Кажи-речи цяла година планирах как ще си направя кратка почивка на юг, по места, които са ми харесвали, и по места, които още не познавам. Като казвам кратка, то значи наистина кратка. Не за нещо друго, а защото при мен много бързо идва пресищането и едно закрепостяване някъде за две седмици или, не дай Боже, за по-дълго време би ми било тягостно. А има и нещо друго. Обичам самия процес на сменяне на пейзажи и преживелици. Обичам да следвам импулса. Тук някое живописно скалисто заливче, там някой черен път в горски гъсталак - кривнеш, насладиш се на гледката и продължаваш към следващата. И тия гледки се наслагват една върху друга и после, когато се нуждаеш от тях за душевна отмора, паметта ти ги извиква без географска точност, размесени една с друга, като видения. Навремето Николай Райнов написа една великолепна книга - „Видения из древна България". Точно такава България търсех и търся аз. Разликата е само, че нямам могъщото въображение на класика и затова тръгнах да търся реалната, истинската и неопетнена днешна България.

      Отличавам се с доста голяма доза твърдоглавие, иначе не бих тръгнал за южното крайбрежие при прогнозите за рязко застудяване и дъжд, с които метеоролозите ме зарадваха предишния ден. Но какво да се прави - характер. Когато си наумя да направя нещо, го правя, пък после съжалявам. Във всеки случай повече щях да съжалявам, ако не бях тръгнал. През цялото време щях да си мисля, че някоя неведома сила (и аз съм като повечето хора, които си мислят, без да го формулират пред самите себе си, че има голям вселенски заговор срещу тях) ме е вързала като нещастно псе в колиба, а в същото време някъде на юг слънцето сияе, кротички вълни плискат златния плаж и купища щастливи хора се наслаждават на живота.

       Действителността, разбира се, се оказа съвсем различна. Още щом се настаних в дома на моите хазяи в Резово (по не съвсем рядко съвпадение - мои едноименници), който се оказа на ключово за това село място до самата гранична застава, с обширна гледка към отсрещния турски бряг, излязох веднага и потеглих пак на север към Синеморец. От предишни идвания имах много топли спомени за това красиво и романтично място, но този следобед шансът на плажните наслади очевидно не бе на моя страна. Действително беше много студено, а морето се оказа толкова бурно, че излегнатият край едно скалисто носче спасител, дебело облечен, ме посъветва да не „прецапвам" през морето за към плажа, защото при това мощно течение няма в никакъв случай да ме спасява, за да не стане зян и той. Повярвах му, особено във втората част, и заобиколих по друг път, „по сухо". Всъщност плажът представлява една доста обширна пясъчна коса между морето и Велека. Реката поне един километър тече успоредно на брега и би продължила и още, но се сблъсква с една преграда от надвесени скали. Както всички морски скални носове и този е много живописен с кафяво-зелено-сивия си колорит, прошарен и развеселени тук-таме с особен ръждивочервеникав мъх. Срещайки тази преграда, реката рязко завива и в един много тесен в сравнение с широкото си до момента корито участък се влива в морето. Така поне е на теория. Но както казах, обстоятелствата са наистина необикновени. Морето страховито бучи и постоянно тласка диви талази, завихрящи по пътя си пясъка, така че в този най-тесен участък се е натрупала дига и практически устието на Велека е без устие. Реката никъде не се влива и това би изглеждало необичайно, ако всъщност не знаем, че това е една кротка и спокойна река, небързаща за никъде. Тя може да почака, течението й е съвсем слабо и исконният устрем на реките към моретата в този случай е почти недоловим. Даже обратно - вятърът е западен и много силен и той тласка водите на реката в обратна посока и те като че ли се движат по някакъв парадоксален начин обратно към изворите си.

       Има малко хора и те до един са облечени, някои и с връхни дрехи. Те се разхождат  до скалния нос, където е било устието на реката. Нито един не показва признаци, че ще се престраши да се потопи в морето. Аз обаче, действайки на принципа „пени се, не пени, ке го ядем", след известно колебание се разсъбличам и доста символично нагазвам в морето. Обливам се, или по-скоро предоставям тази грижа на мощните вълни, които за нула време си свършват работата и след това, въпреки че морската вода е много топла, се разтрепервам на брега, пронизван от студения вятър. Ако нямаше такова враждебно, завличащо навътре течение - нищо, седиш си в топлата водица, плацикаш се, после се забършеш и толкоз. Сега обаче рискът е много голям, така че решавам да се прехвърля към реката. Нагазвам в нея по полегатата пясъчна коса и се отпускам в кафеникавите й води. Тук удоволствието идва не от това, че ти е кой знае колко приятно, а от това, че си в едно от най-екзотичните кътчета на България, в една доказано чиста и все още почти недокосната от човека южна наша река, от която си се възхищавал още от малък, разглеждайки снимките в учебника си по география. През цялото време си казваш: „Наслаждавай се, ти си в мечтаната река Велека". С други думи, като Остап-Бендеровото: „Сбъдна се мечтата на идиота".

