Глава 5

Пред очите ни, на няколко стотин метра под нас, имаше симпатично подобие на плажна ивица, по-дълга от всяка друга, която бях виждала през живота си. Пясъкът беше тъмно кафяв и много ситен, като брашно, а морето, чиито краища потъваха в хоризонта и не се виждаха, беше с един леко лилав отенък, който сякаш искреше в далечината. На разни места из плажа, като посадени в нищото се издигаха тънки и дълги скали, приличащи на фаральоните на остров Капри на родната ни планета – Земята. Покрай тези фини парчета камък се спотайваха и по няколко ситни и ниски черни храста, като онези, които проучвах до преди малко. Невероятна красота, която беше допълнена и от онзи вечен глиезки залез. Гледката направо ми напълни душата и компенсира за изгубеното в събиране на „трънки“ време.

Очите на Зеф сияеха зад онези тънки правоъгълни рамки на очилата му. Сякаш в тях се бяха събрали всички вечнозелени вековни гори и всички нежни растения с цвят на малахит. Той беше изключително горд със себе си и видимо доволен, че е успял да ме зарадва и изненада. Инстинктивно го хванах за ръката, преливаща от емоции, но бързо се поправих и го пуснах. Той се усмихна безмълвно, видимо харесал жеста ми и се загледа в хоризонта без да каже нищо. Приличаше на някоя красива гръцка статуя, по която се захласвах почти толкова, колкото и по залеза над пурпурното море.

Зеф извади от раницата си едно пликче – пълно с изгорелите му филии от закуската. Извади и една консерва, която се оказа пастет, и с голяма нежност поднесе храната към мен, сякаш беше приготвил някаква изтънчена и прекрасна романтична вечеря. Разбира се, типично за него, извади и огромен термос, пълен до горе с изключително силно и горчиво кафе – неговата голяма любов, което изпи почти сам на ситни и доволни глътчици.

Прекарахме около час на онова приказно място. Говорихме си за какво ли не и наистина се насладихме взаимно на компанията си. Зеф ми разказа и част от своята история, нещо което до тогава не беше правил. Той беше разговорлив и общителен тип човек, но станеше ли въпрос за него самия, винаги млъкваше или сменяше темата. Онзи залез обаче, сякаш му подейства като еликсир на истината.

- Майка ми беше американка, а баща ми – италианец.  Обичах майка си безмерно много. Тя беше найдобрата ми приятелка и с нея споделях всичко. Баща ми пък не обичаше майка ми. Обичаше, че я притежава, но не мисля, че обичаше нея самата. Често се прибираше в 3 през нощта, вонящ на женски парфюм и уиски. Майка ми се правеше, че не забелязва и винаги казваше: „Аз си го обичам всякакъв“, но аз виждах как плаче пред телевизора по нощите. Твърдеше, че пуска сълза по някой герой от сериалите ѝ. Аз обаче я познавах твърде добре. В една юнска сутрин аз се оказах без тях. Един пиян шофьор беше решил, че трябва да ги блъсне на червен светофар. Бях на 19. После завърших университета със специалност „Компютърни науки и екзопланетарно инженерство“. После специализирах в „Интерстеларно програмиране и ракетни системи“ и започнах работа в Държавната космическа агенция. Бях на 25, когато ми съобщиха, след поредния работен ден, че ще бъда изпратен в командировка на планетата Глиез 581с. Веднага приех, разбира се. Даже не знам защо ти разказвам всичко това. Не обичам да говоря за миналото. Аз съм човек на бъдещето.

Зеф млъкна рязко и бързо подкара роувъра в посока базата. Неговият смут от споделеното внесе известна неловкост и дълго мълчание между нас. След като се прибрахме той поостана още 20-тина минути при мен, за да ми помогне да вкараме контейнерите с проби от растенията в лабораторията  и после с още една пленителна усмивка и нежно ръкостискане, той замина по неговите си задачи, все така смутен и тих. Аз останах сама в лабораторията, разтапяща се като млечен шоколад на водна баня.

Не спирах да се чудя – какво се случи току що? Това среща ли беше? Или работа? Или просто приятелско излизане за прекарване на следобеда? И какви бяха тези лични изблици? Имах чувството, че Зеф ме гледа по различен начин от останалите, но не бях сигурна. А и все пак сподели толкова лични неща с мен. Не го беше правил до тагава. Много исках да бъда неутрална и строго професионална, и да не се забърквам в нищо излишно по време на престоя ми на Глиез 581с, но това сякаш вече не беше опция. Зеф имаше една много специална аура, един всепоглъщащ чар, едни невъобразимо красиви зелени очи, които сякаш те пронизваха със студенината на два изумруда. Колкото повече го гледах, толкова повече се влюбвах. Колкото повече той ме гледаше, толкова по-необратим ставаше целия процес. И така. Потънах. Влюбих се в него по онзи силен и болезнен начин, който никога не приключва добре.

Следва продължение...

Нова глава излиза всяка СРЯДА :) 

Очаквайте глава 6 на 16 март 2022!