Разказът е идейно продължение на "От 6 без 10 до 12 без 5".

   Часът е 12 без 5. Съвсем нормална октомврийска нощ, което ще рече че зъзна на силно проветливо, а защо не и ветровито, мръсно стълбище на неотопляема панелна кооперация в покрайнините на София. Живея два етажа по-надолу в същия блок. Не ми се прибира не защото практикувам тумо йога или съм извратен мазохист, а просто защото се явявам късно преодкрил вкусовете си младеж на средна възраст. Вероятно безработен от сутринта, предпочитам да си прекарам времето в безцелно седене и пушене, отколкото в излишни главоболия и гюрултия. Получих няколко заплашителни есемеса от началството, но за твърдо скъсване на отношенията още не е ставало дума. Нищо и утре е ден. Mежду другото съм приключил и резервната кутия цигари, призвана да ме топли в мразовития вход, който нищо чудно да е развъдник освен на плъхове, но и на дълбокопещерни прилепи. Май че кибиченето е време да бъде прекратено, а за трудовите отношения… дано почакат още някой ден. Никотиновият глад зове. Време е да ставам - Алее хоп. Между дънките от битака и стълбището се е получила неочаквана химична реакция. Иначе казано – залепнали са едни за други. Катализатор на въпросния процес не може да бъде само студа, така че в уравнението сигурно се е присламчила и някоя коварно подхвърлена дъвка. Отлепям се бавно, като внимавам да не оставям части от парцалите си върху общата площ, за да не дразня по-темпераментните съседи. Ефтината конфекция се оказва издържлива и единствената ми грижа, изглежда ще бъде последващото мъчно пране. Сега това не ме тревожи особено. След подобен ден…

  Да чакам или да не чакам, това е въпросът? Почти полунощ е, а от колоритната ми новоизлюпена съседка няма и следа. Слънчогледовият букет, който бях приготвил за подарък, отдавна замина да нахрани търпението ми. Голямата стрелка се е преместила на две минути от малката. Различните размери ще се слеят в едно. Ако, разбира се, това не е „Часовникът на Страшния съд“ и не ни предстои атомна катастрофа. Поглеждам в гъстия, влажен мрак на бездната пред мен – същинска стълба на кладенец. Дано само не се пребия за два етажа, все някак ще се домъкна до вкъщи, ако трябва и слепешком. За кураж вдишвам дълбока глътка леден кислород, като мислено си представям, че е „бяло Боро“, и правя първа крачка напред. Първа и последна. В непрогледната тъма, нещо се е раздвижило. От недрата на мрака се заражда буря. Черният въздух неспокойно трепти. Напуканите и безобразно надраскани бетонни стени зловещо кънтят с глух тътен. Вибрациите се предават и на скованите ми нозе. Две огромни очи изплуват от тегнещата нощ. Изцъклени тъмносини ириси вторачват немигащ поглед право в мен. Широка, мъртвешка белота ги заобикаля отвсякъде. Гигантски, обли очни ябълки на пръкнало се сякаш от библията чудовище. Остри тръпки ме пробождат през корема. Два хищни прожектора, бавно и методично се изкачват по стъпалата, за да излязат от черния пъкъл и да сграбчат тънките ми глезени. Втренчили са се жадно в мен. Или пък може би аз съм се втренчил в тях… 

   – Е, дочаках я най-после съседката… Това, естествено, не са очите на лицето и  –  те са потънали в пластове лой, а очите от кръста нагоре. Кошмарният мираж е предизвикан от катедралния и бюст, вървящ монументално пред нея и разкъсващ  демоните на мрака. Цяла цитадела, изпълнена от ангелски бяла плът.

 Величественият истукан се спира изненадано на две стъпала под мен, надвисвайки въпросително над главата ми.  – Но това сте Вие ? И ме чакате?

       -   Къф е тоа ? – апострофира, Тъмнината.

