‘'Хората нищо не виждат. Никога нищо.
Разликата между ангелите и хората е много проста. Повечето от един ангел е вътре, а повечето от един човек навън.'' (Мистър Бог, тук е Анна)
Да, хората наистина нищо не виждат и дори да не е никога, пак не виждат. Защо? Едва ли тази сентенция би провокирала някого да пише, но мен успя и то с такава сила, каквато дори самият аз не вярвах, че е способна да се сътвори вътре в мен...
Късна вечер, капките дъжд се процеждат по прозорците и стрехите, животът е замрял в очакване на утрото, сякаш някаква надежда се крие в тази тишина, която просмуква всичко.
Хората не вярват в утрешния ден, но заспиват с надежда, че той ще бъде по-добър от предишния, без да си дават сметка, че самите те трябва да допринесат с нещо, за да се осъществи този блян. Сякаш очакват всичко да се промени от само себе си, с утрото да се зароди и доброто, най-вече вярата в него, защото без нея сме загубени сред нищото, сред тишината, която обсебва всичко...
Късна вечер, цигареният дим замъглява съзнанието ми, но само за миг, след това отново се концентрирам, вдишвайки последния дим. Той преминава през гърлото ми като изсушава из основи и последната влажност в устната ми кухина, навлиза в дробовете и ги изпълва изцяло, те са задоволени, жаждата е заситена, вдишвам дълбоко, но не успявам до край, защото кашлицата ме задушава като не ми позволява да си взема въздух, за пореден път си задавам въпроса ‘'Защо пуша, единственото, което правя, е да се тровя? Защо, по дяволите, този глад за никотин трябва да ме убива бавно, но сигурно? Защо? ‘'
След реторичните въпроси, на които отговор едва ли ще намеря, а аз и не търся такъв, отново се съсредоточавам, върху какво ли, се питате, върху едни въпроси, които едва ли сте си задавали, а и да сте, те бързо са отминавали, така, както хилядите минувачи, които срещате през деня си... Безбройна тълпа, стремглаво отправила се в различни посоки, повечето от които грешни, но всеки решава за себе си. ‘'Всеки" - какво значи тази дума, какво значи ‘'по принцип'', ‘'винаги'', ‘'никога'', сякаш тези думи не ми принадлежат, някак ‘'далечни са ми‘' непознати, различни, измамни, дяволски, неприемливи, отвратителни. Думи, които няма повече да изрека, те са ми чужди и непонятни - неразбираеми, неистински, примамливо приятни, също толкова лъжливи и коварни... Стига.
Докато съсредоточавам мисълта си, последната цигара вече е загасена и димът бавно се утаява във влажните стени. Стени, видели толкова много неща... Сякаш с нея - цигарата, си отидоха и последните мечти - изгоряха точно като нея, оставяйки само горчилката от тютюневия привкус. Изчезнаха, изпариха се безвъзвратно, оставяйки само тишина и болка...
Защо не мога пак да помечтая, поне за миг само. Да откъсна мисълта си от тази непоносимо истинска реалност, не, не - тя не ми принадлежи, тя не е моят свят. Искам само за секунди да мога да се върна във света, който прекроих и сътворих по мой начин, единствен, уникален, неповторим - моят свят, този, в който нещата се случват по един или друг начин, моят начин. Този, в който цветът на деня е видян истински само в очите на едно дете, този, в който усещането на солената вода по изгорелите крака, попарени от лъчите на слънцето, никога не се губи, то е трайно, вечно, непреходно, то е всичко за мен. Защото понякога водата е жълта, понякога - червена, но цветът на спомените трайно и вечно ще зависи само и единствено от очите на едно дете - моите очи. ''За тях аз - Животът, направих бил всичко.‘' Искам само още веднъж да мога да се върна там - в моя свят, където всичко бе възможно, където мечтите ставаха реалност, само трябваше да си ги пожелая, но уви, не мога. Около мен е пълно с тишина, процеждаща се навсякъде, а колкото повече се опитвам да се върна там, толкова по-реално осъзнавам, че това е невъзможно, илюзия, безвъзвратно изгубена, изгоряла, както последната цигара, остана само горчилката, болката, тишината...
Загубих нея, загубих всичко, абсолютно всичко, светът, в който живея сега, е друг и единственото, което ми остава, е да се примиря, а боли толкова много, непоносимо, но и неизбежно реално...
Благословени са сърцата на тези, които не се поддават.
Сърцата им никога няма да бъдат разбити.
