Да си на седемнадесет не беше чак толкова лесно. Брайън Дей си мислеше, че всичко ще му върви като по вода, но май се бе оказал напълно грешен в това свое твърдение.

Е, той така или иначе желаеше повече беди да не му се случват. Не че като беше малък на него самия му се бе случвало нещо лошо, не напротив, случи се, но на хората, които най-много обичаше. И това по някакъв необясним начин го беше наранило повече от жестоко. Много повече. Добре, от смъртта на баща си не помнеше абсолютно нищо, но онзи съдбовен тъжен ден, когато на петата годишнина от гибелта на скъпия татко си беше отишла и любимата му сестра... това беше белязало сърцето му за цял живот. Още не можеше да се отърси от спомена. От това как беше чул силен звук от спирачки, а след минута вика на майка си. Нямаше да може да забрави разкървавеното тяло на сестра си, проснато по средата на пътя, без да има кой да помогне.

Защото мама Бети не знаеше и може би никога нямаше да научи, че от прекрасния изглед към улицата от прозореца на стаята на Брайън се видя всичко. Кой не би скочил като опарен след като чуе силен звук от спирачки и майчиния писък точно под стаята си? Да, тогава Брайън чу и видя всичко и макар сега да бяха минали цели десет години, той още сънуваше онази ужасна случка. Ще кажете, че вече е голям, за да продължава да се страхува, но нещата съвсем не стояха така.

Сега Брайън отиваше към училище. Добре поне, че учеше точно това, за което винаги беше мечтал. Да стане художник. Всъщност той бе откраднал мечтата от сестра си Джейн, но тъй като тя вече нямаше възможност дори да мечтае ( което, повярвайте ми, отново се оказа съвсем грешно негово твърдение ), той се беше наел с трудната задача да изпълни нейната мечта. Не можеше дори да се сравнява с нея по рисуване, но...щом беше мечта нищо нямаше да го спре. Някой някога му беше казвал, че сбъднатите мечти всъщност са най-истинските чудеса в живота. Сега Брайън твърдо вярваше в тези думи, макар все да се опитваше и да не можеше да се сети кой ги беше казал.

Още малко и щеше да стигне до училище. Чувстваше как дългите му дънки се влачат по земята, а с тази прекалено дълга риза му беше топло. Носеше кецове и хиляди гривни по ръцете си – всяка с различна символичност. Под ризата си беше сложил бяла блуза, надраскана от самия него с маркери. По нея пишеше какво ли не – имената на любимите му музикални групи, филми, разни думи на други езици, любими изрази и...едно име на човека, който значеше най-много за него в този живот. Името на покойната му сестра Джейн. Тази, която си беше отишла преди цели десет години. Брайън си спомняше, че тя носеше дълги джинси или дънки, с много дълги ризи и кецове. Защо и той да не се обличаше по същия начин? Защо не можеше да живее и сестра му, знаейки за това, и да изживее младостта си така, както подобава?

Всеки се чудеше коя е тази Джейн, че името й да бъде написано по всички фланелки на Брайън Дей. Кое беше това момиче, което така бе грабнало сърцето му? Толкова ли силно я обичаше? Някое старо гадже ли беше?

Брайън влезе в училищния двор отново преследван от хиляди погледи. Какво го интересуваше, че всеки ден го гледаха толкова глупаво? Важното е, че беше успял да намери един приятел досущ като него – с такъв стил на обличане и изобщо с такъв стил на мислене. С Бен имаха толкова много общи интереси...и май бяха единствени в училището с такива интереси.

