1 sept 2013, 20:55  

В очакване 

  Prosa » Relatos
2665 0 13
24 мин за четене

- Чудно и страшно обезлюдяват българските села! - подхвана Желко, бивш лесничей с хитри очички, цепка вместо уста и брезентова шапка, която разправяха, не свалял, дори когато спи – А най-тъжно се изпразват планинските села! - добави сякаш искрено и с тъга.

Печката пукаше тихо в средата на стаята, дългите кюнци преминаваха през половината помещение, отвеждаха белия дим отвън и ние го виждахме през прозореца как се вие над стрехата и поема незнайния си път.

- В едно такова село бях на служба осем години! - говореше той и гледаше гората, калния сняг и струпаните дърва, гледаше ги упорито, без да извръща глава към нас, сякаш търсеше спомените си там.

- Виждали ли сте празна къща на склона... отвън залостена, паянтова вратичка, с обрасли от тревата плочки... върху стената на къщата облегнато дървено, детско конче, самоделка някаква... нагоре прозорци със занемели пердета... отстрани килерче, грижливо сковано, а изгнил трион виси на  канап пред прозореца?!

Въздъхна Желко, а ние гледаме профила му, нереален от следобедния планински сумрак. Чуден човек е той. Сгушва се в брезентовата шапка, снишава глас и заговаря. В началото тихо, после променя нотката, повлича ни със себе си в неговите гори, блата, речните корита, където той е бил, а  рядко стъпва човешки крак, омайва ни с приказки, отвежда ни далеч от топлия уют на кръчмицата, все на места, където е интересно да отидеш, но те е страх.

- Гледаш я вратата! - подхваща той - Някой  я е отварял, излизал е, бързал е с надежда да отиде някъде... после се е прибирал с оная радост да се прибереш у дома след труден ден... после гледаш пердетата и сякаш виждаш как някой ги е отмествал всяка сутрин, за да види слънцето... а вечер ги е местил обратно, преди  да се сгуши в приятната тъмнина на леглото... гледаш дървеното конче и мислиш... някое несигурно още дете е залитало из двора, радвало се е, смеело се е, вързано куче е лаело наблизо с палава опашка... ти гледаш сега пустотата и знаеш, че кучето вече го няма, а детето се е превърнало в голям човек, с бръчки по челото и недоверчиви очи... останало е само кончето покрай стената... и за триона помисляш... някой е рязал... силно, уверено, майсторял е нещо... после... човека го няма, а трионът стои и ръждясва от дъждовете!

- Ей в такова едно село служих тогава аз! - продължи той – Живеех в малка хижа... на баира... над последните къщи... сутрин се събуждах и първо излизах на верандата... да запаля цигара и да погледам разбуждащите се къщи... тесните улици и първите старци, които прохождаха из дворовете или се клатушкаха към центъра за хляб... честичко бе хладно, един хаплив тръпчив студ, от който те заболява челото, но в такива дни я нямаше мъглата и бе така ясно, че както никога се виждаха ниските дървета, струпани като перчем коса върху гол склон отсреща, далеч, далеч... виждаше се бавна планинска река, искряща като изпуснат шал между скалите!

Въздъхна Желко и пак погледна навън, а ние се спогледахме. Заспалите ни мозъци, опушени като гредите на тавана в кръчмата, се размърдаха, а очите ни сякаш виждаха картините, които ни рисуваше с думи.

- И така неусетно... ден след ден, месец след месец... така пред очите ми... минаваха годините, пред мен минаваха, както си стоях на верандата, а хората от селото... намаляваха... едни заминаваха с усмивки... с нетърпение, както се отива на дълго чакана почивка... други се целуваха с оставащите си близки... вдигаха поглед, гледаха родната си къща, другите къщи, околните, гледаха уличките, по които бяха бягали като деца... и си тръгваха с мъка... и така, без дори да забележа... селото обезлюдя... останаха само старците, старците и няколко луди... заточиха се еднаквите дни... тишина през целия ден... понякога тропне звънче на заблудено животно, някой в долната махала захване да цепи дърва... тупкането на брадвата отеква и се блъска като затворена птица между хълмовете... струва ти се, че някой дялка от самата планина... неусетно, в тишина и покой, идваше вечерният сумрак... тънък дим от няколко комина тръгне право нагоре... тук-таме по склона светне крив прозорец... и това е... и над всичко това тишина... само тишина и студ... имаше и две семейства... млади хора... едните живееха в горната махала... там къщите оредяваха и улиците бяха най-стръмни... та там живееха Михал, млад мъж с жена му Нина, също младичка, и трите им деца... особняк бе тоя Михал, дявол голям... през ден, през два ходеше в града... спретнат, чист, а те го изпращаха... понякога само Нина, с гордост в очите, и тя дяволита като него... изправена до вратата на стария микробус, усмихната и обичлива, със смешна фиба над челото... той се качва сериозен и сякаш не я забелязва... друг път го изпращат децата, свирят, махат, гонят се по площада, а той ги гледа сърдито зад стъклото и им се заканва с пръст... особняк си беше... срещнеш го из центъра, поздравява почтително, пусне някой майтап, весело те заговаря... отпуска те, така да кажем... а в очите му пламъче блести, не му е чиста работата... все нащрек да си с него... пък... как си хранеше семейството... защо ходеше често до града... никой не бе чувал да работи... беше много мързелив дяволът... зададе се зима, дойде времето за зимнини, за подреждане на дървата да съхнат... той лежи под сенките, докато Нина се щурка из стръмния двор... той лежи, гледа суетнята и мисли, а тя не смее нищо да му каже... и в крайна сметка все ще издокара някого... някой му нацепи дървата, работлива съседка му събере картофите, Нина прекършва гръб и пълни килера със зимнина, а децата и тях отрано ги бе научил на труд... три деца бе направил дяволът, а се говореше, че в града имал и други, от други жени, ама тях не ги признавал и не ги поглеждал... такъв беше... дай му да лежи и деца да прави... идваха понякога при мен децата му, подпитвал съм ги... как живеят, как се оправят, откъде пари, защо изпращат баща си в града, ама приучил ги и те да мълчат, както и да е... та, така си живеехме в селото... аз на върха, малкото останали хорица долу... ама самотен живот водех тогава... все бродех из горите, това ми бе развлечението, е, понякога сляза в селото, отида при доктора, в неговата къща... посрещаше ме винаги с радост, сух, върлинест, орехи да брулиш с него... и той бе самотник, като мен, затова ми се радва... седнем и започне да разказва с часове, устата му не можеш да затвориш...

