновена чиновничка в местната банка, но се държеше, сякаш беше директор на световната. Всяко второ изречение започваше с „Ние в банката…“, при което баба излизаше навън, за да се посмее от душа.
Ала историята ми днес е как завинаги досадната братовчедка на дядо намери друго място с лековити кални бани, на което да лекува болките си в кръста. Както баба обичаше да добавя – причинени от много седене на стола в банката.
Та в това паметно лято тя пристигна със сламена шапка с цветя. Наистина красива, но неподходяща за нашето село. Още с влизането тя сложи като златно бижу капелата си на стола и заяви, че е подарък от клиент, който „ние в банката“ много ценим. Специално от Париж я бил донесъл за нея.
— Може ли да я разгледам? – протегнах ръце към шапката.
— Не, ще я изцапаш – отсече категорично тя.
— Ще си измия ръцете – скокнах от стола, но госпожата ме пресече.
— Ние в банката не пипаме чужди неща, особено когато са скъпи.
Баба свъси вежди и изтри ръце в престилката си, което означаваше, че е ядосана. Дядо излезе да пуши навън, което означаваше, че е обиден от поведението на своята родственица.
Аз използвах момента, за да долея масло в огъня, заявявайки уж невинно:
— Нашето магаре много обича сламени шапки.
Изрисуваните вежди на чиновничката подскочиха гневно:
— Това е шапка, купена от Париж, ако знаеш въобще къде е.
— Прекрасно знам къде е, но магарето ни не знае. То обожава сламени шапки. И ги дъвче, а не говори с тях на френски.
Избягах от стаята, преди „ние от банката“ за започне реч как те живеят в цивилизацията, а ние в това село сме „изпаднали“ от нея.
На другия ден госпожата отиде на кални бани с жената на съседите, които имаха кола. Дядо нарочно беше извел магарето Саботьор на двора. В една кофа му бе сипал слама и когато излезе дамата, нарочно му нареди:
— Яж си домашната слама и не заглеждай френската шапка. От нея ще те заболи корем.
Братовчедката възмутено мина покрай животното, което изрева за поздрав.
Няколко дни още търпяхме капризите на гостенката, на която ту динята не бе достатъчно сладка, ту пъпешът не бе достатъчно ароматен. „Ние в банката“ даваше препоръки на дядо как да отглежда плодове и зеленчуци в градината, а на баба как да готви. Аз дебнех кога ще забрави шапката си на двора, за да ѝ скроя номер, който обмислях отдавна. И това най-накрая се случи.
Готвеше се да завали, когато тя се прибра от калните бани и бързаше да не я хване дъжда. Мъкнеше трите си чанти и по пътя от колата до къщата изпусна капелата. Грабнах я и изведох магарето на двора, като сложих пред него шарената метална кофа с малко слама.
След половин част госпожата изтича като ужилена на двора. Магарето доволно преживяше сламата. Тя извика само „Ах!“ – и припадна.
Магарето я гледаше спокойно и бавно-бавно дъвчеше. Наплискахме гостенката със студена вода, като междувременно намигнах на баба и на дядо. Щом дойде на себе си, чиновничката заяви:
— Още утре си заминавам. „Ние в банката“ на такива места с ниска култура не можем и минута повече да останем.
Баба и дядо повдигнаха рамене. Обикновено ѝ пълнеха кошници с плодове и зеленчуци, когато си тръгваше, но този път не го направиха. Тя си събра багажа и отиде у съседите, но след половин час се върна с провиснал нос - бяха ѝ обяснили, че не може да спи у тях. Славата ѝ на невъзпитана гостенка се носеше из цялото село.
Сутринта дядо впрегна магарето и я покани да я заведе до гарата.
— „Ние в банката“ имаме гордост – заяви високомерно тя. – Ще си взема такси.
След няколко дни разкрих истината на баба, а тя сподели с дядо.
— Да ѝ изпратим ли шапката в колет обратно? – запита го тя.
— Магарето не иска ли да я хапне за десерт? – със смях попита той.
— Не – разочаровано обясних аз. – Само я помириса и предпочете сламата.
— Простото българско магаре не може да изяде една френска шапка, щеше да каже „ние в банката“ – изимитира я дядо и донесе голяма кутия от торта.
— Чуждо в къщата си не ща – обясни баба и сложи в кутията шапката, завита в бяла мека хартия.
Изпратихме колета по пощата още на другия ден. Досадната гостенка повече не ни обезпокои и ние прекарахме лятото си весело и спокойно. На един панаир видях на пъстра сергия същата шапка като на „ние в банката“. Струваше пет лева и беше произведена в Китай.
©Илияна Каракочева – Ина Крейн
из книгата "Усмивки от светлото детство"
разкази за деца и юноши
издателство "Многоточие" - 2024 г.
© Илияна Каракочева Все права защищены