Влюбената сервитьорка 3
Произведение от няколко части « към първа част
Той е тук. Дойде. Най-после!
- Тихо, тихо! – отговаряше панически изплашената ми половина, докато намествах чашите на таблата – в средата по-високите чаши, около тях по ниските, в другата ръка безалкохолните. Вървях бавно към беседката настройвайки се позитивно. Гледай да не се спънеш! – казваше другата. – По-бързо сервирай и си бий камшика. Не го гледай в очите, това е най-важно, гледай в чашите! Ако засечете погледи, всичко ще разбере и тогава ще прави с теб каквото си поиска. Нали не искаш това?
- Не, не искам, млъкни, откачалке!
- Заповядайте, заповядайте. – повтарях като програмиран папагал до масата.
Спомням си най-ясно тишината. Пронизваща, неловка, след всяко благодаря. И след глухото тупване на всяка чаша в дървената маса. Той стоеше до онова момиче, точно срещу мен и следеше движенията ми. Внимавах да не се навеждам прекалено много, защото служебната ми риза беше с трапецовидно деколте и с връзки, а бях толкова отслабнала, че сутиените ми бяха започнали да хлопат. Той каза нещо. Май се зарадва на ракията си. И пак ми се усмихна. Боже, зави ме свят. Смили се над мен. Казах ти да не го гледаш, глупачке! Взимай си таблата и изчезвай. Послушах я, обърнах се и тъкмо направих няколко крачки засилвайки се към убежището си, когато изскочи една малка руса главица и в стремежа си да не я отнеса, направих крачка в встрани, спънах се и изхвръкнах по лице на цимента. Чух как металната табла издрънча. Май всички хора чуха. И от всички маси ме гледаха с насмешка. От срам, болката в коляното не я почувствах, само в падението си чух гласа му, погледнах и видях, че се е изправил до мен. Попита ме дали съм добре, подавайки ми ръка да стана. Измърморих нещо и подскочих като сърна. Не ми трябва помощ. Изтупах се, влизайки навътре да се спася от връхлетялото ме бедствие. Да, той беше истинско бедствие. Освен това през цялото време, докато се носех нагоре-надолу с таблата, неговия глас се сипеше, зад мен като картечница, а аз вървях като подгонена покрай масите. Още по-страшно ми ставаше, когато ме повикаше. „Може ли? Може ли?”
- Не, не може! – отвръщаше в гръб едната половина, а другата се обръщаше и се носеше към него като розов облак. Все натам, все към него, молейки още да намират опора краката ми, молейки се по-бързо да стане 12 часа, за да се прибера. Да си поема въздух. Да бъда със себе си. Да разнищя какво става в главата ми, в сърцето ми, в тръпките преминаващи стомаха ми. Никой нямаше право да ме кара да се чувствам така хаотично, никой! Да не съм си самодостатъчна, да се разпадам и събирам и то толкова бързо, че нямах време, нито да се извикам, нито да се съпротивлявам.
Мъчението продължи около три месеца. Почти цялото лято и почти през ден той беше там. Вече знаехме имената си. Бях разбрала от колежка, че веднъж, докато мен ме е нямало е идвал с приятелката си и се карали кой да плати сметката. Тя беше убедена, че имат сериозна връзка. Познавала го. Наричали го момчето чудо, защото бил сто и няколко килограма преди да го пратят в Белене. Там изкарал военната си служба, но когато се върнал, половината му приятели изведнъж спрели да го поздравяват. Не че му били сърдити, просто не можели да го познаят. Каза ми също, че карал такси и живеел в същия квартал, където беше ресторанта. Аз тогава живеех в семейната ни къща, където мина детството ми, но после разни вихрушки ни бяха издухали в другия край на България. Там живях с брат ми, майка ми и вторият ми баща, докато не станах студентка. Но през цялото време баба и родния край ми липсваха. Затова един ден си събрах сакчето и реших, че вече мога сама да реша къде ще живея. Къщата се намираше на другия край на града. Хубава малка къщичка, с голяма градина, съградена от ръцете на моите баби и дядо. Спалнята ми беше най-хубава – всичко в нея мама беше обзавела с много вкус. Когато се върнах в града, най-странно ми беше да се оглеждам в голямото огледало. Нямаше го