Другите млади живееха в голяма, мрачна къща, долепена до двора на кметството. Мъжът се казваше Бранко, беше едър, суров мъж с иначе хубава усмивка, рядка, младежка брада, буен характер и цялото му държание показваше, че е свикнал да му върви във всичко. Жена му, Мая, се съгласяваше с всяка негова дума и за всичко го гледаше в устата. Бяха пристигнали в селото преди година, завръщаха се от дълго странство в чужбина и всички ние много се изненадахме, когато разбрахме, че ще живеят за постоянно в тая пустош. А Бранко бързо бе спечелил всички на своя страна. Старците го обичаха, защото бе суров, но се отзоваваше на всяка молба, а понякога им даваше и пари. Лекарят търсеше компанията му, защото умееше да слуша, освен това често играеха на табла и шах, а аз харесвах разходките из горите с него, защото бе духовит, прям и запален ловец. Често ме канеше в просторната си къща, гощаваше ме с вкусни меса пред напалената камина и ми разказваше славни ловни истории. Аз си затварях очите, когато го срещах да сече дървета в гората или разберях, че е излязъл на лов, когато е забраненo. Най-здраво бе приятелството му с Михал, да се чуди човек на тая дружба, при положение, че двамата бяха толкова различни. Бранко - открит като езерце при ясно време, Михал - потаен, селски хитрец. Говореха си с часове, понякога просто облегнати до някоя ограда, друг път бродеха из горите или ходеха за риба из някакви далечни местности, или търпеливо поправяха повредена машина до мръкнало, без да се отегчат един от друг.

 По-късно в един тих разговор с доктора, разговор на четири очи, разбрах, че от много години Бранко и Мая се опитвали да имат дете. Пробвали всичко, при всякакви доктори ходили, при знахари, години наред. Накрая им бяха препоръчали да се усамотят, далеч от хора и от врява, да се успокоят и да заживеят по различен начин. Те избрали това село за начало на новия си живот.

Дали двамата мъже си допадаха, защото бяха единствените читави мъже в селото, а в тая пустош е добре да имаш верен човек зад гърба, или Бранко обичаше да бъде сред веселата глъч на деца в семейството на Михал, когато вкъщи е тишина? Знае ли човек, как да се вмъкнеш в човешкото сърце, та да разбереш?

 А самите деца на Михал пресрещаха Бранко, когато е тръгнал с кучето на лов, искаха да пипнат пушката, да погалят кучето, молеха му се да ги пусне в двора да поседят в люлката. А той им се смееше открито като истински планинец.

После, един ден през януари, тръгна слух, че Михал е много болен, толкова болен, че не можеше да се изправи в леглото. Слязох до селото и право в къщата на доктора.

- Да... болен е! - ми каза още от вратата – Ама нещо не му е чиста работата на Михал... лежи с висока температура, повръща... а лицето му отекло, под ушите му подуто... гледа като плъх под завивката и пъшка... питам го къде си бил, с кой си се срещал, а той върти очите и шепне... за малко в града бях, вика... за малко... на мен тая работа на заушка ми прилича, ама на тия години да я пипне... тя, мръсницата, децата гони обикновено... макар че рядко, много рядко, я пипват и млади мъже, ако не са ваксинирани като деца... ама за всеки случай си сложих кърпата на лицето и го приближих... и го питам отдалеч... казвай къде си бил, да знам как да те лекувам... а той... още по-бясно върти очите и все поглежда към Нина и децата, те зад гърба ми седят наредени и слухтят... обръщам се и им казвам строго... ”Излизайте... ще го преглеждам”... те затварят вратата, а той сваля завивката от устата и ми шепне... ”Едно... детенце целувах”... вика... ”Какво детенце?”, го питам аз, а той гледа тавана и прошепва... ”Ами такова, малко детенце”, вика... детенце целувал, мръсникът, сигурно от ония, дето ги прави и изоставя, си мисля аз... ”Сваляй гащите” му викам... сериозна ти е работата... а той скокна и изпълнява... изплаши се... гледам... целия подут отдолу... та така... на тия години, ако има усложнения, може и безплоден да остане... ама то за такива като него да не жали човек, че няма да могат да правят деца!

