19 мар. 2019 г., 22:39

В горичката 

  Проза » Рассказы
867 5 13
7 мин за четене

     Всеки ден минаваше с трамвая през тази малка горичка. Харесваше му. Сутрин и следобед, когато отиваше и се връщаше от работа, не виждаше почти никакви хора да се разхождат из пътеките. Горичката беше борова, не беше добре почистена, храсталаци и изгнили пънове стърчаха безразборно навсякъде. Имаше и боклуци, консерви, найлонови пликчета и остатъци от огньове, които наркомани, скитници и студенти от близкото висше училище си палеха понякога, дори и денем. Чуваше за това от другите в трамвая, той самият никога не ги беше виждал да танцуват полуголи и пияни, после да се целуват или да се бият, изобщо цялата тази веселба в горичката му изглеждаше преувеличена за истина или завистлива за лъжа, но все пак признаваше пред себе си, че никога не беше минавал оттук по мръкнало или рано сутрин, когато купоните се вихрели най-шумно. Така че лъжата можеше да мине за истина и обратно, както често се случва в гората.

     Тази заран всичко му се стори още по-спокойно и делнично отвсякога. Слънцето си пробиваше път през високите кухи клони на боровете, а вятърът блъскаше стволовете им по високото – те се целуваха или просто се прегръщаха. Трамваят не беше претъпкан както обикновено, хората пътуваха мълчаливо, носейки от сънищата повече багаж в главите, отколкото в чантите си. Но ето че изведнъж – без да го иска, дочу клюкарския разговор между две лелки, които кой знае как отново бяха видели остатъци от храна и бутилки в шубрака:

     – Ето пак – виждаш ли? – поде едната. – Пак са кощунствали. Де да ми паднат веднъж, ще ги науча аз!

     – Къде, къде? – огледа се другата. Седяха една зад друга на стари седалки с разпорени облицовки от изкуствена кожа и с убедително изрисувани отзад изображения на полови органи. – Къде точно?

     – Не виждаш ли? Гледай по-внимателно – ето там! – другата посочи с кривия си показалец нещо дълбоко в гората, зад оголената земя на пътеката.

     Наистина имаше нещо като огнище.  Той се взря и залепи лицето си на стъклото. Голям и неправилен обръч от камъни проблясваше сред клоните, странно, стори му се, че формата му е елипсовидна, а камъните са обли, сякаш бяха събирани от коритото на река. Не знаеше наблизо да има река.

    Двете лелки го забелязаха и решиха, че той е техен съмишленик.

     – Вие какво мислите, господине? – едната започна, а другата продължи мисълта ѝ. – Не е ли време да се вземат мерки срещу това?

     – Срещу кое? – попита глупаво. Не знаеше точно какво е станало този път. И друго не знаеше – как така се случваше, че почти всеки път, когато отиваше и се връщаше от работа, все на тези две жени попадаше. До слуха му стигаха гласовете и на други хора, убедително разпространяващи с шарени думи притчите за полуголите младежи, танцуващи дивашки танци край огньове в гората, но те бяха рядкост. Виж, тези двете винаги за това говореха. – Срещу кое да се вземат марки?

     Обясниха му подробно. Той не повярва и на дума от чутото. Не е възможно нормални хора да правят това. Дори да са пияни, няма логика да мръзнат, да скачат лудешки и да тормозят другите с виковете си само защото това им доставяло удоволствие. Какво удоволствие е това?

     – Как какво, господине? Не сте толкова млад да задавате глупави въпроси – възмути се едната жена.

     – Именно – подкрепи я другата. – Не ви отива. Удоволствието, което се възбужда от възмущението на другите. Същото, което изпитваш, когато усещаш чуждото нещастие. Радостта от чуждата мъка. Това удоволствие изпитват онези идиоти в гората. Повярвайте, това е силно чувство. Завладяващо. Тържество на пренебрежението и наглостта.

     Мъжът се замисли. Да, би могло да е така. Но нещо не се връзваше. Тази малка горичка беше в центъра на града, формираше нещо като парк, вероятно просеките бяха осветени, тук беше цивилизовано и нямаше как да се живее тъй пещерно, както жените обясняваха. Сигурно възмутените хора щяха да извикат полиция.

     Изрече го на глас:

     – Е да – нали това ви казваме и ние? Хипитата отдавна не са на мода. Трябва да се вземат мерки. А щом този вандализъм продължава, значи има причина. Ясно е, че се имат за недосегаеми. По-лошото е, че очевидно наистина са такива. Цяла зима вилняха в гората, сега пак. Кой ги пази? Защо никой не смее да роптае?

     Мъжът, който не беше толкова млад, за да задава глупави въпроси, слезе на следващата спирка и незнайно защо този обикновен, делничен и дори леко досаден разговор не му излезе от главата през целия ден. Вероятно си имаше причина – не му се работеше и предпочиташе да мисли за нещо по-съществено от служебните си ангажименти. Това се повтаряше често в живота му и имаше някакво сероизно, мълчаливо и някак задочно основание – досущ като невидимата причина, поради която никой не вземаше мерки срещу странните горски хора. Тези причини бяха най-трайни и силни, знаеше го от опит. Когато не виждаш радост от труда, той се превръща в бреме. И тук възнаграждението вече не може да е оправдание за усилията, то е част от проблема. Човек не е създаден да се труди, ако това упражнение не е единствената му възможност за оцеляване.