Из дълбините се чува глухо боботене. Зад голямата риба изкача още по-голяма. Тежко мълчание заедно с две още по-тежки сенки застиват над бедната ми глава. Някакъв зъл брат близнак на Николай Валуев* ме гледа отвисоко с нескрита насмешка. Долната му издадена, месеста устна, недвусмислено ми казва, че съм насекомо, без дори да благоволи да се помръдне. Тежките полу спуснати клепачи изразяват уморително тежка досада. Леко е само сърцето ми, готово всеки момент да изхвръкне през гърлото.

       -  Това е съседът отдолу, захарче. – смънква майчински жалостиво, едрата като юница блондинка. Същинска Дева Мария, само че изглежда ще ставам протестант - а косматият примат бил захарче… дано да се разтопи и изчезне, ама надали, днес е студено…

       -  Че кат е отдолу, кфо търси горе. Ааайде фъш.

Поглеждам наивно-умолително към тавана. Мраморното изваяние на далечните ни праотци е произнесло неотменимата си присъда. Възражения не се приемат. Само за броени секунди едно човекоподобно е способно да накара мен, Човекът от 21 век, да се фъшна, като някой течен екскремент по улея, към и тъй смърдящата ми обилно на канал квартира. Ням като риба, твърд като медуза. Вулгарен дарвинизъм в действие. Неловко и обидно. Не се получи желаната развръзка. В природата е така – по-силният оцелява, а пък Алфа мъжкарят опложда самките…

  Едва съм затворил вратата и блокът се разтриса, чак ще падне. Прозорците дрънчат като при земен трус, дрипавият абажур прави широки кръгове, крушката е станала на пумпал. Продънващо пода топуркане. Тътра да бягам преди да е станало късно. Грешка - не е земетресение! Разбирам го, пристъпвайки прага. Люлинският Валуев лежи проснат като женски жартиер на етажната площадка. Сеизмографът е спрял да отчита.

       -  Ще биел той, ще отмъщавал… Леке! – чувам познато женско мърморене.

Лъщяща от пот, топла и червена като рак, Брунхилда слиза триумфално надолу по стълбите. Напращелите бедра подскачат, та дано изхвръкнат от обвивката си. Други части също се друсат с войнствено предизвикателство. Сочното тяло прелива от излишна енергия и калории. Съседите са наизлязли по вратите и боязливо прослушват обстановката. Дано здравият разум на страха надделее и да не се стига до полиция. 

      -  Ахх, здравейте отново, тъкмо идвах към Вас, че лудият ми приятел искаше да ме бие. Цяла беда, О, Господи.

 Нима? Бедният… Останал си е с искането. Луд ще да е наистина, но и не по-малко глупав. Очевидно не си е преценил възможностите… и не си познава жената.

      -  Можете ли да си представите… Такава агресия… Направо ще умра от страх. Охх, трябва да ме спасите.  –  Широките като окени очи ме гледат с настойчива, детска молба. В тях плува самата искреност. Без да броя гурелите с островни размери.Тактично немея в захлас.

   А ще има ли кой да спаси нокаутирания Валуев? Още не дава признаци на живот, завалията. Ами спасителят? Него май жертвата ще го удуши в скръбта си. Още един глупак…

   Алфа женската е разтворила обятия и аз се разтварям в тях. Торба с цимент с теглото на глава или може би обратното, ляга на мъжкото ми рамо, търсейки закрила. Леки, срамежливи хлипове бавно, но настойчиво, се опитват да счупят изнежената ми фина ключица. Под напора на нараненото женско сърце, краката ми отстъпват бавно към входа на квартирата. Ако спрат дори за миг, ще бъдат неминуемо премазани, ала стъпват здраво, по мъжки, смело назад. Веднъж влизайки, капризната, заядлива врата този път, като по чудо, сама се хлопва яко зад гърба ми. Потъвам в бял, мек пух. Две очи ме гледат влажни и светли. Две големи и дълбоки, две хубави сини очи…

    - Ех, Глупчо...

*Николай Валуев – професионален боксьор в тежка категория