Ако не бъдат разбити, значи няма и да се излекуват. А ако не се излекуват, няма и да има поука. А ако няма поука, няма да има и борба. А борбата е част от живота. Значи ли това, че всички сърца трябва да бъдат разбити? Значи ли? Значи, поне за мен, да...
Прочетох това наскоро и ме накара да се замисля дълбоко, сякаш след прочита, то информацията нахлу в съзнанието и разцепи тишината, след което си отиде, като остави една дупка, която едва ли някога ще запълня, ‘'значи ли? ‘' Този въпрос обсеби цялото ми същество и не ми даде покой, едва ли скоро ще го намеря... За съжаление.
Блажени ли са тези, които не се поддават на изкушения, благословени ли са те - тези, които сърца никога няма да бъдат разбити? Не можех и не можех да проумея, някак примамливо добре звучаха думите в съзнанието ми, не можех да повярвам, повтарях и повтарях на глас дори, но те оставаха все така, някак чужди и неприемливи, та нали всички ние искаме да сме щастливи, нали се стремим да сме добри към хората, които обичаме, за да ни отвърнат и те със същото. Нали всеки от нас дири това Щастие, което да промени живота му из основи, оставяйки само усмивки и радост. Нали търсим този човек, с главно Ч, който да осмисли живота ни, с който да прекараме останалата част от него, винаги и завинаги, щастливи и влюбени... Влюбени? Тази дума отекна в съзнанието ми и се заби като пирон в душата ми...
Да, да, да, Любовта, тази, без която не можем. Но не тази, която всички си мислят, че са изпитали, изживели, онази Любов, която единици са изпитвали истински, тази, за която са се изписали милиони тонове хартия, направили са се хиляди изследвания и експерименти, за да бъде разбрана и обяснена, точно тази Любов която си остава необяснима, непонятна, непоносимо истинска, необратимо случваща се, неочаквана, първична, страстна, красива, кратка, блестяща, озаряваща живота, осмисляща го, тегнеща, пропиваща всяко кътче на душата, невъзможната, вечната, святата, живата, искрящата, неугасващата, запомнящата се, пеещата, играещата, стенещата, губещата се, търсената, неоткритата, далечната, близката, изненадващата, очакваната, нереалната, трайната, чезнещата, лъжливата, примамливата, дяволската, ангелската, човешката, надеждната, сигурната, процъфтяващата, залязващата, безстрашната, желаната от всеки, преобръщащата всичко в теб, земната, космическата, вярната, прочувствената, сълзливата, щастливата, безкористната, непоносимата, крещящата, цветната, променливата, нетрайната, утрешната, забравената, днешната, студената, жадуваната, пренебрегнатата, късната, непреходната, мъртвата, тихата, тази - Истинската Любов. Тази, за която мога да наредя още хиляди епитети и пак няма да я опишат и разяснят. Тази, която имах и която загубих, завинаги, тази, след която моят свят рухна и остана само тишината, в която се загубих, превърнах се в половин човек, тази, след която изгубих всичко - абсолютно всичко... Помня още, затваряйки очи, връщайки се там - в изгубения свят - моя свят, където всичко бе възможно, където виждах едно кълбо синьо-зелено на цвят, пълно с хиляди възможности, а свързано с времето, това правеше милиони години щастие, умножени на квадрат, този свят бе истинският и дори за кратко остави спомени в мен, които никога не ще бъдат изтрити, забравени, свят, в който всичко бе красиво и неописуемо, този свят беше тя... А сега се лутам сам сред тишината, сред болката и проблемите, сега съм сам, тя си отиде без да каже сбогом дори, остави една рана, която никой, Никога не ще запълни, никога... Сега там - вътре в мен е празно, кръвта отдавна е изтекла, остана само болката, тъгата, сълзите, спомена, тишината...
Помня моя свят, за него всеки с удоволствие би дал живота си, да го притежава дори за миг, съществувах в него много по-дълго, докоснах рая, но когато се насладих на плодовете му, видях даровете му - Вяра, Надежда, Любов, Щастие и още хиляди други, той изчезна... Изгоря, както тютюнът в последната ми цигара. Загубих го винаги и завинаги, а почти бе изцяло мой и можех да го контролирам, изгубих нея, изгубих него, изгубих Всичко, абсолютно всичко. Жаждата, копнежът, щастието, се замениха от отчаянието, болката, реалността, тишината, най-вече тя, празна и толкова страшна, сякаш единственият изход е смъртта...
Помня, винаги ще помня, затваряйки очи, я виждах - там на стълбите, най-красива бе сутрин на стълбите, косата и разрошена, а кичурите падаха свободно на рамената и, сякаш бяха създадени за това и винаги намираха най-прекрасния начин, по който могат да застанат.
