Вятърът си играеше с изпадалите листа по улицата. Небето беше посивяло като коси на стара жена. Започна да вали. И въздухът замириса на пръст. Хората по главната приличаха на мравки, които щъкаха насам-натам. Марта се беше разбързала, закъсняваше за срещата. Говореше по телефона за да уточни последните подробности. Изведнъж от улицата в дясно върху нея се блъсна мъж. Сблъсъкът беше толкова голям, че и падна телефона. Тя се наведе да го дигне и чу зад гърба си: - Много Ви се извинявам. Надявам се да сте добре. Тя стана ядосана и когато си дигна главата замръзна. Пред нея стоеше той – голямата и любов. –Марта? Не мога да повярвам на очите си! -Здравей Иване! - каза тя с голяма трудност, защото някаква буца и застана на гърлото. -Ти си все същата! С тези красиви очи. -Побелял си – едва пророни Марта -Остаряхме, все пак минаха 25 години. Как си ти? Разбрах, че живееш в Щатите и че имаш дъщеря. -Да, имам дъщеря. А ти? -Ние с Боряна си нямаме деца. Но се обичаме -Радвам се за вас - каза тя и ...