- Чудно и страшно обезлюдяват българските села! - подхвана Желко, бивш лесничей с хитри очички, цепка вместо уста и брезентова шапка, която разправяха, не свалял, дори когато спи – А най-тъжно се изпразват планинските села! - добави сякаш искрено и с тъга.
Печката пукаше тихо в средата на стаята, дългите кюнци преминаваха през половината помещение, отвеждаха белия дим отвън и ние го виждахме през прозореца как се вие над стрехата и поема незнайния си път.
- В едно такова село бях на служба осем години! - говореше той и гледаше гората, калния сняг и струпаните дърва, гледаше ги упорито, без да извръща глава към нас, сякаш търсеше спомените си там.
- Виждали ли сте празна къща на склона... отвън залостена, паянтова вратичка, с обрасли от тревата плочки... върху стената на къщата облегнато дървено, детско конче, самоделка някаква... нагоре прозорци със занемели пердета... отстрани килерче, грижливо сковано, а изгнил трион виси на канап пред прозореца?!
Въздъхна Желко, а ние гледаме профил ...