Да си на седемнадесет не беше чак толкова лесно. Брайън Дей си мислеше, че всичко ще му върви като по вода, но май се бе оказал напълно грешен в това свое твърдение.
Е, той така или иначе желаеше повече беди да не му се случват. Не че като беше малък на него самия му се бе случвало нещо лошо, не напротив, случи се, но на хората, които най-много обичаше. И това по някакъв необясним начин го беше наранило повече от жестоко. Много повече. Добре, от смъртта на баща си не помнеше абсолютно нищо, но онзи съдбовен тъжен ден, когато на петата годишнина от гибелта на скъпия татко си беше отишла и любимата му сестра... това беше белязало сърцето му за цял живот. Още не можеше да се отърси от спомена. От това как беше чул силен звук от спирачки, а след минута вика на майка си. Нямаше да може да забрави разкървавеното тяло на сестра си, проснато по средата на пътя, без да има кой да помогне.
Защото мама Бети не знаеше и може би никога нямаше да научи, че от прекрасния изглед към улицата от прозоре ...