Желко се изправи, заинтригуван от кучешки лай и погледна през прозореца. Отвън колебливо прехвърчаше сняг. Появяваха се плахите снежинки, потайни и прикрити, сякаш бяха разузнавачи, които се преобръщаха, стрелкаха се напосоки, подгонени от някое внезапно горско течение и се връщаха отново към небето, за да доведат истинските валежи.

- Пак ще натрупа! – се обади дрезгав глас.

- Че това тук сняг ли? – му отвърна с насмешка Желко.

- Там, в онова село, дето ви разправям... боже, какви снегове падаха... стана сутрин, дръпна пердето... всичко потънало в сняг... склона, дървета, клоните, улиците към селото... всичко е покрито... няма къщи, няма предмети, няма хора... сняг, всичко е сняг... изляза на верандата и се загледам, а очите почват да ме болят от белотата... грабва те тая белота, премрежва ти очите... отнася те... бяло, бяло и така тихо, че ако застинеш за повече време, ако затаиш дъх и притвориш очи, ти се струва, че всеки миг ще се случи нещо... някое животно ще изписка... или ще падне покрив от тежестта... или ще се случи нещо лошо... а то не спира да вали... трупа, трупа, провесям се, поглеждам към небето и ми се иска шапка да ù сваля на тая природа... откъде идва целият тоя сняг, кой решава кога да спре, кога да завали отново, кога да замръзне? По някое време грабна греблото да не мисля глупости и се спусна да почистя поне пред стълбите... не че гости ще посрещам някакви, зарад мен си... рина, рина, обърна се, натрупало една педя... отказвам се, влизам, прегръщам печката и само гледам като отмалял... докато ме обхване страх... страх, че съм сам насред тоя сняг, страх, че този път няма да спре да вали, докато не затрупа всичко и не ни задуши... кой ще дойде при мен там горе, кой ще изрине преспите да ми помогне... и такива мисли са ми минавали, то не е за вярване, ама... една такава сутрин, пак беше валяло много... излязох да взема наръч дърва и гледам долу, преди изкачването към моята хижа, гледам Мая, жената на Бранко... драпа нагоре, подхлъзва се, пада, запрята вълнената пола, косите ù са разпилени, омотани, посипани с пресен сняг... по някое време загубва равновесие, хваща се за близък клон, раздруса го, а той я посипва още повече със сняг... ама тя като обезумяла... само драпа и нагоре към хижата ми гледа... нахлузих ботите и слязох в белотата, да я посрещна и да ù помогна... разбрах, че се е случило нещо лошо... тя ме видя, спря задъхана, да си поеме глътка въздух, и с плач разказва, че Бранко излязъл рано на лов, подгонил дивеч, но имало много сняг, пък още валяло, трупало и нямало никаква видимост, та се замотал, загубил пътя, подхлъзнал се и паднал в дерето... оня, недораслият съсед, момъкът, дето не бе съвсем добре с мозъка, а само се смееше без причина, бил с него... видял го как размахва с ръце да търси опора, краката му се подгънали, не издържали, пушката изхвърчала встрани и Бранко за миг се свлякъл в дерето... момчето само чуло откъслечни викове, които се увеличавали и глъхнели, докато се премятал по нанадолнището... чуло и как Бранко повлича камънаци при падането... чупели се и клони... после станало тихо, като преди... хукнало момчето, даже пушката зарязало в гората и право при Мая... а тя къде, право при Михал... а него го няма, имал малко подобрение от болестта, та до града отишъл с Нина, за лекарства, само децата били вкъщи около печката... ”Ела ти, ми казва, виж дали можеш да помогнеш, докато Михал се върне от града”... гледам я - пристъпя от крак на крак, кърши пръсти, подканя ме с ръка, всеки миг ще полудее от тревога... та вълнението ме подхвана и мен... облякох шуба и вързах шал... тръгнахме надолу... срещу нас, момчето, дето бе видяло как Бранко полита в дерето... и то трепереше... а снегът валеше и заглушаваше думите, стъпките, всичко... тръгнахме, хлъзгахме се, залитахме, помагахме си един на друг и напредвахме бавно... вървях, без да си виждам нищо в краката и си мислех, че ще е добре да вземем и доктора в гората, вярно не е много як, ама е мъж, пък и е доктор, може Бранко да е в безсъзнание или да лежи поломен и да му трябва първа помощ... минахме набързо, бързо се облече... тръгна и той с нас, висок, гологлав, отместваше високите клони пред нас, крачеше с широки крачки и не спираше да повтаря... ”Да лежи трябва... никакво мърдане, само да лежи”... имаше много преспи, скрити дънери и паднали клонаци, та напредвахме бавно, в суетня... момчето ни водеше, зачервено и изплашено... а докторът го изпреварваше с широки стъпки и мълвеше... ”Да лежи, само да лежи, никакво мърдане”... най-после стигнахме... видяхме къде е отъпкан снегът, после захвърлената пушка... пристъпихме хванати един за друг и надникнахме... долу дере... не много дълбоко, но стръмно, голо като поле само с няколко тънки дървета, идеално прави, набити като колове... отсреща отвесен скат, превърнат в лед от замръзналата вода, която в по-топлите дни се е спускала