Алармата на телефона му  иззвъня истерично. Той с мъка се надигна да я изключи и по навик погледна спящата си съпруга. Обичаше жена си. Макар не всичко в съвместния им живот да беше розово и времето да беше подлагало на изпитания отношенията им, не можеше да си представи, че ще се събужда до друга. Където и да ходеше, каквото и да правеше, винаги се връщаше при нея.  Тя му създаваше уют и топлина, и онова чувство за подреденост и спокойствие, от което той никога нямаше да се откаже.Така е казано: “заедно в добро и зло”, докогато е писано… И не виждаше защо да променя нещо…
  Сутрешното слънце, нахално се прокрадваше през щорите на модерно обзаведената  спалня. “Поредният напрегнат ден!” – помисли си с досада. “Не трябваше да стоя толкова до късно и то, за да си пиша в чата с онези двете. Но пък е  разтоварващо, след труден ден да тестваш  очарованието си, общувайки със скучаещи по вечерно време домакини, които са способни на словесни чудеса, за да задържат вниманието към себе си. Истински се забавлявам с това. А и тези двете са толкова различни, и всяка е интересна  по своему…“
  След като взе ободряващ душ, преценяващо огледа тялото си в голямото огледало. Все още си го биваше. Годините спортни занимания си бяха казали думата, и дори с възрастта да беше малко наедрял, тялото му изглеждаше стегнато и мускулесто. Даже облечен небрежно с тениска и къси панталони, от него се излъчваше мъжественост, интелект, увереност, успешност, сигурност… Все неща, които привличаха като магнит женските погледи. Обяздването и ездата му бяха хоби, към което се отнасяше така сериозно и отговорно, както към работата си.  Седлото, оформено от него, му беше удобно, но понякога му се искаше  за кратко да се почувства волен ездач. Да усети горещ, младежки  вятър по лицето си, да се отдаде на бесен,  вълнуващ  галоп… Младите  жокеи не го плашеха. Изобщо не ги смяташе за конкуренция. Беше овладял до съвършенство изкуството на перфектното обяздване. Пазеше уменията си в тайна, но сякаш излъчваше някакви сигнали, които подсъзнателно привличаха кобилите  да желаят точно неговото внимание. Но той и с това се справяше блестящо. Имаше умението да прави най-добрия избор…  и после се връщаше удовлетворен в подредената си реалност…

  Вече трябваше да тръгва. Първата му среща за деня  беше след  час. Докато отпиваше последните глътки  от силно подсладеното си кафе с мляко, хвърли последен поглед  в огледалото. Това, което видя, му хареса. Очите му излъчваха строгост,  увереност и овладяност, а в леката му усмивка едва се долавяше премерена насмешливост. Да, беше успял човек. Не, че не го бяха предавали хора, на които вярваше. Не, че не бяха му подлагали крак тези, които се беше надявал да му подадат ръка. Но след всяко падане, той се изправяше и с още по-силна воля и страст се втурваше напред. Въпреки всичко, беше успял.  Делата му вървяха добре, двете му офшорни сметки нарастваха с последователна постъпателност и вече обмисляше сериозно идеята да се оттегли в заслужена почивка.  Преди няколко месеца с жена си разглеждаха имоти на Малдивите и тя се влюби от пръв поглед в спретнато малко имение на брега на океана. И ако последната му сделка приключеше успешно, а нямаше причина да не  се случи, щеше най-после да го купи. С удоволствие предвкусваше бъдещето, виждайки се доволно излегнат в шезлонг на плажа, потънал в безгрижно безвремие…

  Автоматът на вратата щракна след него. Със забързани стъпки, той се отправи към подземния гараж. Мислено вече беше на предстоящата среща. Умът му трескаво прехвърляше плановете за новата сделка. Докато мимоходом преценяваше с кой от трите си луксозни автомобила да потегли, му се стори, че видя някакъв проблясък между паркираните коли.  Но то беше само за миг и той реши, че му се е сторило.

Последната мисъл, която мина през стреснатото му съзнание, след като прокънтя единственият изстрел беше: “Не, не съм готов да се откажа! Не още…”

*********