Колко пъти ще го оправят този подлез – не зная, но се чудя как може така професионално да замазват своя непрофесионализъм: това вероятно също заслужава похвала! През последните четири години сигурно повече от десет пъти го замазваха, подравняваха, бършеха, циментираха, облицоваха и какво ли не. Тавана, стените, пода, настилките, ъглите, улуците... Обектът беше непрекъснато строителен. По едно време реших, че вече е станал субект: той живееше самостоятелен живот, вечно болен, в реанимация, непрекъснато го оперират, слагат му нещо и нещо махат, после отново и отново. Никой не се решаваше да го лиши от живот, а и защо? Той беше удобен, защото винаги беше в нужда, а нуждата му се заплащаше.

     Там я срещнах. В подлеза течеше, навън – не. Течът мокреше косата ѝ, тя очевидно не беше подготвена да минава оттам; ние, редовните минувачи, винаги си носехме по нещо за предпазване: откъде идеха тези води, никой не знаеше, но там бе винаги влажно; подлезът, както казах, живееше собствен живот.

     – Как си? – пресрещнах я, защото щеше да ме подмине. Дори не съм сигурен защо го направих, просто застанах на пътя ѝ.

     Тя не ме позна, но каза:

     – Здравей. – Вгледа се в лицето ми и замълча. Мъчеше се да си спомни.

     Реших да ѝ помогна:

     – Молът. Преди него – агенцията на централната улица. Редовен клиент, малко смутен. Прическата. Ъглестата глава. А ти после стана бременна...

     – Да, разбира се! – възкликна тя. – Познах те. Извинявай, в началото не се досетих.

     Няма проблем. То и аз не се познавам. Измених се през последните седем-осем години. По-точно – измениха ме, промениха ме. Както пише Анна-Мария Матуте: ние не се променяме, нас ни променят.

      Обаче и аз забравих името ѝ. Затова се опитах да говоря без обръщение:

     – Колко е странно, че се срещаме точно тук.

    – Защо? – Тя погледна часовника си и ми даде да разбера, че бърза. – Защо да е странно?

     – Ами не знам. Просто се опитвам да те заговоря.

    – Да, забелязвам. Всъщност аз бързам. Но ти отново можеш да идваш при мен. Ако искаш.

     – Разбира се, че искам. – Тя беше моята фризьорка отпреди да се променя. Мога да разказвам дълго за фризьорките си – не защото имам много случки, напротив; но така се получава понякога, че се сближавам с тях, вероятно от скука или от страх при подстригването. Не обичам да ме подстригват още от малък.

     – Тогава си запиши адреса.

     Извадих от чантата си тефтерчето и записах новия адрес на ателието ѝ.

     – Значи вече не си на старото място?

     – Е, нали ти казах още тогава... Не помниш ли? Напуснах онова място заради бременността. После две години си бях вкъщи. А после се наложи и още две... От известно време работя там – и посочи с очи тефтера ми.

     Запознахме се, ако може така да се каже, на централната улица. Агенцията, към която работеше, беше отдала името си – нещо като франчайз, и тя правеше прически в модно ателие. Някакво съчетание на красотите вероятно – хем знаеш, че си под патрона на модна къща, хем просто си стрижеш като да са пред теб овци или овни. Правехме кратък секс зад завесата на масажьорите. Не беше точно секс, но кратък - да. После тя промени работното място: мина под друго модно знаме, аз – след нея. Добре ме подстригваше, но аз всъщност предпочитах навика, а не токова качеството. Мразя да променям нещата, дори когато не са идеални. 

     Разменихме още няколко думи и се разделихме. Гледах я, докато се отдалечаваше. Изглеждаше добре отзад. И отпред не беше зле. Напълняла, със същите изкуствени вежди, които ненавиждам, тя си беше същата. За разлика от мен, разбира се.

     Не минах и няколко крачки и под неведомия дъжд на подлеза се очерта дългата линия на фигура, която озадачаваше всички с визията си: фигурата на моя приятел, който живееше наблизо и с когото, за разлика от фризьорката, се срещах през ден.

     – Видях те, не се крий! – рече и ме побутна, за да се скатаем в един заслон на сухо. – Този подлез за това е създаден – като подмостие на любовта!

     Ама че дума! Минавах през това подмостие, защото ми беше най-удобно и пряко, а не от сърдени потребности.

     – Коя е тя? – полюбопитства. – Откога я познаваш?

     Имаше време до началото на работния ден.

     – Да пием по чай, а? – предложих.

     – Значи е дълга история? – засмя се естествено. – Обаче какъв чай на това хубаво време? По-добре да се поразходим. Навън не вали.

     Да, извън подлеза грееше слънце. В началото на пролетта е малко хладно, но пък е красиво: едното рядко върви с другото извън природата и изкуството. Въпреки това малко потреперих, предпочитах да пия чай; все пак се съгласих да походим.

     Разказах му за нея.

     – Интересна история. И защо няма никога да отидеш в новия ѝ салон? – приятелят ми изгледаше напълно разочарован.

     – Защото старото никога не е същото. Особено ако се опитваш да го осъвремениш. Старото трябва да си остане такова, каквото е.

     – Говориш като влюбен. А и тя... не се вмества в старото. Млада е още.

     – Не, никога не съм бил влюбен в нея. Напротив.

     – И кое е напротив любовта?

     – Безразличието.

     – Не ми се струва, че си бил напълно безразличен към нея. Но карай – не мога да споря.

     Може и да е прав. Интересна ми беше. Не знаех какво я свързва с приятеля ѝ, все живееха разделени, той – в другата част на България, тя – тук, в тази част. Все за него говореше, докато щракаше с ножиците. После отишъл да работи в планината, в някаква хижа, а тя пак си остана тук. Виждали се отвреме-навреме,така казваше. После започна да напълнява и разбрах, че е бременна. Аз пък напълнях и без да бременея.

     – Ще имаш ли нещо против аз да я посещавам? – запита изведнъж дългучът.

     Погледнах го стреснато. Да я посещава ли? „Предмостие на любовта”, „Да я посещавам”... май го е ударила пролетната любовна вълна.

     – Ревност? Ревнуваш, нали?

     – Не, не ревнувам, разбира се. – Разбира се, че ревнувах. Обаче беше ревност, обърната наопаки. Не я ревнувах нея от него, а себе си от нея. Сложно, почти необяснимо. Тя ще си има нов клиент и той ще я харесва, ще проявява интерес към нея и ще я ухажва, както правех аз навремето. А аз – аз никога няма да посетя фризьорския ѝ салон или каквото е там сега. И ще се надявам никога да не я видя повече. Защото, както казах, нищо старо не е същото. Няма смисъл да се опитваме да деформираме спомена в настояще.

     – Напротив – добавих и го потупах по рамото. – Ще ти дам адреса на ателието ѝ. Действай!