красиво, като чуден водопад, а сега от минусовите температури бе занемяла, вледенена, с дантела от навалял сняг отгоре... долу, почти на дъното, спрял се в една издатина... с прегънат крак и облещени очи лежеше Бранко... премигваше за миг, оглеждаше се без мисъл наоколо и пак оставяше неподвижен... Бранко, Бранко... извика Мая и се надвеси над дерето, сякаш се канеше да слезе при него... погледна я той и вдигна бавно ръката... жив съм, значи иска да каже, зле съм, ама съм жив... виждаме го и ние, че не е добре... не може да се изправи, криви си лицето, когато понечи да се обърне на някоя страна, боли го значи... счупено има нещо... или нещо вътрешно... докторът се оживи... надвеси се и той, хванат за едно дърво... Къде те боли, Бранко... бавно покажи... а Бранко върти очите и сочи към краката... ”Сякаш ми е счупен кракът, казва с колеблив глас... и като си поема дълбоко дъх... ме пронизва в средата на гърдите” завършва с усилие... после повдига ръка и сякаш прави жест, като много да съжалява... ама не е добре, вижда се... стоях мълчаливо и оглеждах околността... с мисъл как ще го измъкнем от тоя капан... гледах, хлъзгаво, стръмно, неудобно, отвесно, отникъде не можеш да подходиш, от никоя страна не можеш да го доближиш, че долу много насъбрал се лед и тук-таме оголени камънаци... лоша работа... само с въже... някой да се спусне с въже, да се добере до Бранко, да го превърже, ние някак да го издърпаме догоре и така... ама кой ще е този... сила се иска за това въже и кураж... ако се изтървеш и паднеш до Бранко като пукнат орех или не дай си боже се претърколиш право върху него... още по-голяма беля да отвориш... само Михал, само той ще я свърши тая работа... докторът изглеждаше най-окопитен... изпрати момчето за въже... момчето се върна с  въжето и  двама старци води,  разбрали за нещастието и те... надвесиха се и те да зърнат Бранко с увиснали усти... докторът овърза въжето за едно дърво... хвана другия край здраво и заслиза с широк разкрач... още не се бе загубила главата му, когато извика с отчаяние и бързо се върна... задъхан, изплашен... няма да я бъде моята, каза... Мая се свлече върху снега и заплака... ”Отиде ми мъжът” шепне... сега се бе появил вятър и снегът биеше косо и се лепеше навсякъде... аз заобиколих дерето, да огледам и да потърся друго някакво решение... сега бях точно срещу Бранко... виждах изплашеното му лице, трепереше от студ,  шубата му изглеждаше съвсем мокра, а ръцете посинели... Сякаш имам счупено ребро, казва,  а аз едвам го чувам, по устните разбирам какво иска да каже... а вече преминаваха обедните часове, скоро щеше да се преполови късият ден, да притъмнее, снегът щеше да намалее, после тихо да спре и да се отдръпне, за да дойде студът, истинският януарски студ, който смразява крайниците и отнема разсъдъка... Идете до селото... одеяла донесете, извика докторът... ще му ги хвърлим долу... скоро ще падне студът, допълни той, сякаш ми четеше мислите... усойно е долу... а и кръвта на Бранко не се движи както трябва, като лежи... старците се заклатиха към селото между дърветата... мина цяла вечност докато се върнаха... пъхтяха с изпотени вратове и мъкнеха одеяла... единият ни погледна плахо и каза с глух глас... ”Михал не се бил върнал още от града, само децата са там”... „Иначе Михал ще слезе веднага”, казаха уверено старците, големи приятели са те двамата с Бранко... докторът ги изслуша с намръщено чело и проговори... ”От заушка беше болен Михал доскоро... заразява още... не е много хубава тая работа”... умислихме се всички на ръба на дерето, всеки със своите си мисли, без дума да продумаме... само Мая тихо и равно плачеше, заровила лице в наметалото си, от време на време се сепваше, отправяше плах поглед надолу към прострения си мъж и пак се връщаше в топлината на скута да нарежда несвързани думи... а той, Бранко, правеше опити да помръдне да се премести и сякаш се довлече до началото, до полегатото, преди стръмнината... ама си личеше, че губи сили, не ще се справи сам... отказваше се с болка на лицето... чуваше се как пъшка и си подвиква сам на себе си за кураж... неусетно за всички  бе притъмняло... скоро щеше да мръкне... какво да направим, как да помогнем на човека да не измръзне в тоя усой... напрягах се да умувам и аз, аз, дето като лесничей, човек на гората и деретата, трябваше да взема нещата в ръце, точно в такъв момент... обхвана ме страх... страх пред ледената мощ на планината... пред силата на снега и плашещия мрак... нима щяхме да оставим един млад човек да замръзне пред очите ни... приближих се до доктора и му продумах тихо... Че той, Михал... нека помогне... ако се съгласи да слезе... докторът ме погледна с някакъв притаен гняв... дръпна ме малко грубичко за лакътя и изсъска... ”Болен беше от заушка Михал... може и безплоден да остане... а тоя човек долу е бездетен, знаеш ли от колко години... деца няма човекът”... прехапах устните си до кръв... дъхът ми спря, как не се бях досетил досега... Боже, от това стоене като саможивник толкова години из горите бях съвсем оглупял... върнах се до ръба на дерето и погледнах със съжаление към младия мъж долу... Мая се изправи срещу нас и ни погледна с ярост в очите... ”Все мъже сте, казва, а аз я усещам как едвам се сдържа да не ни кресне в лицата, все мъже сте, а никой не се наема да помогне... дайте въжето на мен, аз ще сляза”... оглежда се, въжето търси, а докторът я прегръща през раменете... ”Не е работа за жена това, Мая... не можеш да се справиш”... а тя ни гледа с упрек и вика... ”За жени не е... за мъже не е... за кой е, кой да търсим да помогне на Бранко?”