       Най-сетне решавам, че ми стига толкова наслаждение, излизам, обърсвам се старателно с акцент не толкова върху попиването на водата, колкото върху жуленето на кожата и се обличам. Край мене има група младежи, които се упражняват в реката с един уинтсърфинг. Двама от тях са си полегнали на пясъка, а третият, очевидно новак, опитва да овладее „а, бе"-то на този спорт. Не му се удава твърде, през почти цялото време той е или във водата, или покачен върху дъската, се бори да вдигне тежкото крило. Приятелите му безобидно го закачат или му извикват по някое напътствие, от което, разбира се, полза няма, защото, както отдавна го е казал нашият народ „турен акъл в глава не седи". Приятни младежи, възпитани и добродушни. Помолих един от тях, преди да се облека, и той ме увековечи на снимка, нагазил до пояс в река Велека, приветствено размахващ ръка и с обичайната за снимките „за спомен" широка усмивка и щастливо изражение.

       Потеглям без особено съжаление към следващата предвидена спирка - плажа Силистар. Той е известен на мнозина като най-южния плаж по Българското черноморие. Бил съм и предната година и там ме води същият стремеж към разнообразие и екзотика. Когато стигам по тесния път, вече е късен следобед и ми е ясно, може би даже с известно облекчение поради големия студ, че и тук само ще се „разпиша", колкото да се каже, че съм бил и там, но съм приятно разочарован. Оказва се, че поради по-голямата си закътаност тук вълнението е значително по-слабо, така че спокойно може да се гмурне човек, без да трепери постоянно за живота си. Би се гмурнал, разбира се, ако водата не би била до кокалчета и ако двамата бдителни спасители не го предпазваха от собственото му безгрижие и самонадеяност. Така или иначе те нямат нищо против да понавлезеш малко, но това „малко" е наистина твърде малко, за да се насладиш пълноценно на плуването. И тук вълните те подмятат като перце и за тях няма никакво значение, че си над сто кила.

      Здрачава се, самотно и тихо е. Усещането на простор и едновременно на уютна закътаност  се дължи на внушителните скални носове, които обграждат залива. Единият, северният, изглежда някак като сринал се. Понеже отделните хоризонтални пластове са много ясно изразени, се вижда как цялата тази конструкция се е свлякла от основата си, здраво стъпила на брега, към морето, дали под влияние на собствената си тежест, дали поради отдавнашни тектонични промени, и изглежда малко като онези малахити и мрамори с гладко полираната повърхност, които се продават като сувенири. Отдясно, след самия завършек на носа, може да се види, в момента още по-релефно заради разбиващите се вълни, една особеност на нашия юг, която отдавна ми е направила впечатление - множество малки или големи скали, приличащи на миниатюрен архипелаг. Където и да отидете в долната половина на Черноморието ни, стига само да пренебрегнете традиционните туристически прелести, може да видите тези чудни островчета, отстоящи обикновено на петдесетина метра от края на носа, някои - в заливите, като например Биволчетата (така се известни на местните хора) в залива Арапя. Винаги интересни, никога еднообразни, те привличат вниманието ми, може би защото винаги съм съжалявал, че България няма (почти) острови, възбуждат нещо авантюристично у мене, най-малкото - желанието да доплуваш до тях, да ги изследваш, да ги"завоюваш". Изобщо реминесценции от приключенските романи на юношеството, в което не намирам нищо осъдително, защото духът на авантюрата трябва да се поддържа у човек. Няма как да избягаш от впечатлението как Великият ваятел, след като грижливо е оформил крайбрежието, си е отръскал ръцете и частици от суровия материал са попаднали в морето, за да оформят тези красиви полуостровчета- полускали.

       Тук също тече река и тя също се казва Силистар. Над нея, в последните метри по пътя към плажа, има странно дървено мостче, което не вдъхва особено доверие, тъй като, щом стъпиш на него и особено след като стигнеш към средата, започва да се клати и ти неволно започваш да си припомняш какво си учил в училище за резонанса и мостовете. Впрочем опасенията съвсем не са сериозни, защото, въпреки че в тоя си последен участък реката е широчка, тя е кротка и плитка, така че най-много би се понамокрил, ако конструкцията се разпадне или някоя дъска поддаде. Това мостче и реката с водните си растения по нея всъщност са част от привлекателния пейзаж, щрих към индивидуалния образ на местността, нещото, което те кара да запаметиш идването си тук и да пожелаеш при повечко свободно време (дали някога ще разполагаш с такова!) да се върнеш отново и да се наредиш до останалите рибари на мостчето и да прекараш спокойни часове, надвесен над масленозелените води на реката.          

