Стана от леглото и дръпна пердето. Тялото ѝ беше младо, стегнато и като че ухаеше на нещо. Мъжът се влюбваше.

     – Моето куче умря. – Каза го, без да се обръща. През прозореца в далечината се виждаше елипсовидната полянка, където стопаните разхождаха кучетата си в Ловния парк. Дупето ѝ леко се врътна и тя направи кръг около себе си. Прикриваше се с пердето, но съвсем небрежно.

     – Много си хубава. – Той не смееше да стане по обясними причини. Видът му щеше да развали всичко. „Какво ли си въобразявам? Защо изобщо си го позволих? Сега ще взема да се влюбя на дърти години и няма да дочакам пенсия. Ще пукна като кучето ѝ.” – От какво умря кучето?

     – Ха! Връзката между моята красота и кучето не е съвсем естествена. Но е интересна. – Пак се засмя. Умееше да се смее. „Има хора, които стават по-грозни, когато се засмеят. На нея ѝ отива. И с рокля е хубава; но без рокля направо... ме убива. Да, именно. Ще ме убие. Това ще ме довърши.”

     – Умря от старост. Кучето.

     „Блазе му! А аз ще ритна камбаната, покосен от сърдечен удар, ако продължим да правим секс по този начин. Я да я подсетя, че трябва да се връща на работа.”

     – Ти доста закъсня.

     – За къде?

     – За работа.

     – Няма да се връщам при оня невротик. Утре ще прескоча да си получа заповедта.

     – Каква заповед? Смяташ, че ти си следващата ли? Уволнение?

     – Разбира се.

     – И какво ще правиш?

     Тя доближи, наведе се и го целуна.

     – Ти ще ме научиш. Имаш по-голям опит от мен. Дори в безработицата. Никак не изглеждаш зле – целуна го пак. – Значи от това не се умира.

     „Оох! Не зная какво е да се умира. Може би беше на крачка от смъртта или от рая преди малко, особено в края... Да си безработен е сходно, макар и с друг знак: откъм страната на ада си. Влюбен безработник! Самоубийствено съчетание!”

     – Какво ще правим? – попита я. – Вероятно няма да имаш нищо против да се видим и утре? – Надяваше се да откаже. Навиците му щяха да станат на пух и прах.

     – Естествено, че имам нещо против.

     Отдъхна си с облекчение. Но тя продължи:

     – Защото въобще няма да се разделяме. Нито за миг. Та ние едва се срещнахме! Я махни това! – издърпа чаршафа от ръцете му, събра го накуп като топка за снежен човек и го избута в края на леглото да не пречи; започна да го целува навсякъде: нетърпеливо и жадно.

     Не посмя да гъкне. Когато се опомни, слънцето вече залязваше.

     Сенките на листата си играеха по лицата им. Вървяха бавно през Ловния парк към блоковете. Не им се говореше. Обаче на него му хрумна да попита:

     – Накъде сме тръгнали?

     – Натам – тя посочи края на пътеката. Имаше малко дървено мостче, прикрепено с дебели винкели към дърветата. Оттатък започваше жилищният комплекс. – Скоро ще си бъдем у дома.

     – У дома ли? Къде е това?

     – Ще живеем при мен. Засега.

     „Не съм си взел приборите за бръснене... Нямам бельо. А и четката за зъби. Плюс това в пералнята имам изпрани дрехи, ще се вмиришат и чорапите в легена... Не помня затворих ли прозореца в кухнята. Ужас!”

     Мислите го връхлитаха една сред друга – като вълни в бушуващо море; опитваха се да катурнат непознатия кораб, който си беше въобразил, че може да живее сред тях, да се бори с тях. Тя усети вълнението в него, поспря, сгуши се в гърдите му, сякаш искаше да чуе бурята, и попита:

     – Искаш ли?

     Корабът постепенно се изправи, настръхна, застана срещу вълните и гордо започна да преодолява съпротивата им.

     – Разбира се, че искам!

     Почувства се чудесно. „По дяволите четката за зъби! Колко съм тъп!”

     Апартаментчето беше съвсем малко, на първи етаж.

     – Май няма тераса, а?

     – Не. Понякога на съседното дърво, ей там, отсреща...

     Той го видя. Беше огромен бук, чаталестите му тъмни клони сега почти се сливаха с небето; листата приличаха на зъбери.