вече отражението на малкото момиченце. От там ме гледаха почти същите очи като на мама. Нейната усмивка. Лъскавата ѝ тъмна, дълга коса. Само носа май бях взела на бащата. Против уроки. Беше пораснал малко повече, отколкото очаквах, но си го харесвах и него. Господ си знае работата. Пу, пу! С една дума, бях се сприятелила с порасналото момиче отсреща и двете без съмнение знаехме, как да не скучаем. Животът ни беше, енергичен, задъхан, организиран. Движехме се успоредно, така че никога да не усетим онази празнота зейнала между нас. Ставахме в 7ч, обличахме сакото и отивахме в офиса в осем. В 17:30ч сменяхме токчетата с маратонки и пристигахме в ресторанта. Вечер минавах през денонощния магазин – купувах кренвирш, домат, също и кисело мляко и гледах по телевизията рижавия Кейн. Почивните дни се припокриваха, следователно нямах такива. В офиса си уговарях срещи, изготвяхме договори, обикалях по фирми. Всичко беше перфектно измислено. Останала ми беше само една приятелка от детските години. С нея се познавахме от шест годишни, бабите ни също бяха приятелки една с друга. Тя беше моята добра феичка. Още я обичам. Пишех стихове за нея, или от нейно име. Чиста като ангел. Липсва ми. Но да се върна към него. Случваше се понякога да пътувам с такси до някоя по-отдалечена фирма, намираща се в индустриалната зона.
В един слънчев ден, тъкмо пресичах светофара към отсрещната зона за таксита и го видях. Забелязахме се едновременно. Беше в първото такси - говореше по телефона. Краката ми се разтрепераха, но вече нямаше връщане. Качих се и се заприказвахме. Питаше ме кога почивам, а после стана ясно, че се кани да ходи море.
- Искаш ли да дойдеш с мен? – изтърси, малко преди да спре пред автосервиза, към който отивах.
Аз го погледнах. Какво ли се опитвах да разбера, може би дали се шегува, защото пак се усмихваше.
- Само двамата ли? – попитах невярващо, спомняйки си за думите на колежката ми, че имал приятелка.
- Не знам. – почуди се за миг, май и той беше изненадан от предложението си. - Може и с компанията, ако искаш, само трябва да им кажа.
Той чакаше да му отговоря. Но какво можех да кажа. Бях объркана, освен това ме хвана страх. Колата спря. Трябваше да кажа нещо. Погледнах през прозореца към мъжа в изцапания с масло гащеризон и си помислих, че през цялото време това момче се беше държало приятелски с мен и не ме беше накарал по никакъв начин да се усъмня че… ще ме кани на море, например.
- Не знам. Има време. – излъгах.
Всъщност нямаше никакво време. Лятото почти беше минало, аз не знаех много за него. Той изглеждаше нетърпелив, а аз отлагах присъдата, съдбата или каквото там се готвеше да ме срещне. Трябваше да плащам. Бръкнах в джоба си и хванах десет лева. Той искаше да ми връща ресто, но толкова пъти ми беше оставял бакшиш в ресторанта, че щеше да е грехота да взема парите. Затворих вратата и колата изхвърча. Още не беше дошло време да съм слаба, или да се връзвам на спонтанно изникнали предложения, пък било то и от красавци със зелени очи.
Нека първо да си изясни, дали наистина му се ходи на море с мен. Може пък, ако ме попита още няколко пъти както трябва, да взема да се съглася да си взема отпуск. Леле!
поздравче: https://youtu.be/F0rwOsAteXM
https://youtu.be/hANy2bXRSv8
© Силвия Илиева Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Използвах полето ти само, за да те поздравя с празника, Силве и щях да премина границата за обем, затова оставих за после коментара за разказа ти.Макар, че ги четох част по част, сега наведнъж го направих отново, та се насладих на умението ти от дребни темички да правиш произведения! Имаше една актриса -Надя Тодорова, в Сатиричния ни театър, за която казваха- царицата на малките ролички-от малки ги правеше големи и велики/Ако си гледала страхотната комедия"Дами канят" със Стефан Данаилов и много известни актриси,много пъти давана по телевизията -нейната е най- дребна, но най- забавна../Та, пиши, за всичко, което ти хрумне, защото добре го правиш!