       Понеже все още не се е свечерило, решавам на връщане да отбия по няколкото черни пътища из гората, които забелязах на идване. И добре че го направих. Първият ме отвежда след редица криволици обратно към село Синеморец, само че откъм южна страна и завършва пред някакъв ресторантски комплекс „Бутамята", но вторият богато ме възнаграждава за разочарованието. Той ми предоставя усамотението и красотата на непипнатата гора, която завършва до самия скален бряг. Така че отбивам колата, слизам и сядам на едно повалено от буря дърво, точно над малък скалист залив. Гледката е такава, че се чудиш накъде да се обърнеш, какво да съзерцаваш. Все пак, понеже съм вече сит на море, сит на разбиващи се в скалите мощни талази, се отдалечавам малко и навлизам в гората или по-точно тя навлиза в мен. Такъв покой, такова упоение от истинския, автентичния свят може да ти предложи прохладно-топлата августовска привечер в странджанската гора. Утрешният ден ще ми предостави благосклонно възможността да изпитам тази висша наслада, но аз все още не съм решил дали на връщане ще отбия в планината, или не, така че се отдавам на съзерцание. На няколко пъти понечвам да си тръгна, но все се спирам, не мога да оставя толкова лесно покоя на гората. Тук човек неволно започва да мисли малко или много в Толстоевски дух: Но как не съм видял досега това високо небе? И колко съм щастлив, че най-после го видях. Да! Всичко е без смисъл, всичко е измама освен това безкрайно небе. Няма нищо, нищо освен него. 

       В крайна сметка потеглям обратно, като се мъча да проумея защо това райско кътче е било винаги в периферията - и в буквалния, и в преносния смисъл на думата - на България. Може би това се дължи на граничното положение на Странджа. В епичните многовековни вражди с Византия планината е минавала ту в едни ръце, ту в други. Завоювана за отечеството още от хан Тервел, сравнително скоро тя попада за дълго в пределите на Византия при голямата криза на Първата българска държава, от която се възползва император Йоан Цимисхи и особено приемникът му Василий Българоубиец. Части от областта се присъединяват към въстанието на Асен и Петър, там се разиграва последното сражение, в което българското оръжие печели победа по време на средновековното ни съществуване - при Русокастро. Пак там възниква исихазма и това може би не е случайно, защото едва ли има място в България, което да е толкова съзвучно на мистично-съзерцателната природа на учението на Григорий Синаит от странджанския край - човек там наистина се чувства далеко от хората и близо до Бога. Интересна подробност, която научих чак когато се задълбочих в историята на планинския район, е, че странджанските пристанища, наред с по-северните Несебър и Анхиало, са последните снабдителни пунктове на обсадения Константинопол и че падат под турска власт чак след падането на византийската столица през 1453 г. По-нататък всичко се развива така, както по останалите български земи - ужаси, насилия, варварство и тирания, подсилени от верския фанатизъм, опустошителни кърджалийски набези към края на 18 в. и пробуждане на националното съзнание по време на Възраждането. Тук има една специфична особеност обаче - наличието на значителен гръцки елемент по крайбрежието. Гръцкото освободително движение Филики Хетерия (1821 г.) и последвалата го Руско-турска война (1828-1829 г.) обезлюдяват района и по време на Зрялото възраждане странджанският край не блести с такива имена, които днес да имат общобългарско значение. Разбира се, откриването на училища, борбата за българска църква се води и тук (първото българско училище тук е създадено през 60-те г. на 19 в. от бъдещия първи екзарх Антим Първи), но като че ли някаква предопределеност е наложила своя отпечатък и Странджа винаги се е възприемала като придатък на големите исторически процеси, започнали някъде другаде. Така е и след Освобождението: мнозина говорят за масовите протести срещу циничния и несправедлив Берлински договор, за делегациите пред чужди дипломати, за акцията при откриване на Учредителното събрание в Търново, за комитетите „Единство" и за Кресненско-Разложкото въстание, но малцина знаят за Кайбилярската буна. По време на нея многохилядно множество, въоръжено с кой каквото намерил, бурно протестира цели десет дни пред западната делегация, посетила тези места, срещу оставането си в кървавите ръце на анадолския потисник. По-късно, понеже „европейските башибозуци", както ги нарича Захари Стоянов, никога не са се ръководили от съображения за справедливост и хуманност, борбата се подема от ВМОРО, но независимо от акциите на  Михаил Герджиков, Георги Кондолов, Лазар Маджаров, Стамат Икономов и др. известни войводи при Илинденско-Преображенското въстание, вниманието пак пада встрани, върху Македония. Христо Силянов, участник в боевете в Странджанско, пише за тях, и пише добре, но все пак става историк на борбите в Македония, а Източна Тракия и при него, и при останалите историци винаги се явява някакъв придатък. Това, разбира се, е оправдано в известна степен, защото всъщност Странджа е безлюдна. Малкото човешки ресурс, който има, е съсредоточен по крайбрежието. И в исторически план това, че малкото планински жители са вървели по общия исторически път на нацията, без да изостават, е достойно за признание.