... Гледам я с най-добри чувства, едно име напира на устните ми и ми идва да го изкрещя... ”Михал, само Михал ще помогне, само той е за това дере”, но пламтящите очи на доктора ме възпират... ”Хвърлете одеялата, казва един от старците, докато се разправяте, съвсем ще измръзне човекът”, а ние се сепваме, връщаме се, гледаме чистия сняг в дерето, злобната стръмнина, погълнала Бранко, замахваме дръзко и мятаме по едно одеяло, първо Мая, после докторът и аз...той, раненият, се плъзна с протегнат настрани крак, с изплезен език и с пъшкане, зави се и утихна... В това време от гората, по посока на селото, се чу глъчка... изправихме се, погледнахме...  гъсти борове, сняг, сумрак и изведнъж между стволовете затрептяха светлини, мижави светлини, появяваха се, губеха се, но приближаваха насам,  ставаха по-ярки, а с тях и гласовете се избистряха, чуваха се отделни думи и трополене на обувки по заскрежените пояси около дърветата... Михал пристигаше... рошав, гологлав, още с официалните дрехи за ходене в града... с по един фенер в двете ръце... отзад притичваха две старици с разхлабени забрадки... зад тях Нина и децата, които изоставаха, за да правят снежни топки и да ги хвърлят напосоки... Михал ни хвърли разсеян поглед и смело приближи дерето, там, където бяхме изпотъпкали снега със суетнята си... видя сгушеното в одеяла мъжко тяло и грабна края на приготвеното въже, без да ни продума... обърна се с гръб към пропастта в широк разкрач и заслиза уверено, като забиваше с рязко тупкане краката си по стръмното... вдъхна сигурност на всички... сякаш бе правил това много пъти преди... докторът се отдръпна малко встрани, чух го да мърмори... ”Не ми харесва тая работа... Михал не е излекуван още за тая работа”... шепнеше на себе си, но не го каза гласно, за да го чуят и другите, нищо не продумах и аз... че кой щеше да слезе, ако не Михал... чухме как долу снегът скърца като ситно стъкло, после се чу едно глухо тупкане и ние се надвесихме, точно когато Михал скочи и се претърколи  умело, за да се изправи точно над Бранко... откри одеялата, погали челото на падналия... наведе се, прошепна му нещо, сгря ръцете му с дъха си... беше удоволствие да гледам движенията на този изникнал от гъстата гора спасител, да го гледам как умело изправи Бранко внимателно и плавно, сякаш бе кукла от крехко дърво, как го превърза ловко с въжето, как го доближи до отвесната стена, повдигна здравия крак, после положи ръце под таза, погледна нагоре към нас, с кръглото лице, сега бледо като снега, и ни извика... ”Теглете всички... и децата”... и ние затеглихме, вече бяхме станали по-смели и полезни, спасявахме човек... а въжето няма край... теглим, омаляваме, забиваме петите в снега, а от мрака на бездната се извива и пълзи към нас въжето и съска като змия... най-накрая се появиха две сключени ръце, мокра коса и едно изкривено от мъка лице, сякаш отслабнало и превърнато в маска за един ден... издърпахме го с нетърпение от дупката, той стенеше  и се преобръщаше, Мая се луташе над него, понечваше да го завие, но се страхуваше да го докосне, а един разтреперан старчески глас възкликна... ”Боже, какъв приятел се оказа тоя Михал”... Михал, да... бяхме забравили за него... обърнах се... хвърлих му въжето, стоеше долу, с ризата и официалното сако и тропаше с крака да се сгрее... вече бе почти тъмно... около нас фенерите се люлееха, трепереха от вятъра и от студа, сковал крайниците... хвърляха слаба светлина... едните светеха ниско, в детските ръце, други високо в лицата на стариците, а всичко бе така страховито и нереално... приличахме на горски духове... теглехме Михал, когато една мисъл премина през главата ми като светкавица... Ако го нямаше Михал, Бранко може би щеше да си отиде тая нощ... колко щеше да бъде жалко за младия мъж... Стъпи Михал на здрава земя, пусна въжето и огледа прожулените си длани... В това време Мая скочи върху него да го прегърне, ще го задуши, само трепери и го стиска, плаче сякаш, а той я успокоява с потупвания по рамото и извръща настрани глава, неудобно му е от тая луда прегръдка... Нина стои някъде встрани и гледа в друга посока, и на нея ù е неудобно, че така с близост благодарят на мъжа ú...