     – ... скачат катерички. Много е красиво. Рано сутрин е тихо, спокойно и тъжно.  Утре ще те събудя да ги погледаш, ако дойдат.

     Спомни си, че като дете често ставаше съвсем рано, още преди изгрев, за да гледа делфините в морето. Те се появяваха съвсем рядко, но той ги чакаше всеки ден, седнал на белите скали; след час скалите бавно избледняваха, бялото ставаше розово и в далечината се виждаше... роклята ѝ. Розовата рокля на слънцето. С бели якички.

     Отвори гардероба, за да остави ризата на закачалката. Там имаше други ризи, панталони и разни мъжки неща.

     – Ти не живееш сама, нали? – погледна объркано. Тя се канеше да влиза в банята.

     – Казах ти, че кучето умря. Оттогава живея сама. А този, който остави тук дрехите си, умря още преди кучето. Поне за мен умря. Беше алчно и хапливо псе. Дори не дойде да си събере кожата, с която се обличаше, за да прилича на човек. Както и да е. Можеш да ползваш парцалите му, ако ти стават. Ако искаш.

     Преди да заспи, си помисли, че вероятно тези дни телефонът му ще бъде готов. Ще може да го ползва. Трябва да го вземе от ремонт. „Трябва ли? И защо да трябва? Това е само дума. Нищо друго. И нищо повече.” Погледна я. Беше заспала. Дишаше леко. Той започна да диша заедно с нея, искаше да бъдат едно, беше му хубаво.

     „Беше доста крайно от моя страна. Не биваше да го оставям така. Сега му е много тежко. Но трябваше да усети болка. Тя ще го разтърси сигурно, ще го обнови. Мъжете трябва да получават удари, така стават по-силни. Не съм сигурна, че мога да живея още с него. Не съм убедена, че го искам. Но все пак му дължа... поне тази бутилка.” Носеше превъзходно отлежало бяло вино в чантата и стъпваше леко по стълбите нагоре. Асансьорът не работеше. Мръкваше и на някои от етажите автоматично се включваха прожектори, докато минаваше покрай тях. Стигна. Намери ключа в дамската чанта. Отвори.

     Миришеше на застояло. Влезе в кухнята. Прозорецът зееше отворен. Значи миризмата идеше от другаде. Погледна пералнята в долапа. Червеното копче светеше. Натисна го и отвори капака. Лъхна я същата миризма – на нещо мръсно, изгнило и влажно. До пералнята намирисваха на белина накиснатите в легена чорапи. Водата почти се беше изпарила.

     „Това е невъзможно! Забравил е дрехите! Не, не мога да повярвам. Е, прозорецът може би, но чак да остави прането... Да не е станало нещо? Не се е прибирал поне три-четири дни. Непременно е станало нещо. Това изобщо не е в стила му.”

     В банята видя, че самобръсначката и четката за зъби са на местата си. Чехлите – също. Дрехите ѝ в гардероба бяха непокътнати; неговите – също. „Той се е изпарил! Няма го. Да не е заминал някъде? Къде? Та той няма приятели. При кого ще отиде? Целият му свят бях аз. И работата, разбира се. След като изгуби нея, останах само аз. Тогава? Странно.”

     Чак сега ѝ хрумна да му се обади. Просто не можеше да допусне, че няма да си е вкъщи. Той беше човек с железни навици. Като трамвай – животът му се движеше по маршрути, определени от друг. Той не смееше да ги променя, а и не искаше. Нямаше воля за това. Но сега... сега е различно. Набра номера. Почака. Когато чу, че няма връзка с този номер, щеше да изпусне апарата. Той – без връзка! Това направо е стихийно! Всяка вечер слагаше да зарежда мобилния си телефон на нощното шкафче. Никой не го търсеше, освен тя понякога, беше напълно недопустимо батерията му да е паднала. Няма връзка с този номер... Няма връзка... Какво означава това?

     Въпросите станаха прекалено много. Извади дрехите от пералнята, закачи ги с щипки на простора. Остави чорапите в легена за наказание. Беше го предупредила да не използва този препарат, защото е вреден. Вече ставаше късно. Затвори прозореца в кухнята и погледна тъжно бутилката с бяло вино. Видя двата чифта прибори с червени салфетки. Тези прибори са очаквали нещо. Вечеря за двама. А виното, обещаното, закъсня прекалено много. Стана ѝ тъжно. Седна и написа нещо на бележка. Пъхна я под бутилката, угаси и си тръгна.