       Вечерният здрач вече се е спуснал и аз потеглям обратно към квартирата си. Условията са учудващо добри, сам съм в стаята, която иначе е пригодена за цяло семейство, разполагам с хладилник, телевизор, баня. Влизам и се изкъпвам, след което тръгвам да се разхождам из селото. То каква ли разходка из едно село, та макар и крайбрежно, но все пак искам да ми се отмори погледът от човешки стълпотворения, бетонни грамади и автомобилни задръствания, така че тази разходка не я чувствам като  задължение, а си я правя наистина с мерак. Спускам се първо, разбира се, по стръмните бетонни стъпала до устието на Резовска река - границата ни с Турция. Това ми е не знам кое идване тук и не ми е особено интересно, защото всичко забележително, граничните символи, бетонните тетраедри, укрепващи руслото на реката, близкото турско знаме на отсрещния пилон, отдавна съм забелязал, впечатлил съм се от него и съм го запомнил. Отправям се по реката, също като други малки групички, най-често семейства, разхождащи се в приятната прохладна привечер. На отсрещния бряг, който всъщност е необикновено близо, турски рибари са излезли с лодката си и разпъват мрежа успоредно на техния бряг, без да пресичат условната линия, разделяща двете държави. Гледката е така подчертано мирна и идилична, че колкото по-навътре навлизам по течението на реката, толкова по не ми се тръгва на обратно. Така се и добирам до едно много интересно място - тук Резовска река е толкова тясна, че ако един човек застане на българския бряг и протегне ръка, спокойно може да се здрависа с човек, застанал на турския. Това се дължи на насипа, струпан от турците, който напомня на гигантски език, протегнат към нашата територия. Така или иначе мястото е необикновено тясно, че и с камъни в коритото, и може спокойно да се премине за секунди, без да се нагазва и до коляно.

Малко по-нататък откривам широк ръкав, образуващ речен залив откъм нашата страна. Над него са застинали надвесени дървета и храсти с едри розови и лилави цветове, които се отразяват в масленозелените води на реката. Впечатлението е необикновено, от онези, които никога не могат да се изличат от ума и сърцето. Присядам край залива с наситено пастелния колорит и запалвам цигара. Чувствам се умиротворен и пречистен. Предполагам, че Хесе е писал за просветлението на своя Сидхарта тъкмо след подобна преживелица.

Вгледа се с нежност в течащата вода, в прозрачната зелени­на и кристалните линии на вълните със загадъчни очертания. Виждаше как от дълбините й се издигат светли бисери, как по повърхността й се носят тихо въздушни мехурчета, как небес­ната синева се отразява в нея. Реката го гледаше с хиляди очи -зелени, бели, кристални, небесно сини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко й бе благодарен! Той чуваше в сър­цето си гласа, пробудения отново глас, който му казваше: „Оби­чай тази вода! Остани край нея! Учи се от нея!" О да, той иска­ше да се учи от нея, да се вслушва в нея. Струваше му се, че който би разбрал гласа на тази вода и тайната им, би разбрал още много неща, много тайни, всички тайни.

       Човекът, написал тези редове, най-вероятно също е стоял някоя подобна привечер край своята река, слушал е кроткия й ромон, черпейки бодрост за душата си от свежестта на прохладния вечерен полъх, унесен в ненатрапливата песен на птичките божии. Не знам, но ми се струва, че такава сетивна пълнота на рисунъка не може да се постигне абстрактно, а само с  лично проникновение. Без съмнение вложеният мистицизъм на самоизличаващата се нирвана, свещеният смисъл на великата сричка Ом са чужди на нашата духовна нагласа, но основанията за тях са разбираеми за всекиго.

       Трима конници преминават в бавен ход, сякаш за да допълнят пасторалната прелест на картината. Това обаче е част от туристическия бизнес, първият е местният водач, нахлузил на краката си стари, може би още от времето на дядо му ботуши, а другите двама са мъж и жена, държащи се не особено уверено на седлата. След като отминават, ставам и аз и тръгвам полека на обратно. По пътя спирам отново тук-там, за да разгледам отново тесния брод, турските рибари, които са спрели след опъването на мрежата си на малък дървен пристан и ми махат радушно с ръка. Махам им и аз в отговор и се прибирам горе в селото. Все още не е съвсем тъмно и обикалям известно време по улиците му. Старите странджански къщи са много красиви, макар и непретенциозни. Тъкмо в автентичността и в благородния дух на старина е техният чар, а отличителната им черта е, че стените им, над приземния етаж, са обковани в потъмнели, най-често хоризонтално наковани дъски. Новите къщи, за щастие не гигантските „семейни хотели" като по други места, са като навсякъде другаде, без индивидуалност, без душа. Това най-южно наше селище по Черноморието е с предрешена съдба, но все още у него се таи духът на некомерсиалното традиционно българско село. Разбира се, този дух става от година на година все по-миниатюрен и местните хора се чувстват като облагодетелствани от съдбата щастливци, а посетителите биват възприемани от тях като овце, които трябва да бъдат стригани и доени. Няколко дядовци и баби са изложили пред портите си домати за продан от градините си и ги продават (в началото на август, в България, на село!) по 2 лева за килограм. В механата с панорамна гледка към турския бряг ми вземат също толкова за една бира, в дюкяна цените са поне с една трета по-високи, отколкото в града и изобщо алчността, неправилно величана от някои като предприемачески дух, застрашава девствеността и на това красиво кътче. Но аз не съм тръгнал да обирам материал за горчиви размисли, така че бързо давам гръб на тези мисли и вече късно вечерта се прибирам, вечерям и лягам да спя под шума на разбиващите се вълни, който се чува ясно в стаята ми.    