Лицето, сякаш ангел се бе вселил в него, усмивката, разкриваща целия свят, онзи необятно красивия, очите - дълбоки, зелени, умни, непоносимо красиви, очи, които бяха вперени в моите, истински, влюбени очи, не отместваха поглед от моите, които нямаха смелост, нямаха воля, нямаха дори малко желание да се отместят от нейните, защото те - очите и казваха, копнееха, даваха, имаха - Всичко, абсолютно всичко. Нейният поглед, тези очи...
Сякаш без никакви препятствия пред себе си надникваха във всяко кътче на душата ми, тя се бе предала, цялата, бе нейна, вникваха там, където никой друг не ще успее, разкриваха всички мои тайни и желания, тези очи... „Две хубави очи, душата на дете, двете най-хубави очи - музика, лъчи...” Картината бе божествена, едва ли има художник, дори Леонардо, който може да пресъздаде красотата и, силата и, вечността, сякаш времето спираше само за нас, за да може да ни се порадва и благослови... Времето, светът бе наш. Всичко останало нямаше никакво значение, само този миг, само за него, да се върне веднъж, бих платил с цената на живота си... Само още веднъж да имам възможността да се върна там - сутрин пред стълбите, само за миг... Сякаш всичко бе изпълнено с цветовете на дъгата, щастието бе вътре в нас и не искаше да си отива дори за секунда, всеки, дори дъждовният ден бе слънчев в очите ни и най-големите трудности приемахме заедно, на шега, виждайки слънцето в очите ни, те изчезваха завинаги и не смееха да се върнат отново... Вълшебство. Звучи някак приказно, но само защото наистина бе такова и такова щастие може да бъде намерено само там, в приказките за царици и принцове, бели коне, високи и блестящи замъци, копринени дрехи и изобилие от приятели, които немееха пред това, което имахме ние - Всичко, светът, този приказният, бе в краката ни... Дори да изпиша всички листове на света, едва ли бих успял дори в малка степен да разкажа една малка част от нашата приказка, за това бих спестил тоновете хартия и мастило и обобщил в една сентенция, поезия близка, докосваща звездите... „Животът бе по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден.”
Късна вечер, поредната цигара, та нали бе последната, едва ли... Капките от дъжд все още почукват по прозорците, сякаш напомняйки ми, че отново съм сам, отново тишина и само те се осмеляват да я нарушат. Вдишвам за пореден път дима, надявайки се той да успокои сетивата ми, да отсее болката и самотата, да нахрани глада от нещастие... Уви...
Докато изпълва дробовете и тялото ми, продължавам да се надявам, че все някога ще се отърва от този вреден навик, но както повечето хора, така и аз чакам това да стане от само себе си, без да положа грам усилие, при мисълта отново се закашлям и разбирам колко невъзможно ми се струва това... Отново събирам мислите си, правя поредното кафе, с надеждата да ме ободри, усещам уханието на кофеин, силно и почти толкова наложително.
Нуждата за сън не може да усмири желанието да пиша, но скоро физическите ми сили ще отслабнат до такава степен, че ще е наложително да прекратя, поне за днес или не знам, може би вече е утре?
В съзнанието отново нахлуват спомени, с радост, тъга, неизличими спомени... И пак тишина, сякаш отваряйки очи, се откъсвам от тях и болката и самотата ме завладяват, те са моят спътник и утеха, а тишината е тяхната посока и единственият изход е смъртта...
Значи ли, наистина значи. Наистина няма смисъл, няма смисъл, няма вече борба, няма да има и поука, има само тишина и цигарен дим, прокрадваш се в сенките на силуета ми, пред светлината от уличната лампа... Животът е замрял в очакване на утрешния ден, само аз се опитвам да се преборя с болезнените мисли, които са ме обсебили изцяло...
Животът продължава - тихо си нашепвам в тишината, "Не, напротив, отдавна загуби неговия смисъл..." Отвръща сякаш чезнещият глас на тишината...
”Ти загуби всичко, абсолютно всичко, сега аз съм твоята съдба, твоят живот.” Болезнено е права, ела, вземи ме, приюти ме в своя пристан, бъди моя закрилница, моя утеха... Единственият изход е смъртта...
Хората нищо не виждат, никога нищо...
За момичето на моя живот, този истинския, приказния, вълшебния, Обичам те - винаги и завинаги... Единственият изход е смъртта... 25(26).04.2008 г.
© Истински човек Все права защищены
"Хората нищо не виждат.Никога нищо"-болезнено вярно.