-
Благодаря за жеста мила, Иржи! Щедростта ти няма граници, бъди жива и здрава и много щастлива! Прегръщам те!
-
Решила бях, за днешния ти Ден Рожден
такъв сонет да ти напиша
със най- прекрасни пожелания от мен,
та мало и голямо по тебе да въздиша!....
Започнах...Сътворих дори един куплет-
на Барби как приличаш, дори на Жана Дарк!
Че имаш хиляди таланти, не един комплект!
Не стана в римите! Липсваше и любопитен чарк!
Реших да мисля в проза! И те описах като принцеса-
хем красива, хем добра и как много можеш...
Раздаваш себе си, дори за чуждите интереси
и точно знаеш кое, къде и как да сложиш!...
Провал отнонво! Да разваля прекрасния ти ден?!
Я, по-добре със пожелания и от сърце да те даря!
Със здраве имай всичко на света! Много щастие от мен!
За тебе, Силве, за таланта ти - да заговори цялата земя!!
Вече е утре, т.е Честит Рожден Ден! -
Краси, Лия, Смути, Коце, благодаря Ви приятели! Благодаря за емоцията, за оставените коментари и че станахте свидетели на забавните излагации. Прегръщам Ви! Усмихната и успешна седмица!
-
Хайде на море,в очакване съм Силве.Поздрав.
-
Добре де, аз едно не разбирам, защо винаги влюбените (повечето пъти жени) в историите трябва да се излагат пред обекта на любовта? Защо, не стига, че все страдат и подсмърчат докато го няма любимия, ами и на живо се излагат. Смилете се малко бе хора, пишещи
Свеж разказ, Силве, а героинята ти е голям образ -
Силве, героинята ти е отговор на вечният въпрос, какво се крие в една влюбена жена? Ами, повече от една личност. Прост отговор, стига човек да се замисли, откъде идва емоционалната вихрушка в една жена.
Многопластова героиня си изградила, жива и реална. Четеш и си мислиш: "Ето, ей сега ще изскочи с таблата и ще те попита какво ще поръчаш." И след като си дал отговора,ще се загледаш в припряната походка и ще се зачудиш на устрема в движенията.
Няма да чакам с интерес, защото знам,че ще ни сервираш най- доброто блюдо от кухнята на перото ти. -
Не случайно влюбен се римува със загубен А зелените очи са си направо съдба!
-
Наде! Добре, давам. Това беше късо, признавам. Другото ще е двойно без лед. Да хваща. Прегръдки и до скоро.
-
Да ни отегчиш? Давай още от същото и колкото по-дълго, толкова по-добре!
-
Хихи, ами тъпи си бяха. При това има качени от тях в сайта, слава богу вече са арестувани в архива. Щом чувстваш такава потребност, защо да я подтискаш? Пиши, който трябва ще достигне. Няма нужда да се обясняваш на хора, които нямат потребности да четат или пишат. Трудна задача да те разберат.
-
Plevel (Силвия Илиева) - 😅! скъса ме от смях с това "три месеца, в които сервитьорката се скъсваше да пише тъпи стихове"
Миналата зима един познат ме питаше какво правя в тоя сайт, чета ли "ами, и пиша, качвам стихове" - "Че то стихове кой не пише, друго?" И аз си рекох "А бе я да пропиша и разкази, да не ме бъзикат така!" 😅! -
Благодаря Владимир, само да вметна, че твоята яка диета с яйца изкара наяве историята. Радвам се, че ти харесва. Ще гледам да я продължа, придържайки се в тоналностите й. Хубава вечер и наздраве!
-
Благодаря, Мари взаимно е. Историята е още по дълга, но я скъсих и спестих три месеца, в които сервитьорката се скъсваше да пише тъпи стихове.
Поздрав, Пепи! Ще пробвам като заспят моите хора да продължа. Дано не ви отегча.
Благодаря за цветята, приемам ги с благодарност! -
Поздрав!
до следващата част! 🌹
музиката точно в синхрон с преживяванията нa героинята -
Чувствам героинята ти много близка до мен по душа! Чакам с нетърпение развитието на историята, Силве!🌷
-
Мани, мани. Дано да не го прочете някой ден детето. Благодаря ти за искреността, Марианче! Винаги си много точна.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Гледала съм го филма. Поклон пред тази жена. Тя е от Асеновград.