       На сутринта ставам по обичая си ненормално рано за повечето хора и се размайвам със закуската, докато се събудят и хазяите, сбогувам се с тях и потеглям. Утринта е направо студена, така че още първото ми отбиване до къмпинг „Делфин" ме убеждава, че няма да стане както го бях замислил - с отбивания в това и онова живописно заливче и кратко гмуркане в морето. Вълнението също е като вчерашното, силно и повличащо, и въобще не си правя труда да слизам до самия плаж. Вместо това решавам да навляза  по-навътре в Странджа, намерение, което имам отдавна, но по една или друга причина досега не съм изпълнил. По отбивката преди Царево поемам към с. Бродилово. То се намира в източната част на планината, на двадесетина километра югоизточно от Царево, на река Велека.

        Решението ми се оказа рядко сполучливо, венецът на цялото ми пътуване. През целия преход из неописуемо красивата планинска част не срещнах нито един автомобил, нито един човек. Лека мъглица се стеле над полегатите хълмове и от нея свежият зелен цвят на  гъстите гори става още по-сочен и наситен. Горун, зеленика, но най-вече бук и дъб оформят един просторен и приветлив горски пейзаж. Чувството за недокоснатост и чистота е първото, което те обхваща, когато навлезеш в този свят. Ако планините, както е казано, са храмовете на природата, то горите са техните олтари. Не голите изшилени върхове, а именно горите. Трудно може да се изрази покоят и ведрината, които обхващат човек при това пътуване сред свежото утро по полегатите хълмове на планината, оживени и одухотворени с широколистните си гори, огласени от птичия цвъртеж. Може би е субективно, но имам пристрастие не към величествените, мощни планини, а именно към по-достъпните, по-кротките, като Родопите, като Средна гора и както се оказва сега - и като Странджа със своя седемстотинметров първенец. Обичам  разнообразния им релеф, безкрайното редуване на хълмове, била, долинки, прорязани от речни корита, изобщо те като че са скроени по моята мярка или по-скоро аз по тяхната.

       Я! Ето и едно от най-приятните за мен неща - планинска чешма. Разбира се, спирам веднага. Слизам до някакъв предвидливо построен и което е по-важно - вписващ се в околността навес за почивка, а до него се намира въпросната чешма, издигната очевидно в по-добри времена, когато хората са имали идеята за човещина и обща полза, тъй нареченото „за хаир" или „за себап" (това, че в нашия език липсва съответно понятие е доста многозначително). Обожавам тези планински чешми, с техните мощни струи кристално чиста студена вода. Никога не пропускам да сляза до тях, да се поразхладя, да се поосвежа физически и душевно. Даже понякога наличието или отсъствието им определят и това, през кой проход ще пресичам планината. Станал съм голям специалист и знам водните достойнства и недостатъци поне на източнобалканските проходи.

       Не ми се тръгва, не ми се изоставя това чисто място, чувството на сладостно просветление, но пътят напред обещава други красоти, така че в крайна сметка още веднъж се напивам със  студена странджанска вода и потеглям. Пристигам в село Бродилово след недълъг преход и то се оказва красиво селце, благоустроено, с добри пътища и индивидуална физиономия. На мегдана има паметник - оказва се, на загиналите в последната война местни хора. Тези десетина имена очевидно са голяма трагедия за неголямото планинско село, сигурно са роднини на всички или почти на всички жители, както обикновено е по селата. Малко над паметника е църквата, за която бях чел, че е паметник на културата, със забележителен иконостас, изработен от местния майстор и учител Янис (жителите на селото са българи емигранти от Източна Тракия, а преди това очевидно е било доста осезаемо гръцкото присъствие). Храмът "Св. Пантелеймон" за мое съжаление се оказва заключен, изглежда селото няма постоянен свещеник, а приходящ. Но и да имах възможност, едва ли бих влязъл - по лятному съм, с къси панталони и чехли, неудобно ми е. По тази причина не влязох и в малката, но красива църква в Резово. Тя е направена от местен дарител и се издига на хълма точно над Резвая (това е другото, и може би по-достоверно име на река Резовска), и е един много красив символ в последните метри наша територия. Така както грамадният пилон с червеното знаме с полумесеца се вижда от България километри преди да си стигнал границата, така и църквата се вижда в Турция много надалеч.

