Вещицата

                        Навън гърмеше и трещеше. Ярки светкавици цепеха далечината. Застинала на прозореца, вещицата Аджая се наслаждаваше на гледката, изпаднала в екстаз. Очертаваше се един превъзходен ден, изпълнен със злини. Но нещо не ù даваше покой и тя се чудеше какво би могло да е това нещо, което да помрачава настроението ù. Една светкавица подпали вековния орех в градината  и я зареди с неописуема радост, но въпреки всичко нещо не беше наред. Нещо съвсем не беше наред. Тя с мъка откъсна очи от прозореца, който разкриваше прекрасна гледка към бурята, бушуваща навън, и се отправи към огледалото. Огледалото ù бе старателно покрито с мръсен чаршаф. Тя мразеше да се оглежда, но така и не го бе свалила от стената, защото понякога то ù разкриваше красивото бъдеще. Огледалото я лъжеше най-безсрамно, че я чака щастливо бъдеще, но на нея ù харесваше да я лъжат красиво. Дръпна чаршафа  и впери бледосини очи в собствения си образ. Гледката я накара да прежълтее от ужас. Доколкото бе възможно, защото тя си бе жълта по рождение.

            - О, не! Херпес! И колко ще продължи този път? - Аджая силно вярваше, че Сатаната я наказва, задето не е извършила достатъчно злини. Но ненавиждаше витамините и укрепването на имунитета. Ето, сатаната я бе наказал, че не бе порядъчна сатанистка. Но това не можеше да се търпи. Тя навлече едно старо зелено палто, нахлузи любимите си налъми и хукна към съседа. Трябва да се отбележи, че единственият ù съсед - магьосникът Круч, бе изключително саможив. Това караше Аджая непрестанно да дири компанията му. Падаше си по темерути. Какво да се прави. Круч обитаваше пещера. Голяма, влажна, мрачна, подтискаща дупка, която би породила завист у всеки. Аджая зашляпа с налъмите си в предверието. Звукът наподобяваше плющящи шамари. Стигна до портата пред голямата зала и забеляза, че тя е леко открехната. Какъв късмет! Обикновено ù се налагаше да тропа по няколко часа, преди магьосникът да побеснее и да благоволи да ù отвори. Нахълта с цялата си прелест наведнъж.

            Магьосникът не я забеляза. Беше зает. Надвесен над огромен казан, стъпил на трикрако столче, той бъркаше някаква смес с помощта на огромен дървен прът. Истински майстор. Облечен в нещо като протрита черна рокля, под която се подаваха глезени като изкорубени корени на дърво, покрити със зеленикави лишеи, той изглеждаше неземен. Кльощавият му задник се поклащаше ритмично в такт с движенията.

            - Привет! - изрева Аджая. - Последва миг примряло мълчание, доколкото Круч да излезе от унеса, в който го бе повлякло заниманието му. После той се обърна да види кой навлек го безпокои. Видът на Аджая изобщо не предизвика възторг. Тъкмо напротив. Свъсените вежди издаваха спонтанно недоволство.

            - Поздрави, Велики Магистре! - размаха тънки като клонки крайници Аджая, с цел да го предразположи.

            - Какво има ПАК? - с дълбок, задгробен глас запита Магьосникът.

            - Дойдох за съвет - съобщи му Аджая с бодър оптимизъм. - нали затова са съседите?

            - Аз не съм твой съсед, а твоя жертва - измърмори Круч и подбели рептилските си очи към капещия таван на пещерата. Въпреки прочутия си непукизъм, Аджая усети полъх на заплаха и побърза да изложи мотивите си за това посещение:

            - Имам някои проблеми, понеже искам да се омъжа.

            - За мен ли? - Магьосникът очевидно се намираше пред припадък.

            - Разбира се, че не! - нацупи се Аджая, макар да не виждаше нищо лошо в идеята. - Искам да се омъжа за прекрасния, невменяем принц Ю Дзън от остров ТРи Глави.

            - Че омъжи се тогава - тросна се Круч.

            - Не мога. - скръбно рече Аджая, приседна на един мокър сталагмит и притисна главата си с две мършави, сухи длани, за да придаде максимален трагизъм на сцената. Това подейства. Магьосникът остави дървения прът в казана, слезе от трикракото столче и я приближи.

            - А аз какво общо имам с тази работа? - много внимаваше да не каже нещо излишно.

            - Ами ти си знаменит магьосник. Изключително похватен, добросъвестен, могъщ... - Круч не изтърпя похвалите и я прекъсна:

            - Е, няма ли да престанеш? Знам какъв съм. Аз съм изверг. Мама така ме нарича.

            - Разбира се. Ти си един прекрасен, чудовищен изверг - не спираше да сипе ласкателства Аджая.

            - Какво, по дяволите искаш от мен? - озъби крокодилското си лице срещу нея Круч. - Кажи го най-после!