Скоро тръгнахме всички да се прибираме към селото... странна, цветна върволица от хора, унила от вълнение и преживяното безпокойство... Тежък, зимен ден, от тия, които се помнят дълго време... Докторът прегледа Бранко веднага... разбрахме, че се е разминал със счупен крак и едно пукнато ребро... без да броим натъртванията, де... на другия ден влезе за малко в градската болница... но по-голямата злина беше, че и той се разболя от болестта на Михал, от заушката... коварна болест е тая, да знаете... за колко малко се приближиха един до друг оная нощ в дерето, две-три думи да са си казали, хайде най-много да са се прегърнали и виж, зарази се Бранко... ама при него протече много по-тежко... появиха се усложнения...

... Един ден, когато се бе вече затоплило и снегът си бе отишъл дори от най-високите върхове, стояхме кротко с Бранко на верандата пред моята хижа, гледахме пристигналата пролет и лениво си разменяхме по някоя дума. Той бе тъжен, изтощен от зимните премеждия и сякаш я нямаше предишната веселост и живеца, с който ни покоряваше. Аз нямах наблюдения, но хората от село бяха споделили, че развалил отношенията си с Михал, което ми се стори чудно и необяснимо. Отбягвал го при всяка среща, стискал му сухо и по принуда протегнатата ръка, обръщал му най- неочаквано гръб без обяснения и се отдалечавал. С една дума странял от него, бягал. На всички ни се стори много неблагодарно това отношение... Та, стояхме си на верандата и се припичахме на слънце, а долу, някъде из уличките по центъра, се чуха детски викове и смях, децата на Михал го изпращаха в града. Протегнах глава над парапета и го видях, официално облечен, с изчеткано сако и нова шапка на главата. Стори ми се много здрав и щастлив, в пролетно настроение. Огледах го със симпатия. Спомних си онази мразовита нощ, всичко бе пред очите ми, без дори да ги затварям. Славен мъж се бе оказал тоя Михал, да не повярваш.

- Михал! – прошепнах – В града отива пак, дяволът!

Погледнах към Бранко. Той бе извърнал глава и се взираше в склона и в оголената шума. Мълчеше, а в очите му влага блести, влага и недоволство.

- Не искам да го виждам... сигурно съм безплоден вече... от оная, неговата болест! - просъска, а аз онемях, дори се изправих от стола, така ме срази учудване от думите му.

- Той те спаси, Бранко... оная нощ той те отърва! - се опитах да не се съглася – Той те измъкна от дерето!

Погледна ме Бранко с лош поглед и със стиснати зъби:

- Зарази ме той, зарази ме... знаеше, че е болен, а слезе при мен в дерето!

Долу микробусът пристигна, изсвири и спря. Децата на Михал се оживиха и пискливите им гласове зашариха по склона.

- И вие сте виновни, знаехте, че е болен, а го изпратихте долу, при мен... с въжето... ама той е най-виновен, че слезе!

Лицето му, някога ведро и приветливо, въпреки суровия вид, сега изглеждаше мрачно и озлобено, а очите му святкаха под гъстите вежди. Приличаше на животно, разбрало, че е попаднало в капан.

- Безплоден ме направи... защо слезе при мен, а?... защо слезе, като знае, че беля ми носи? - извика Бранко, стана, заобиколи с куци стъпки верандата и заизкачва баира, чувах го как гази из шумата.

- На герой да се направи! - изкрещя с бяс Бранко, вече доста навлязъл в гората.

Обърна се тогава Желко към нас, зачервен от виното, а очите му невиждащи от взирането в белия сняг. Огледа ни бавно един по един и попита с учудване:

- От тогава минаха доста години... ама понякога, като си пийна, все се питам... как да разбереш кой човек има нужда от помощ... как да му помогнеш, без да му навредиш? Ох...