       Понеже като всеки и аз си държа на фикс идеите, съм предпочел да дойда в Бродилово, а не в Кости, Българи или друго странджанско село не само заради относителната близост, но и заради река Велека. Така че допитвам се до една жена, която премита улицата пред къщата си, и научавам, че фактически реката не тече сред селото, а извън него. Продължавам в указаната посока, навлизам в един почти черен път сред градини и царевичак. Пътят преминава в мост и този мост е именно над реката, а след него с табела е обозначено, че започва граничната зона. Тук Велека е много по-тясна и маловодна, отколкото при устието си, но все пак е красиво и спокойно. Сам съм, като се изключат два коня, пасящи край реката. Има нещо мистично в простотата на тази картина, нещо първично и естествено, чието въздействие не може да се опише.

       На връщане ми прави впечатление, че в това село съвсем не са малко новите коли със софийска регистрация пред доста от къщите, както и няколко нови сгради в стил шатото на селския благородник. Значи не съм аз единственият умник, който се е сетил да поразгледа по-щателно картата на България. Поне половината от тези хора, очевидно външни на местната среда, най-вероятно са собственици на имоти в Бродилово. Тукашните хора са се подвели от необикновения растеж на цените и са си продали къщите на „софиянци". Където и да отиде човек, се натъква на това явление. Дали водими от спекулативен стремеж по вложения с гарантирана голяма печалба, дали от желание за усамотение и спокойствие, много жители на големите градове, които са си надвили на харча, купуват селски имоти. Така и тук, поне половината хора, които срещам, са външни - личат си отдалече и по хубавите си и „либерални" дрехи (една селска жена никога не би се разголила така пред комшии и роднини), и по това, че се размайват без работа, и по градските си изражения. Ако ще не един, а десет имота да притежава, един подобен субект винаги си остава външен, „софиянец". От друга страна, местните влагат цял букет от значения в това понятие. „А, къщата на еди-кой си ли, нея я купиха софиянци" - ги слушаш и ти става ясно, особено ако поживееш повечко сред тях и ги опознаеш, че за тях „софиянец" е същество от един свят, съвършено различен от техния. „Софиянецът" е с претенции, че е от голямото добрутро, той има възможност да злоупотребява, да краде от общественото имущество, да нагласява така правилата, че винаги да е в печеливша позиция. Неговите контакти с други силни хора винаги му дават предимство при какъвто и да е сблъсък на интереси. „Софиянецът" е оня сит от поговорката, който не вярва на гладния. С него е добре да се отнасяш като с мечката в гората - да стоиш по-далечко от нея. „Софиянецът" от женски пол пък притежава пълния комплект от тези качества, но с добавка полова разпуснатост, претенциозност, високомерие и скандалджийство. Разбира се, теоретично „провинциалистът" отлично знае, че грамадната част от софиянци са най-обикновени хора, но някак си не може да го асимилира, особено за тези, които са се настанили в неговото село. Така че в момента два свята ежедневно се срещат и разминават по тесните селски сокаци, поздравяват си, кимат си, но са съвършено чужди един на друг и едва ли някога ще се сближат. Патриархалните няколкоседмични забежки на „софиянци" по селата може и да поразтоварват психиката им, но те наистина не се вписват в тази среда; разговорите и запивките им с комшии едва ли могат да оставят усещането за пълноценно общуване, защото липсват общия опит и общите стремежи. Ако местната жена вечерно време на пейката пред къщи започне да се оплаква на външната си съседка как „всичко е изгоряло", то външната или няма да я разбере, или ще започне да й дава съчувствени съвети, комични с книжния си, откъснат от живота характер. Ако външната започне да се оплаква от скъпотията в града, местната просто няма да й повярва, защото не тя се е насадила в столицата, да си купи там жилище за почивките, които не познава, а нейната съседка с белите грижливо поддържани ръце. Тогава? Какво остава? Просто нищо, това преселение по селата е една тенденция, която няма бъдеще, или по-скоро ще се ограничи да десет-двадесетдневния „зелен", селски туризъм.