            - Искам да ме разхубавиш така, че принцът да се влюби в мен. - каза Аджая и щеше да сведе свенливо клепки, ако ги имаше. - Искам да съм като Мона Лиза.

            Магьосникът я зяпна изумен, опитвайки се да открие явни признаци на лудост.

            - Ти си достатъчно красива и така - опитваше с всички сили да я отпрати.

            - Какво говориш? С този сиво-зелен оттенък върху петнистото ми лице? Ами тази перушинеста оранжева коса? Ами виж безцветните ми очи? Ами тези криви израстъци, дето минават за ръце, а повече подхождат на паяк?

            - За вещица - ставаш! - опита да я успокои Магьосникът.

            - Но за възлюбена на принца - не ставам! - веднага отвърна Аджая. - Забравих да ти кажа, че имам около стотина брадавици, които димят вонливо, когато съм на слънце.

            - Не стой на слънце. Това е, което имам да ти кажа и ме остави, че имам работа.

            - Не! - умолително го сграбчи за ръкава Аджая - Виж този розов херпес на горната ми устна. Изникна тази сутрин. Принцът никога не ще пожелае да ме целуне по устата!

            Магьосникът се втренчи с любопитство в херпеса и след кратко, но мъчително мълчание, изрече:

            - Аз също!

            - Тогава? - В жабешките очи на Аджая заплаваха умолителни сълзи.

            - Е, добре, добре... ще опитам да направя нещо за теб. Но искам едно нещо в замяна.

            - Какво? - леко обезпокоена запита Аджая.

            - Никога повече не се появявай на вратата ми! Никога не ми искай скилидка чесън, лъжичка захар, кафе или каквото и да било. Идвай, само ако имаш нещо за даване, а не нещо за вземане. Ясен ли съм?

            - Да, да... - отвърна Аджая, макар да не ù бе ясно какво се има предвид под „даване“.

            Магьосникът се отправи към една полица, на която бяха наредени колби, пълни с различни разтвори. Мърмореше си важно.

            - Я да видим какво имаме тук. - Оглеждаше ги една по една. Взе една от колбите и я понесе към казана:

            - Първо от това синьото - 5 капки

            - Какво е това? - попита Аджая и се заоглежда боязливо.

            - Тайна - рече Магьосникът и продължи:

            - Сега от лилавото - 7  капки.

            - Ама какво е? - нервничеше Аджая.

            - Разтвор за чистачки - с нежелание разкри магьосникът.

            - Ама да не ми стане лошо, бе? - рече Аджая.

            - Че това и децата го пият. Нищо няма да ти стане. - разклати колбата Круч - следващото е сок от домат с рибешки ембрион.

            - О, Сатана! - хвана се за сърцето тя.

            - Не се излагай. Не може да се разминеш с малко ГМО. - изгледа я накриво Магьосникът.

            - Да не стане по-зле? - Вълнуваше се Аджая. Магьосникът я  огледа критично.

            - Не, няма начин да станеш по-зле - отвърна. После ù подаде чаша с разтвора, който току-що бе забъркал собственоръчно. - Прибери се в бърлогата си и го изпий на малки, но съдържателни глътки. Няма начин да не подейства.

            - Ти си велик! - поблагодари му Аджая и се отправи към дома си, окрилена от надежди.

            Магьосникът изчака да се отдалечи, захлопна стоманената порта и почна да танцува танца на лудите, какъвто би могъл да бъде наречен всеки един танц. Но неговият беше специален. Освен това Круч крещеше:

            - Отървах се, отървах се! Тя сама ми падна в ръцете! - и танцувайки, отиде до огромния телефон, окачен на стената. С мъка вдигна слушалката, която тежеше като щанга и извика:

            - Ало, мамо! Ако знаеш само какво направих. - отсреща прозвуча клокочещ писклив глас.

            Магьосникът се зае да обяснява. Доставяше му удоволствие да бъде обстоятелствен.

            - Аз убих гадната си съседка - завърши той. Клокочещият глас изви трели до небесата. Караше се, гълчеше.

            - Но, мамо... аз... откъде да знам? О, Сатана! - колкото повече клокочеше гласът отсреща, толкова повече посърваше лицето на Магьосника. Накрая ядно тресна слушалката.

            - Е, как не се сетих за това! Как не можах да се досетя! - скачаше и беснееше той в типичния стил на някой, който се е провалил. Наистина можеше да се нарече най-неуспешният член на бой-гадската организация. Бой-гадовете бяха задължени да извършват всеки ден поне по едно зло дело.

            - Как можах да пропусна нещо толкова важно! Мама е права, че е горда да се срамува с мен! - беснееше Магьосникът и същевременно удряше глава в стената на пещерата си и риташе казана. Това бе всичко, на което бе способен в този момент.