С изключение на едно мило момиче от долния курс. То беше ниско за възрастта си, с дълги руси коси и големи красиви сини очи. Носеше дълги джинси, които се влачеха по земята и почти винаги беше с риза на черни и сини райета. Тя имаше много приятелки, които не обръщаха внимание на стила й, а на това, че беше страшно мила и на моменти малко странна, но точно това й беше очарователното. Шестнадесетгодишната Дженифър отдавна беше забелязала едно много високо и слабо момче, което имаше стил като нейния...само че на всичките му фланелки пишеше едно име, Джейн, което го караше да мисли, че няма и най-минимален шанс да го спечели. Всеки път щом го видеше, приятелките й я насърчаваха да отиде и д му каже нещо, но това име...това име Джейн изглеждаше едва ли не страшно. Дженифър нямаше и капка смелост да отиде и да заговори момчето, което толкова силно я беше впечатлило.

До днес... когато по време на обедната почивка тя го забеляза да стои с приятеля си на една от пейките. Рисуваха.

Бен погледна Брайън.

-Ама ти май искаш да направиш всичко възможно, за да получиш висока оценка на тази задача, а?

-Старая се - бе отговорът на Брайън.-Ами ти? Какво още чакаш? Защо не рисуваш?-и се усмихна.

Отстрани Дженифър направо се разтопи при вида на красивата му усмивка.

-Довечера ще излизаме ли?-продължи Бен като извади голям лист и молив.

-Аха. Днес усещам, че ще е много тежък ден, така че искам да разпусна.

-Сигурен ли си, че майка ти няма да има нищо против да я оставиш сама?

-Няма да е сама. Ще дойде чичо ми на вечеря.

Брайън се обърна настрани и забеляза едно русо момиче. То веднага отклони погледа си, щом видя, че той го гледа.

Но и това беше достатъчно.

-Коя ли е тази?-попита Брайън. Беше като запленен. Русото момиче беше точно като Джейн! Пълно нейно копие! Нали не беше възможно Джейн да се е върнала?

-Какво?-не разбра Бен.-Коя?

Брайън я посочи.

Бен се усмихна.

-Не знам коя е, обаче става, не мислиш ли?

Брайън се засмя.

Отстрани Балди, приятелката на Дженифър говореше доста разгорещено:

-Точно за теб си говорят, Джен! Това е твоят шанс! Какво още чакаш?-и я бутна в посока на Брайън.

-Не, мога, Блади!

-Можеш и още как!

-Защо ли я бутат?-запита Бен.-Да не искат да я бият?

Брайън продължаваше да гледа русото момиче.

-Не вярвам. Изглежда, че всичките там са приятелки.

-Както и да е - смени темата Бен.-Ще можеш ли да вземеш пари за довечера?

-Къде пак искаш да ходим?

-Не, искам да пием.

Брайън отдавна не беше употребявал алкохол, но иначе обичаше да пие.

-Добре, все някак ще се справя.

-Ако нямаш, аз мога да донеса малко от спестяванията си и...

-Извинете!-чу се женски глас.

Брайън вдигна глава и видя, че до него е дошло русото момиче. То го гледаше много странно.

-Аз... ще отида до... тоалетната - промърмори Бен като веднага се усети, че това не беше най-подходящото оправдание да остави приятеля си насаме с тази госпожица.

Когато станаха сами, момичето мълчеше. Брайън беше толкова впечатлен, та реши да поеме нещата в свои ръце.

-Защо не седнеш?-попита той и посочи празното място до себе си, където до преди секунди беше стоял Бен.

Русото момиче седна. Прекрасна е!-помисли си Брайън.-И толкова много прилича на Джейн...

Тя надникна иззад рамото му.

-Какво рисуваш?-имаше завладяващ глас.

-Имам една задача за по-следващия час...

-Но тази черта е толкова крива!-тя взе молива и гумата му, изтри и го направи наново.-Така вече е по-добре.-После обаче забеляза, че цялата картина не струва кой знае какво:

-Че как изобщо си влязъл в това училище?!

Брайън не се обиди. Знаеше, че не го бива много в рисуването.

-Просто изпълнявам една мечта - тихо отговори той.

-Мечтата на Джейн ли?-попита момичето. После се плесна през устата:-Извинявай, аз не исках... дори не знам коя е...