       Тук изникват спомените ми за моя „селски" период. Цели две години работих на село, плюс това с местни колеги, така че някаква общност във възгледите в крайна сметка се постигна и аз успях да вникна отчасти в ритъма на живот, в начина на мислене на хората, защото ме приеха в средата си. Или както ми казваше в началото Мими, красавицата на колектива: „А, ти ще станеш една от нас", правейки си майтап с това, че се оказвам сред почти изцяло женски колектив като петел в курник. И в това село, незабележително с абсолютно нищо, също имаше поне десет къщи, купени от външни хора, предимно чужденци. Англичанин, емисар на една от особено неприятните секти от типа „Свидетели на Йехова", се беше аклиматизирал вече и развиваше дейността си сред многолюдната циганска част. Ако принадлежеше към католическата църква, сигурно биха му дали титлата „епископ в земите на неверниците", но така или иначе успя с различни подаръци да прикотка няколко цигански семейства, които най-редовно отиваха на неговите служби. Сред българите въобще не правеше дори и сондажи, изглежда нашето твърдоглавие, ако не чак фанатично православие, отдавна са станали известни в сектантските централи. Много забавна гледка представляваше с гумените галоши на краката да върви към магазина за хляб, размахвайки шарена платнена торба, с които бабите по селата и до днес пазарят. Няколкото други чужди семейства, които живееха постоянно там, също полека-лека се вписаха в картинката - ходеха редовно да си дават заявки за хляб за следващия ден, както е на много места с ограничено население, сутрините към осем и половина бързаха към селския дюкян да си вземат самуните и въобще заживяха като че са били и пребили в селото. Най-вероятно изпитваха удоволствие от начина си на живот. Децата им тръгнаха на училище, а местните донжуановци прескачаха нощно време плетищата, където имаше по-засукани щерки, доказвайки отново, че най-сигурният път за сближение между различни раси и култури е любовта.

       Тръгвам отново на път, като на връщане спирам отново на най-живописните места. Нямам установен маршрут, нямам задължения и ангажименти. Почивката е кратка, но сладка с това, че си свободен да правиш каквото си искаш. Грабваш се и поемаш накъдето ти видят очите.

       Горска пустота. Прохлада. Зеленина.

       Осъзнаваш, че това е един от ония редки мигове, които трябва грижливо да се спастрят за многократна употреба. След малко ще навляза в света на хората. Без него не мога, никой не може. Но как така той ми се показва все откъм опаката си страна ... Ето, вече навлизам в оживен пътен участък. Принуден съм здраво да се съсредоточа и да се вкопча във волана. Живописните криволици на Ропотамо остават почти незабелязани. Колкото по на север се качваш в този сезон, толкова по-натоварено става движението. Две автомобилни стада са поели по двулентовия път и всяка минута ту от едната, ту от другата страна някой бабаит пресича непрекъснатата лента, подлагайки на риск живота на невинни хора. И тези хора са тръгнали на почивка! Има някои неща, които никога няма да мога да разбера. Едното от тях е желанието да се утвърдиш посредством скъпото си возило. Почти няма изключение от петнадесетгодишните ми шофьорски наблюдения в тази зависимост - колкото по-скъпа кола, толкова по-противен тип в нея.

      Простакът в луксозната кола. Болна тема. Има си обяснения, разбира се. При великото разграбване на държавата, при изчезналите пенсионни фондове, тайнствени приватизации за по един долар, никому ненужни паразитни „енерго и топлоразделителни" дружества, изобщо при цялата кал, която изплува след загубата ни в Третата световна (студена) война и у нас, както и всякъде другаде при подобни обстоятелства се вихри мародерството. Тези болни от алчност и социопатия хора, които ни стъпиха на шията, не са нищо по-различно от разбойниците, пребъркващи ранени и убити на бойното поле след края на сражението. Само че мародерите винаги и навсякъде са ги бесели и разстрелвали, а в нашия случай те изплуваха безнаказани.

       И ето ги сега - на пътя. Безмилостни и студени като влечуги. Муцуната на джипа е изкривена върху двойната непрекъсната лента, той се движи почти в средата, готов и  при най-малка пролука да профучи между двете колони. Безскрупулен при издигането си, собственикът му е безскрупулен и като шофьор. Само че като правило той не обича дневната светлина във финансовите си операции, показността му е противопоказна. Докато пътят остава почти единственото място, където може да бъде лицезрян. Затова и предимно на пътя той обира негативите от патологичния си егоизъм, който, трезво погледнато, е много по-опасен в другите си форми, подмолните и прикритите.

      Толкоз беше. Оттук нататък под влиянието на подобни мисли и на нерадостни гледки моята почивка почти приключва. Единствената душеспесителна сламка е предвиденото отбиване до Иракли. Иракли със своите черни пътища и изровени коловози. Иракли с огромния пуст плаж, със смесения аромат на гора и море, с палатките на умиротворени хора. Уви, вече и неговата смърт е предизвестена. Някои шегобийци вече го прекръстиха Меракли заради огромните мераци на родни и чужди „инвеститори". Преминавам покрай Слънчев бряг, който има дружелюбното излъчване на концентрационен лагер и боклукчийница - по равно от двете - с угнетителната мисъл, че със съвсем скорошната заповед на министър Чакъров и Иракли е напълно втасал за тази съдба.

      Не. Пак трябва да си забраня да се тровя с подобни мисли. Поне не и в тия няколко дни, които съм си заделил за почивка. Не е лесно да се живее с товар, който не можеш да оставиш и за минутка. А множко са тия товари и дертове. Че лични, че обществени, че екологични ... Да си позволим все пак една глътка безгрижие.

