Aug 27, 2019, 9:03 AM

Времето и вятърът 

  Prose » Narratives
682 1 2
2 мин reading

Вятърът си играеше с изпадалите листа по улицата. Небето беше посивяло като коси на стара жена. Започна да вали. И въздухът замириса на пръст. Хората по главната приличаха на мравки, които щъкаха насам-натам. Марта се беше разбързала, закъсняваше за срещата. Говореше по телефона за да уточни последните подробности. Изведнъж от улицата в дясно върху нея се блъсна мъж. Сблъсъкът беше толкова голям, че и падна телефона. Тя се наведе да го дигне и чу зад гърба си: - Много Ви се извинявам. Надявам се да сте добре. Тя стана ядосана и когато си дигна главата замръзна. Пред нея стоеше той – голямата и любов.                                                                                                                                                                                –Марта? Не мога да повярвам на очите си!                                                                                                                                                       -Здравей Иване! - каза тя с голяма трудност, защото някаква буца и застана на гърлото.                                                                   -Ти си все същата! С тези красиви очи.                                                                                                                                                              -Побелял си – едва пророни Марта                                                                                                                                                                   -Остаряхме, все пак минаха 25 години. Как си ти? Разбрах, че живееш в Щатите и че имаш дъщеря.                                           -Да, имам дъщеря. А ти?                                                                                                                                                                                        -Ние с Боряна си нямаме деца. Но се обичаме                                                                                                                                                -Радвам се за вас - каза тя и гласът и започна да трепери.                                                                                                                             -Искаш ли да седнем да пием по едно кафе?                                                                                                                                                    -Нямам време Иване.                                                                                                                                                                                                -Искаш ли да ти дам телефона ми, да ми се обадиш, да излезем някой друг ден?                                                                            -Не Иване! Не искам да ви развалям семейното щастие с Боряна! Радвам се, че те видях - каза Марта и продължи.                                                                                                                                                                                                                                    Иван стоеше и гледаше зад нея. Очите му се насълзиха. Знаеше, че беше направил грешния избор. Вътрешно не можеше да си прости, че заряза Марта заради нейната приятелка и и причини такава болка… Но какво да се прави живот, каза си той. Марта крачеше бързо и бършеше сълзите си „Значи все пак Господ ви наказа, да нямате деца. Ти дори не предполагаш Иване, че дъщеря ми е твое дете. И никога няма да научиш. Марта пристигна в агенцията, но се наложи да чака 30 минути.                                                                                                                                                                                                            -Извинявам се за закъснението - каза брокерът - но точно тук на две преки, един камион блъсна един мъж на около 50 години и го остави на място.                                                                                                                                                                                  Гърлото на Марта се сви.                                                                                                                                                                                    -Къде около съдийските кантори ли?                                                                                                                                                                -Да да, точно там                                                                                                                                                                                                      -А мъжът да не би да беше един прошарен                                                                                                                                                    -Да с прошарена коса и имаше червен шал.                                                                                                                                                      Марта се затича на вън. Дъждът валеше, вятърът гонеше листата по улицата и хората като мравки ходеха насам натам…

© Теодора Иванова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Защо така стана с този мъж...лоша работа..
  • Така е, понякога няма място за втори шанс...
    Брутална история като за сутрешно кафе
Random works
: ??:??