     Хм, дали не е така и при горяните, ония странни дервиши, дразнещи благопристойните лелки?

     Едва изчака да наближи края на работния ден и изфуча през вратата. Бързаше преди слънцето да залезе. Искаше да се разходи в гората и да огледа огнището, което двете дами му бяха показали. Не знаеше защо. Просто трябваше.

     Влезе в горичката и установи, че всъщност там е доста по-хладно, отколкото на открито. Започна трескаво да търси мястото, но колкото и малко да бяха дърветата, те ужасно си приличаха и той се загуби. Лута се така около половин или дори цял час и нищо не намери, нито дори следа от облите бели речни камъни, които чертаеха странна разтеглена елипса в сърцето на горичката. Слънцето залезе и той реши, че няма смисъл да търси повече. Не че имаше смисъл преди слънцето да залезе. Засмя се. Ставаше все по-импулсивен с годините: прекалено стар за глупави въпроси, но пък още млад за умни отговори.

     Кривна по една утъпкана пътека и установи, че обувките му са съвсем кални. Кой знае какво ще каже жена му, когато се прибере вкъщи. Може пък нищо да не каже. Едва ли. От вратата ще го почне: Къде си бил, че така си се изпоцапал?, ще пита. В гората. Какво си правил там? Търсих огнище. Огнище ли? Да не си полудял? Не, нищо ми няма. Гладен ли си? Не, вечерях. Къде? Как така? Ти винаги се връщаш гладен от работа? Ами вечерях. В гората. Моля? Значи за това си търсил огнище? А може би си търсил нещо повече? Дом? Жена? Топлина? Секс? Семейство?

     Жена му е добър човек. Задава повече въпроси, отколкото е нужно на човек, за да разбере истината. И никога не допуска, че може да бъде излъгана. Не и от него. Веднъж пътуваха заедно с автобус до Гърция. Пътят беще приятен, но дълъг. Спираха от време на време, пиеха кафе, хапваха сандвичи, но през повечето мъчителни часове на седалките наблюдаваха пейзажите. Беше началото на май, нивите бяха разорани и маркучите на поливните системи съскаха до боботещите помпи на цистерните. Беше топло и маслиновите горички отдалече приличаха на гърбове на бели носорози, извили роговевете си като клони към небето. Екскурзоводката не спираше да обяснява нещо по микрофона; той мълчеше, а жена му се възхищаваше на всичко чуто и видяно. После, когато водачката им спираше да говори за кратко, жена му вземаше думата и започваше да му обяснява и разкрасява наученото. Такава беше тя – възхищаваше се, учудваше се, радваше се на всичко. Сякаш търсеше обяснение за красотата. Затова нямаше да повярва, че е бил в горичката да търси секс, топлина или храна.

     Докато се прибере, стана тъмно. Поспря се на входа на кооперацията, видя, че в кухнята им свети. В главата му беше по-ясно, по-леко. Като че ли вече знаеше защо в горичката понякога се събират странни хора, които общуват помежду си. За тяхното съществуване по-важна беше мълвата, отколкото действителността. Щом разправят, че това се случва, значи наистина е така. Горските хора съществуват така реално, както му се стори образа на обръча от бели камъни: няма значение, че рядко ще ги видиш наяве и ако навлезеш в храсталаците да ги търсиш, най-вероятно ще се загубиш и няма да откриеш и следа от тях. Всяка заблуда създава удобни привидности, за да притъпи съзнанието. Тези хора – непознати един на друг, общуваха край огньовете на своето несъвършенство и танцуваха живота си свободни, безименни, интимни и дружелюбни – такива, каквито не можеха да бъдат извън гората.

     Отвори входната врата и се усмихна: досети се за причината, поради която никой не въстава срещу тях.

© Владимир Георгиев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря, Любомире, Мария, Станислава.
  • Прекрасен!
    "Тези хора – непознати един на друг, общуваха край огньовете на своето несъвършенство и танцуваха живота си свободни, безименни, интимни и дружелюбни – такива, каквито не можеха да бъдат извън гората"
  • Водиш читателя към умозрения и желание да излезе извън рамките на ежедневната въртележка. Усетът ти към детайлите прави разказите ти по-цветни и своеобразни. Хубаво и замислящо е при теб!
  • Твоите разкази са прозрения.Чета с голям интерес.Харесват ми детайлите.
  • Благодаря, Костадине.
  • Обичам понякога да се срещам с горските хора,даже като се замисля доста често.Както винаги написаното от теб Влади замисля.Поздрав.
  • Благодаря, Силве.
  • Човек като изскочи извън себе си и го стегне вратовръзката, започва да се обажда повика на дивака. Като изключим отпадъците, възхищавам се на хора, които намират равновесието в живота сред природата и се стремя към същия. Разказа е страхотен и не ми стигна.
    Може би очаквах героят повече да се развихри и да му изскочи някоя мечка или пък да го настигне дъжд и той да се скрие в някоя пещера с прилепи, да му падне батерията и да се изгуби в гората , не знам. Обичам да те чета.
    Поздрави.
  • Благодаря, Мариана, Лидия.
  • Понякога така ни се иска да разчупим всекидневието. Хубава разказ.
  • Благодаря, Райна, Стойчо.
  • Горските хора съществуват!😃
  • УникАлен си. Всеки път, те чета с възхита и идеята, и внушението, и изразните средства.... Уникален!
Предложения
: ??:??