Тая  сутрин  се надигнах от леглото в тъмни зори.Събудих  сина си тихо и грабнах  такъмите  и раниците приготвени от вчера.Измъкнахме се леко на пръсти от дома и се отправихме към колата.Там ме очакваше  леля Мита.Тя беше облечена с три четвърти панталони, моряшка фланелка и шапка-идиотка на главата. В ръката си стискаше рибарски прът с машинка и  с въдица-комбайн  и плетено върбово кошче. На гърба й се полюляваше  раница.

- Дано не си ни чакала дълго, лельо Мито!

- Ни най-малко,Фанче!Ни най-малко!-отговори ми тя с глас като на прекалила през нощта с джина и секса  кабаретна певица.

- Спа ли добре?-питах докато отключвах колата .-Щото аз от пусти мерак, очи не можах да склопя.

- Е-е-е и ти сега! Да не ти е сефте ходенето за риба! И днес като всеки друг път ще е . С Божията воля да напълним раниците с добър улов и живи-здрави да се завърнем. Ей за това копнее душицата  ми,Фанче!

- От твоите уста направо в Божиите уши, лельо Мито! Тъй да бъде!

               Упътили сме се тримата  към един сладководен водоем. Беше солен преди години, но от както построиха стена и го превърнаха в язовир, водата му е вече сладка.Синът ми заяви,че е под достойнството му да лови риба в женска компания, затова пожела да го оставя на едно тихо място до брега далеч от нас. Ние с леля Мита си знаем едно наше местенце. Закътано е, има си мека тревичка за сядане и тук рибата кълве стръвно...Аз нося за стръв бял червей и две прясни  червеноперки, а леля Мита добави и буркан със специално омесено и изсушено кюспе.Хвърляме по няколко волти на дъното и замятаме и въдиците. По всички правила на риболова сме подпряли месината на чаталчета и сме закачили оваляни тежести от кал. Очите ни са вперени в тях и не смеем даже да клепнем. Ако помръднат, значи рибата кълве. Аз наливам кафе от термоса и ето ти пълен кеф.Слънцето току що се е показало, откъм водата полъхва лек ,хладен ветрец,високо над нас прелитат любопитни гъски.Истинска идилия!Леля Мита е в най-добро разположение на духа си. Тя отпива с наслада глътка след глътка, примижва от удоволствие, защото кафето,което пием е от зърната на пет вида кафе и е варено по специална технология, която е моя тайна. В тоя миг се чувствуваме като истински аристократки.

                       Изведнъж калното топче от месината на леля Мита се разлюля и тя скочи. Нещо едро се беше закачило за въдицата й и  бая зор видя докато го изтегли на брега. Оказа се една симпатична  сулка .Сигурно имаше около две кила и половина. Това повдигна още повече духа на леля Мита и тя  се разприказва:

- Фанче, трудно ми е да се овладея и да не ти спомена, че ловът и риболова са ми в кръвта. Още от ранно детство съм закърмена с любовта си към тях. Моят баща все се въвличаше волно или неволно в разни рибарски и ловджийски истории, на които ставах неволен свидетел и аз. Бяха му донесли веднъж стари негови приятели, живеещи край морето няколко големи паламуда. Тогава ,Фанче, морето бъкаше от паламуд и той се продаваше есенно време из цялата страна. Мама изпържи три от тях и му сложи един за обяд на работа. Отчупил той по едно късче на двама колеги, колкото да ги смърси и нали си беше зевзек, да вземе да им ръсне една дърта лъжа. Казал им, че вечерта преди затваряне на халите,откъм морето  пристигнал един голям камион, пълен с пресен паламуд.Та  майка ми, която случайно била там, успяла да купи десет парчета. Тогава паламудът се продаваше по осемдесет стотинки килото,Фанче,а не като сега по петнадесет лева. Късният ноемврийски паламуд е охранен и вкусен. На другия, по-дребен му казват циганка.Той е тричав и нездравословен и никой не го купува.Като научили повсеместно всички в учреждението на баща ми  за  паламудения  берекет, устите им се напълнили със слюнка,а в очите им заплували угоени паламуди.Предприятието се намираше на два километра извън града. За това свикали спешно събрание,съставили списъци и събрали пари.Излъчили няколко упълномощени делегати и ги изпроводили пеш към халите със заръка без паламуд да не се връщат.А отвън бил кучешки студ.Как да е делегатите се добрали до заветната цел.Когато пристигнали  и разказали паламудената легенда,  малкият,но сплотен колектив обслужващ  халите се спукал да се смее. В .малък град, без телевизия, толкова им трябва на хората да има какво да обсъждат с месеци...

                             Помня и една друга случка.Връщам се веднъж от училище и виждам найлонов чувал пълен с жива риба.Беше през септември.Питам баща си каква е тая риба, а той ми отговаря,че я хванал в помийната ни яма. Гледам ямата, гледам рибата и хем вярвам, хем не вярвам.Такава красива, чистичка риба да излезе от тая мръсна яма няма как да стане. Но баща ми е много сериозен и казва, че мама е измила рибата и затова сега тя блести от чистота.Тогава бях още в началното училище и много вярвах на баща си.Чак когато мама започна да се киска до сълзи разбрах, че ме поднасят яко.