      Колата ми не е съвсем наред, така че доста се замислям дали е разумно да я вкарам в невероятно трудния терен около Иракли. Но както казах вече, като си навия нещо на пръста, го правя. Всъщност още сутринта на потегляне от Резово тя ми погоди неприятен номер, като просто не запали. Въртях ключа, въртях, а той просто „не захапа". Голям резил. Добре че нямаше кой да гледа, като се изключат полицаите от граничната застава, пред чийто портал стана тази работа. А ако някой попита - абе, аланкоолу, къде си тръгнал с неизправна кола на дълъг път, ще възразя, че преди да тръгна, платих скъпо и прескъпо на сервиз, където уж я ремонтираха. Както и да е, после се оказа, че след няколко часа проблемът изчезна от само себе си, но сутринта доста се изпотих. И от притеснение, и от бутане. Колата беше в една падинка и трябваше да се изтика, да излезе от нея и оттам да се бутне по инерция по черен селски път. Криво-ляво я избутах, а след това я оставих да се плъзне по инерция, като си давах ясно сметка, че няма да имам много-много други възможности. Пътят свършваше. Свършваше и България. Отпред пропаст, отзад - евентуално „изхабения" наклон. В такива моменти си припомняш героични слова. „Широка е Русия, но няма къде да се отстъпва - зад нас е Москва!"... Насъбрал кураж, отпускаш съединителя предпазливо и с огромно облекчение дочуваш познатото ръмжене на перфектно работещ двигател. Издърпваш смукача и бързаш да излезеш от черния път с купища тор на по-безопасно място. Уф! Всичко е наред! Слава Богу!

       Та за да се съди колко ми е акълът, още същия следобед поемам по отбивката за Иракли и си доставям два часа райско удоволствие. За съжаление както всичко друго и то се плаща. В моя случай с дълго лутане из изровените коловози на връщане. Просто се загубих. И се загубих на поне двадесетото ми идване тук. Някои от познатите пътеки свършваха точно преди вливането си в главния, условно казано, път за Емона. Алчни собственици са натрупали насипи, за да не може да се минава. На други места пък има изкопани ровове. Или както би се изразил Швейк: „Рунтава ви е работата". Рунтава, не рунтава, но взе да се здрачава, а аз обикалям още из горския лабиринт и не мога да се измъкна. Тъкмо се замислям по въпроса дали в местността има мечки, когато срещам един от най-благородните хора, които съм виждал някога, по-благороден и от ония, които са представени в Готския алманах. Това небесно видение кара скромна таксиметрова кола с търновски номер, в която има и две жени. По-точно не кара, а чародейства нещо над един умопомрачителен трап, който поне три пъти ме принуди да се връщам на заден ход, стигайки до него. Внимателно подрежда над най-върлите места камъни, балансира ги, над тях поставя и две дъски. С отчаян рев го приветствам, описвам си патилата и го моля да ми покаже пътя за излизане. Благородният човек ми казва, че и той е тръгнал към главния път и че като се погрижи за това непреодолимо място, просто трябва да карам след него. Опитва веднъж. Нищо не става. Колелата буксуват, предницата заорава във върлото. Пак слиза и търпеливо подрежда цялата конструкция от камъни и най-отгоре двете дъски. Оглеждам се наоколо да помогна, но няма нищо подходящо, само пръст и клони.

       Успех! На втория опит, безкрайно предпазливо търновалията успява да премине. Но какво прави той! Издрапал 5-6 метра, той спира на равното място и пак слиза. Едната жена, която му асистира, пък въобще не се е качвала. Двамата грижливо започват да възстановяват съборилата се конструкция. И го правят за мен! Мъжът застава до критичното място, с добра видимост върху общото положение и започва да ме направлява. След един-два опита и аз успявам да се изкача. Обсипвам го с благословии, а той от неудобство обръща разговора на други теми. Така например гордо ми заявява: „Ей тия двете дъски от Търново си ги нося". Боже, Боже! Какво постоянство трябва да имаш в дивото къмпингуване, за да си мъкнеш и дъските за непреодолимите коловози от триста километра разстояние. Чист човек. Дано някак си да се размине тая злощастна заповед на министъра и да бъде спасено това последно девствено кътче по Българското черноморие. И заради самото кътче, разбира се, но и заради хората, които се събират тук. С малки изключения всички те напомнят на благородния и великодушен човек, който ми помогна точно когато имах най-голяма нужда от помощ.

       Нататък е ясно. Обзор и Бяла, Старо Оряхово и прочие. В този последен участък преди Варна всеки бърза, като че огън го гори по петите. Бързам и аз. Пътят не е малко, поне за час, но е толкова познат, че няма нещо, което да задържи вниманието ти. Мислите ти са назад, към това, което си оставил и към онова, което ти предстои. Главният път е удобен тъкмо с това, че не те ангажира с нищо. С това е и неудобен. Защото човек трябва да все пак да е ангажиран с нещо. Иначе пътят му бавно-бавно  преминава в релси, а той, човекът - в мотриса, която не може да кривне ни наляво, ни надясно. Не може, пък и не иска. Не дай Боже това да ми се случи на мен!