                     

 

 

                                                                 КРАЙ

© Светослав Дончев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • истина е, че добрите прозаици тук се броят на пръсти, тези, които те правят част от разказаното. аз бях част (не само заради името) от този вълнуващ разказ. заглавието за мен е "непоискано добро". ние, хората, за разлика от животните, не сме благодарни.
  • Благодаря ти, Ани, за това, че не ме подминаваш...винаги се радвам на твоите посещения и коментари...те са много искрени...
  • Три дни изчаквах да се включа с коментар, защото не ми се искаше да е просто някакъв комплимент. Съответно днес го прочетох за трети път, четях и обмислях. Вдигнал си нивото и то в пъти. Реално след Пер, просто няма какво да добавя. Съгласна съм с него, особено в частта за третия разказвач.
    А Снежана ти показва една женска гледна точка, признавам, че четейки първият път и аз се питах защо тази жена реагира така изпращайки мъжа си в града. Обаче ето, че разказът свърши и аз получих своите отговори. По селата думи много, думи да искаш, кои верни, кои не... В крайна сметка читателя остава този, който намира истината за себе си и на мен това ми хареса най-много. Разбира се, описанията са невероятни, историята е трогателна и различна. След Пер, освен да ти благодаря за доставеното удоволствие, друго не ми остава Радвам се, че си сред нас, Дончев
  • С какви думи да благодаря на всички??...Как да изкажа подобаваща благодарност за посещенията и коментарите?...
    Благодаря на Дани Сулакова за постоянството и всеотдайността в коментарите....Благодаря на Лордли за оказаното внимание...Благодаря на Дани Паскова, колко постна би била нашата кореспонденция без нейното присъствие...Поздрав за Севделин Порчев...някак с умиление си спомням за онези минали времена, когато положителни коментари от него и от Иванова, бяха като сбъдната добра оценка от суров учител....Благодаря на oksimoron...че е превъзмогнал навикът си да коментира само с възклицателни...благодаря на Снежана, за няколкократния прочит, за коментара и за вниманието...нямах намерение да пиша пътепис, но дори сполучливо удостоен като такъв, разказът ми е имал някакъв смисъл...Благодаря ти...Септември....аз се захласвам из творенията ти...все ме изненадваш с нещо изискано...не е редно аз да отговарям на въпросителните в коментарите...нека всеки си задава въпроси, нека всеки намери път към отговорите....аз се опитвам да наблюдавам и да разказвам истории...И накрая...сигурно защото ми е най- отговорно да отговоря на теб....Благодаря ти, Пер...Винаги съм бил убеден, че не мога да си пожелая по- искрен, интелигентен, безпристрастен и тактичен критик като теб...Чест е за мен, че ме посещаваш, четеш и коментираш...Какво да ти кажа, освен, че присъствието ти ме радва и задължава!
  • Светослав, прочетох разказа също като ПерПерикон, няколко пъти.Определено много ми хареса начина, по който ни въвеждаш атмосферата в запустяващото село.Отдавна не бях чела подобно описание изпълнено с топлота и бих казала изящество.Една разходка в спомените.Но Светослав, позволи ми без да го вземаш като нещо лично, просто това е мнението ми. Не мога да приема някои неща в сюжета.Например, жената изпраща с гордост мъжа си.Къде? При чуждо дете, което той целува така, че се заразява.Няма в света жена, която да се гордее с незаконното дете на мъжа си.На финала Бранко, който от години няма деца обвинява Михаил,във възможността да му причини безплодие.Не ми се връзва някак си.Принципно всичко е възможно на тази земя,но тогава трябва да се каже Защо? Например като оправдание, като опит да се изместват обвиненията и т.н., но това изисква допълнително пояснение, макар и леко вмъкнато с няколко думички.Няма аз да те уча как се прави това.За другите несъответствия пише Пер Перикон.
    А разказът като пътепис е чудесен.Рядко се срещат такива страхотни описания, на които, според мен,вмъкнатия сюжет по-скоро пречи,отколкото помага.Ще се радвам, ако правилно е разбрана добронамереността ми.Очаквам следващия ти разказ, който надявам се също като този ще ми достави удоволствие.
  • Много рядко "разлиствам" проза в сайта, но тук уцелих нещо наистина добро. Поздравявам те!
  • Вчера по обяд прочетох разказа. Вечерта пак го прочетох. Вбеси ме обидно ниската цифра на посещенията. Дори ми си прииска да тегля публично една попържня на всички онези, които се превъзнасяха под посредствеността в раздел Проза и видимо те пропускаха. Добре, че се въздържах. Днес най-после те забелязаха. Това е добра новина. Но не достатъчно добра, след като само аз имам четири влизания. Броячът, за съжаление, се върти с повод и без повод. Но това е друга тема…