                                 Когато след години се омъжих за Гатю Авджиев оказа се,че и той е запален рибар. Идваме един ден с него тук за риба. С нас е първият му братовчед , който ни доведе с един мотор с кош. Тъкмо хвърлихме въдиците и отдалеч се зачу шум от друг мотор. Беше брегова охрана. Започна се едно бясно вадене на въдици от водата и тъй като нямаше никакво време, решихме единомислено и единодушно аз да скрия под широката си пола  всички въдици и така да остана докато охраната си тръгне. Речено, сторено. Разказахме им набързо скалъпената и  тъпа версия,че сме дошли на излет  сред природата. Никак не им се вярваше на охранителите, че хубаво момиче е съблазнило едновременно двама и ги е довело в тая пустош. Поседяха,помъдруваха,поогледаха ни и накрая си тръгнаха. Но от тук нататък започна премеждието. Няколко куки се бяха забили в деликатните ми задни части. Гатю се опита да ги извади, но колкото повече опитваше, толова повече те се забиваха  все по- надълбоко отзад.Стигнах с куките до хирургията на болницата и после дълго време задницата ми беше неизползваема.

                               Гатю имаше и един братовчед,който беше си направил в двора езеро и го беше зарибил.Просто бъкаше от шаран.Там съм упражнявала с часове спортен риболов. Хвърлям въдицата и вадя.Откачам от бърната на шарана куката и го хвърлям при другите.Пак хвърлям и пак вадя. Просто „празно” няма. Цяла глутница шарани се борят кой да се закачи по-напред на куката ми.

                                Когато се събрах с Каню Булгуров, той също много обичаше рибата. За тая цел купи голяма гумена лодка  и двамата започнахме да ходим за риба в морето. Той много се ядосваше, защото когато ловяхме попчета, ако той хване едно, то аз хващах две. По цяла кофа съм пълнила,Фанче!

                            В тоя миг  нещо разклати и моята месина.Хвърлих се към нея и засякох жертвата.Когато я изтеглих, видях,че е един гол шаран като прасенце.Кръгличък,охраненичък,истински кротушко.Леля  Мита го разгледа внимателно и каза,че много добре ще му подхождат на шарките лук и едро счукани орехи.Съгласих се с нея. Заредих отново въдицата и седнах до приятелката си.

- Ти  хващала ли си риба с чепаре, Фанче? Аз една година бях на почивка на море. Вилата беше почти до брега. Носех си разбира се и въдицата. Дадоха ми на заем чепарето, вързаха ми го даже и ела виж какво стана. Засякох пасаж от сафрид и напълних една кофа. Направих си маринован сафрид и цяла зима с моя  Каню пихме вино с маринован сафрид и препечени филийки.

                             Голям цар съм и на дивите зайци. Веднъж бях в Родопите пак на почивка сама.Тръгнах за гъби ,но под едни шубраци виждам опънат заек,топъл още.Отстреляли го,но той се скрил тук и тук издъхнал.Взех го и го връчих на майстор-готвача. Той вложи цялото си умение и ела виж какво ядене и пиене стана вечерта. Благословихме заека, готвача, късмета и компанията.Една вечер пък се прибирам от едно село с моята таратайка.По шосето нямаше джан-джун и бях пуснала дългите светлини.Пред мен внезапно изскочи един едър заек.Захвърля къчове насам-натам и накрая се завря под гумите ми.Спрях,вземах го и още с пристигането си у дома го скалпирах .Стана великолепна попска яхния от него...

                          Моят Каню пък имаше  далечен братовчед,на който един член на тогавашното Политбюро на БКП  и заклет ловец, му беше кум на сватбата.Самият  братовчед беше дълги години ту секретар на Комсомола,ту секретар на ГК на БКП  в родния ми град.Та тоя далечен братовчед много тачеше моя Каню.Той имаше някакъв специален ловен билет и съвсем законно бракониерствуваше из горите,там където други не можеха и да припарят. Той много често ни носеше пълна кофа със сърнешко месо, понеже се беше оял на него. Друг Канюв братовчед,който пък беше отговорник по лова на дивеч в Балкана носеше ни пък глиганско месо.Идвали състоятелни ловци от Западна Европа и след лова отнасяли само трофеите-глави,рога и др.Месото оставяли и братовчедът на моя Каню щедро ни даряваше с него. Една година пък се случи голям студ, голям сняг...Морето замръзна. Краката на дивите юрдеци се вледеняваха във водата.Ходехме по леда и ги беряхме като ряпа.Що патици с кисело зеле изядохме нея година,що чудо...

Славни времена бяха тогава, Фанче-е-е-е,славни ти казвам! Къде сега тия благинки и чудесии?!Хапвала съм си и таралеж,и костенурки,и яребици,и панирани бутчета от водни жаби.Убедена съм, че в последните години сигурно съм похапнала котешко и кучешко гушнати в някои от последните модни колбаси,пълни със какво ли не.

 - Лельо Мито, завиждам в най-добрия смисъл на богатия ти на преживяване живот.Ти си една щастливка!

                              В тоя миг едновременно се залюляха месините на две чаталчета.Извадихме пак по един хубав шаран.Денят обещаваше да е богат и ползотворен.И с леля Мита нямаше как да не е!

-