Брайън я гледаше. Изпиваше я с поглед. Тя се почувства много неловко под погледа му.

-Искаш ли довечера да излезем?-попита изведнъж той.

Момичето като че се сепна.

-Ами... да... добре...-промърмори тя.

-Откъде мога да дойда да те взема?

-Живея в къщата точно зад училището, така че...

-В седем добре ли е?-не преставаше Брайън.

-Ами да, добре...няма проблем...

Звънецът за започването на часа би. Момичето стана от пейката.

-Е, аз ще тръгвам... значи ще се видим довечера... хайде чао...

-Разбрахме се - смигна й Брайън и докато тя се отдалечаваше той се сети нещо:

-Хей, ама как ти е името?

-Моето ли? Дженифър.

-Много хубаво име имаш. Аз съм Брайън. Хайде до довечера.

-Да...

Докато вървеше към класната си стая, Брайън силно стискаше молива си. Току-що тази прекрасна Дженифър, точно копие на сестра му, го беше държала. Какво му ставаше? Влюбваше ли се или просто беше запленен от тази невероятна прилика?

-Какво?-не вярваше Бен.-Да не си я поканил на среща? Как можа, бе човек? Едва я познаваш!

Брайън вдигна рамене.

-Какво ми се караш сега, бе?-попита той.-Нали сам каза, че ставала?

-Пък и тя направо ти се навря под носа!

-Е, не беше точно така...

Бен като че беше на седмото небе. Не спираше да се шегува.

-Нашият Брайън ще излиза на среща! Ха ха! Нечувано и невиждано! Сигурно не си бил с момиче след тая Джейн, нали?

Брайън го изгледа свирепо. Шегата му хич не беше смешна! Само да знаеше Бен коя всъщност е Джейн... През часа Брайън се питаше как досега не беше казал на най-добрия си приятел за сестра си. И реши още след училище да му каже.

Вървяха към центъра на града, откъдето трябваше да вземат приятелката на Бен – Мелани. По пътя Брайън каза:

-Ти наистина ли го смяташ онова за Джейн, а?

-Че не си бил с момиче след нея?

Брайън го погледна.

-Джейн беше сестра ми.

Бен се спря на едно място и повдигна вежди.

-Беше?

Брайън отново тръгна напред.

-Почина преди десет години - промърмори той.

-Какво?-не вярваше Бен.-Но... това е ужасно!

-Затова в часа те погледнах толкова странно. Хич не ми стана приятно като каза, че тя сигурно е някое бившо гадже....

-Но аз не знаех... виж, съжалявам...

-Няма нищо - прекъсна го Брайън. После си погледна часовника и се плесна по челото:-Боже мой, ама аз съвсем забравих за Дженифър...

Беше седем без петнадесет. Училището беше точно на петнадесет минути от мястото, на което се намираха, затова се наложи да зареже Бен сам да продължи и да се уговорят след час пред тях. Все пак трябваше да вземе пари, щом щяха да пият.

Брайън гледаше да върви бързо, за да не кара малката да чака. Дори не знаеше защо си мисли за нея като за „малката”. Всъщност не знаеше дори дали е по-малка или е колкото него, или по-голяма. Изглеждаше му като първи курс, но нямаше какво да му мисли направо щеше да я попита щом се видеха.

В седем часа Брайън беше стигнал отново до училище. Училищната му чанта се бе провесила на раменете, а косата му се беше разрошила още повече, отколкото си беше по принцип. Не изглеждаше кой знае колко красив, та взе да се притеснява, че Дженифър ще спре да си пада по него.

Но още щом го видя, Дженифър стана сигурна, че вече е влюбена. Не знаеше какъв ще се окаже по характер, но нейният Брайън определено беше момчето мечта. Пък и изглеждаше страшно мил и добър.

-Здравей - каза тя щом го видя.-Лесно ли намери къщата ни?

-Да, точно зад училище - усмихна се той.-И извинявай, че закъснях толкова.