    Започвам с комплиментите. Харесах езика, харесах природните описания, харесах начина на пресъздаване на житейската философия на героя ти Желко. Не крия, че се връщах и препрочитах с наслада някои изречения. Като това: “Появяваха се плахите снежинки, потайни и прикрити, сякаш бяха разузнавачи, които се преобръщаха, стрелкаха се напосоки подгонени от някое внезапно, горско течение и се връщаха отново към небето, за да доведат истинските валежи“. Или това: „Някой я е отварял, излизал е, бързал е с надежда да отиде някъде... после се е прибирал с оная радост да се прибереш у дома след труден ден... после гледаш пердетата и сякаш виждаш как някой ги е отмествал всяка сутрин за да види слънцето... а вечер ги е местил обратно преди да се сгуши в приятната тъмнина на леглото... гледаш дървеното конче и мислиш... някое несигурно още дете е залитало из двора, радвало се е смеело се е, вързано куче е лаело наблизо с палава опашка... ти гледаш сега пустотата и знаеш, че кучето вече го няма, а детето се е превърнало в голям човек, с бръчки по челото и недоверчиви очи... останало е само кончето покрай стената... и за триона помисляш... някой е рязъл... силно, уверено майсторял е нещо... после... човекът го няма, а трионът стои и ръждясва от дъждовете!“…
    Сега въпросите. Защо „В очакване“? Не го разбрах. Най-логичното обяснение е „В очакване на Михал“. Но пък щеше да навява асоциации за Годо. А и Михаля по нашенските географски ширини и дължини има съвсем различно нарицателно значение. Добре де, дори и да е „В очакване на Михал“, ми липсва съспенса, очакването точно на Михал. Наистина няколко пъти героите ти повтарят ”Михал, само Михал ще помогне, само той е за това дере”, но това не ми е достатъчно. Не усетих добре суматохата, а всяко очакване е свързано със суматоха. Тя не е пряка функция на очакването, а е по-скоро последица на безпомощността и безвремието в очакването. Няма я, или е застъпена твърде бегло. Липсва ми и очакването на Бранко. Да, повествованието от името на Желко трудно би пресъздало какво става в съзнанието на ранения в тези напрегнати минути и часове, но поне може да се загатне за това, което става. Или Желко да „прочете“ в погледа му, макар и отдалече, чувствата на мъжа в дерето - страх, болка, надежда… Или поне да предположи, какво усеща в този момент Бранко. Ако се абстрахираме от заглавието, така разказаната история е абсолютно достатъчна. Но ако искаме да е едно цяло със заглавието си, има място за развитие на очакването. По-лесният вариант е друго заглавие.
    Като споменах „повествование“ и „история“… Леко странна ми е постройката на разказа. Видях два отделни разказа. От една страна философията, размислите за живота на Желко и от друга – героите, за които разказва той. Разбира се, че е възможно да се вплетат. Направил си го по един чудесен начин. Имаш една история, една житейска философия, и двама разказвачи. Ти и Желко. Литературата го позволява. Но ми дойде малко в повече намесата на третия разказвач. Сеш`се? Докторът, разбира се. Макар и за малко, той се явява третият. Идва в повече. Желко можеше да преразкаже онзи абзац за прегледа, болестта, произхода на заразата. А замислял ли си се, какво би станало ако Желко е лекарят? И без това неговите лесничейски умения остават не съвсем разкрити. Много по-лесно от гледна точка на повествованието щеше да е, ако обединиш героите. Да, знам, клишето изисква лекарите да са по-цинични и да гледат на екзистенциалните теми под друг, по-особен ъгъл. Но пък селският лекар може да е по-бамбашка, кой знае? А защо не фелдшер? Нали и без това от първия ред ни удря темата за обезлюдяването. В наши дни лекар на село е като политик в циганско гето след избори. Освен ако не е пенсионер. Лекарят, не политикът. Един фелдшер би бил по на място. Фелдшер, който обикаля още две-три села и на практика е и горски /човек/.
    Казвам всичко това, не да те стресна или /недай си Боже!/ да те обидя. Разказът ти е страхотен. Но пък нали „Робът се бори за свобода, свободният - за съвършенство“. Защо следващият ти разказ да не е още по-добър? Искрено ти се радвам и се надявам този мой коментар да ти е от полза!
    Успех, приятелю!
  • Чудесно разказано, уж непретенциозно, а увлича. Комплименти!
  • Чуден разказвач си. Така съм се заплеснала да те чета рано-рано, че ще закъснея за работа. Като лично преживяно е. И на описанията си майстор и на човешките терзания също.
    Аплодисменти!!!
  • Благодаря на Ивон, че не ме подмина...Благодаря на Виктор, той е точен и знаещ ценител...Благодаря и на другия интелект, чието мнение е много важно за мен, Валентин Митев...Вашите посещения и коментари са чест за мен!!
  • Браво, Дончев! Заслужава си човек да ти чете разказите. Хем му става леко на душата, хем научава по нещичко от героите ти. Все едно е редом с тях... Същинска приказка! Човешка!
  • Прочетох на един дъх. Страхотен разказ! Много различни чувства и мисли предизвиква. Прилича ми на онези разкази на Джек Лондон за златотърсачите на север, които четох с такъв интерес на младини. Само че този е толкова български.
  • Хубав разказ!
Propuestas
: ??:??