‘'Хората нищо не виждат. Никога нищо.
Разликата между ангелите и хората е много проста. Повечето от един ангел е вътре, а повечето от един човек навън.'' (Мистър Бог, тук е Анна)
Да, хората наистина нищо не виждат и дори да не е никога, пак не виждат. Защо? Едва ли тази сентенция би провокирала някого да пише, но мен успя и то с такава сила, каквато дори самият аз не вярвах, че е способна да се сътвори вътре в мен...
Късна вечер, капките дъжд се процеждат по прозорците и стрехите, животът е замрял в очакване на утрото, сякаш някаква надежда се крие в тази тишина, която просмуква всичко.
Хората не вярват в утрешния ден, но заспиват с надежда, че той ще бъде по-добър от предишния, без да си дават сметка, че самите те трябва да допринесат с нещо, за да се осъществи този блян. Сякаш очакват всичко да се промени от само себе си, с утрото да се зароди и доброто, най-вече вярата в него, защото без нея сме загубени сред нищото, сред тишината, която обсебва всичко...
Късна вечер, цигареният дим ...