-Е, само две минути... и аз излязох точно преди малко.-усмихна се Дженифър.

Чак тогава Брайън забеляза, че макар да не беше правила кой знае какво по себе си за тази среща, Дженифър изглеждаше зашеметяваща!

Тръгнаха бавно надолу по пътя към къщата на Брайън.

-Ааа...имаш ли някакъв час за прибиране?-попита Брайън, тъй като и двамата мълчаха и все някак трябваше да завърже разговор.

-Ами...-Дженифър поруменя.-Извинявай, но до девет и половина трябва да съм си вкъщи.

-Добре, няма проблем. Ще си те изпратя и точно девет и половина си у вас.

Дженифър засия.

Беше толкова прекрасна! Брайън бе толкова щастлив, че вижда момиче, което толкова много прилича на Джейн. На скъпата му и обичана сестра!

-Знаеш ли...много ми приличаш на...

-На кого?-не се стърпя Джейн.

-Забрави - махна той с ръка и тръгна отново.-Ааа... сега да ти кажа, че първо трябва да отидем до вкъщи, където ще ни чакат приятеля ми Бен и Мелани.

-Коя е Мелани?

-Двамата с Бен ходят.

На Дженифър й стана малко неловко щом заговориха за „ходене”, защото вече беше сигурна, че иска да прави същото и с Брайън.

Дженифър не можа да узнае, че същата мисъл мина и през главата на Брайън.

-Та...-тихо започна тя,-после какво ще правим? Искам да кажа след като минем през вас?

-Ами..аз не знам дали...дали пиеш, защото Бен това искаше да правим... е, съгласна ли си?-Брайън я погледна.-Ако не искаш двамата ще отидем другаде...

-А, не, няма проблем - съгласи се Дженифър.

Повървяха малко без да си кажат и думичка.

-А ти - обади се Брайън - кой курс си?

-Първи. На шестнадесет съм.

-И как ти се струва новото училище?-Брайън трябваше да подхване някаква тема, иначе рискуваше Дженифър да го помисли за глупак.

-Ами...с такава приятна компания определено ми се струва добре - усмихна се момичето.

-Изпревари ме - засмя се Брайън. - Аз трябваше да направя първия комплимент. Аз пък много харесвам хора, с които сме в един стил.

Добре, че вече беше почти тъмно, та той не успя да види колко силно се изчерви Дженифър. Той каза, че я харесва!

-Забелязал ли си, че от цялото училище само аз, ти и Бен сме толкова странни?

-Е, защо ни наричаш странни? Всъщност не се интересувам от това какво мислят хората за мен. Аз само искам да съм като... -Брайън замълча.

-Като... кого? Или какво?

Брайън се спря на едно място. Дженифър беше толкова искрена, толкова прекрасна, че той почувства нужда да й довери една своя тайна. Тази за... Джейн.

-Предполагам, че и ти като всички останали се чудиш коя е тази Джейн, нали?-попита той съвсем сериозно.

Като го видя Дженифър не се изплаши от сериозното му изражение, но и тя почувства една нужда – да го изслуша.

-Защо не седнем на онази пейка и не ми кажеш за какво става въпрос?

Отидоха на една пейка в парка, през който вървяха и тя го погледна мило.

-Виж, ако не искаш можеш и да не ми казваш...все пак предполагам това са си лични работи и...

Брайън вече се беше решил. Той хвана ръцете й и прошепна:

-Знаеш ли, изглеждаш ми свястно момиче. Мисля, че мога да ти се доверя, за да няма повече съмнения. Нали мога да разчитам на теб?

Сърцето на Дженифър биеше лудо.

-За всичко - отвърна тя. Усещаше нежната му кожа върху ръката си. И от това се чувстваше прекрасно.

-Знаеш ли, Джейн беше... моята сестра. Тя почина преди десет години.

Дженифър го гледаше съчувствено.

-Ужасно съжалявам - каза тя искрено. Колко силно й се доиска да го прегърне!

