Стана от леглото и дръпна пердето. Тялото ѝ беше младо, стегнато и като че ухаеше на нещо. Мъжът се влюбваше.
– Моето куче умря. – Каза го, без да се обръща. През прозореца в далечината се виждаше елипсовидната полянка, където стопаните разхождаха кучетата си в Ловния парк. Дупето ѝ леко се врътна и тя направи кръг около себе си. Прикриваше се с пердето, но съвсем небрежно.
– Много си хубава. – Той не смееше да стане по обясними причини. Видът му щеше да развали всичко. „Какво ли си въобразявам? Защо изобщо си го позволих? Сега ще взема да се влюбя на дърти години и няма да дочакам пенсия. Ще пукна като кучето ѝ.” – От какво умря кучето?
– Ха! Връзката между моята красота и кучето не е съвсем естествена. Но е интересна. – Пак се засмя. Умееше да се смее. „Има хора, които стават по-грозни, когато се засмеят. На нея ѝ отива. И с рокля е хубава; но без рокля направо... ме убива. Да, именно. Ще ме убие. Това ще ме довърши.”
– Умря от старост. Кучето.
„Блазе му! А аз ще ритна камбаната, пок ...