-И... някак как да я забравя, защото видях всичко... как онази кола я блъсна и всичко останало...

Брайън пусна ръката й и зарови лице в шепите си. Още го болеше ужасно от загубата.

Дженифър леко го прегърна.

-Но това е ужасно. Чудя се как може Бог да позволява да се случват такива работи...

Дженифър беше долепила буза о неговата, затова той усети, че няколко сълзи го мокрят. Видя, че Дженифър плаче.

-Какво има? Защо... защо плачеш?-какъв глупак беше да разплаква момичето на първата среща! За какво изобщо му беше да й наговори тези ужасни неща?

-Ние... ние... -задавяше се Дженифър,-ние имаме толкова общи неща... преди седем години аз пък загубих малкото си братче... беше едва на пет годинки...

Беше ред на Брайън да я прегърне силно.

-Съжалявам, Дженифър, извинявай, че така те накарах да плачеш...

-Не, ти не си виновен... най-лошото от всичко е, че той умря точно на петата годишнина от смъртта на мама...

-Но... но как... -задъхваше се вече Брайън,-сестра ми също почина на петата годишнина от смъртта на баща ми...

-Какъв беше баща ти?-бързо попита Дженифър.

-Беше... полицай. Имаше си и партньорка... мисля, че се казваше Барбара Фил...

-К-какво?-заекна Дженифър и току спря да плаче.-Баща ти е б-б-бил Боб... Боб Дей?

-Откъде знаеш?-ужаси се Брайън. Господи, кое беше това момиче?

-Не си ли чул, че мама също е загинала при изпълнение на служебния си дълг? Само че три години след баща ти?

-Ами... аз... аз не знаех... защото моята майка май прекъсна всички връзки с нея...пък и когато татко е починал, съм бил едва на две годинки, така че...

-Господи! Господи, Брайън!-тихо каза тя.-Ти си синът на Боб Дей, за който съм чувала толкова много неща от баща ми...

Тъй като не знаеше какво друго да направи в този момент, Брайън само леко кимна. Разкритието, което бяха направили току-що беше повече от ужасяващо, но ти ги накара да се почувстват така, сякаш се познават цял живот. Брайън погледна Дженифър право в очите и няколко нейни сълзички проблеснаха на лунната светлина. Изглеждаше толкова красива, макар той да не виждаше почти нищо от нея. Взе ръцете й в своите и тихичко каза:

-Знаеш ли...ти наистина ми харесваш. Ама много.

Тонът, с който каза, накара Дженифър да се усмихне.

-Така те искам. Няма нужда да плачем за отминали неща. Важни сега сме аз и ти...и този момент, Дженифър.

Без да имам какво повече да каже, Брайън се наведе над Дженифър и нежно я целуна. Усети как тя цялата потръпна щом я взе в прегръдките си. Накрая отлепиха глави един от друг и Дженифър каза:

-Викай ми Джен.

-Добре, Джен.-той я прегърна още по-силно и му доиска никога да нея пуска. Заедно се облегнаха на пейката и се насладиха на мига.

Бяха забравили, че Бен и Мелани сега ги чакат на петнадесет минути път оттук, бяха забравили, че това е едва първата им среща, че не се познават и същевременно толкова много знаят един за друг.

В парка бяха само те, влюбените един в друг, щастливи, че са заедно. Нощта бавно настъпваше, небето постепенно се обсипваше с хиляди звезди. Луната се издигаше все по-високо и високо и накрая като че светеше само над пейката на Дженифър и Брайън.

Като заговорихме за Брайън... сега той знаеше само две неща – че до полуда е влюбен в Дженифър и че горе на небето, в най-малката звезда, го гледа едно малко русо десетгодишно момиче, което в този момент се усмихва. Джейн Дей стоеше там горе и се усмихваше, смееше се от сърце, че вижда брат си толкова щастлив и заедно с него се молеше този миг никога да не свършва...