8. Животът без Катина

       В онази септемврийска сутрин на 1951 година нищо не предвещаваше нови сътресения в живота ни. Учебната година беше започнала и си течеше спокойно. Приготвих се за училище и влязох в дрешника, за да се среша пред голямото огледало на гардероба. Сплетох косата си на две плитки и се огледах. Слънчевият ми загар от лятото, прекарано край морето, още не беше избледнял. И карираната пола на плисета, която Сия ми беше ушила наскоро, ми стоеше добре.

       Майка ми вече беше тръгнала на работа към онази далечна аптека. Открехнах вратата на стаята и извиках:

       – Довиждане, бабче!

       Тя тъкмо си беше облякла лекарската престилка. Обърна се към мене и само ми махна с ръка. Божичко, тя ми махаше също като изпращачите по перона на гарата след заминаващия влак, но тогава не обърнах внимание на това. Дали е усещала, че само след няколко минути сърцето ѝ ще спре завинаги? Сбогуваше ли се с мене?

       Когато си тръгнахме от училище след последния час, видях Ана да ме чака на тротоара пред входа на училищния двор. Лицето ѝ беше напрегнато. Нещо лошо се беше случило.

       – Баба ти... – тя не довърши, но аз разбрах: Катина си беше отишла от нас.

       Пуснах чантата си на тротоара и се облегнах на оградата.

       – Как е станало? Кога?

       – Още сутринта, малко след като си излязла. Йовка се качила горе да почисти стаята и я намерила на пода. Веднага извикали доктор Симов, но той само установил смъртта. Казал, че е станало за миг, не е усетила нищо...

       Ана вдигна чантата ми от тротоара.

       – Хайде да се прибираме. Ще отидеш да се сбогуваш с нея и после ще дойдеш у нас за няколко дни. Погребението е утре, но Елеонора каза да не идваш в църквата и на гробищата.

       Вървях до Ана, а в главата ми безразборно се лутаха въпроси и откъслечни фрази: Тя не беше болна, как така ще умре изведнъж? Не е усетила нищо... Нали беше най-добрата лекарка в града, всички го казваха... Отивам да се сбогувам с нея...

       Спрях и се обърнах към Ана:

       – Всъщност аз... няма да се сбогувам с баба – нямах сили да изрека, че не искам да видя Катина мъртва в ковчег. – Ще се разходя и довечера ще дойда у вас.

       – Ама не си ли гладна?

       Ана не би могла да измисли по-глупав въпрос.

       – Ако огладнея, ще си купя нещо. Не се тревожи за мене.

       Отидох в Градската градина и седнах на същата пейка, на която само преди няколко месеца седяхме и си говорехме с баба Катина. Есента вече се прокрадваше в листата на дърветата, но небето над тях беше чисто и слънчево. За какво си говорихме тогава? Да, за честността. Припомних си последните ѝ думи: Това е сложна тема, миличка, предлагам да я отложим във времето. Е, отложихме я, но времето за баба Катина беше свършило. А ако не е свършило? Погледнах нагоре, към небето, и прошепнах:

       – Обичам те, бабо!

  *

       Стотици хора се събрали, за да се простят с доктор Катина Ковачева. Градът не помнел толкова многолюдно погребение. Доктор Симов бил подготвил реч, която да произнесе на гроба ѝ. Но тъкмо да започне, до него приближил непознат мъж в тъмен шлифер, дръпнал го настрана и казал, че речите на това погребение са изрично забранени. Странно, с какво може да бъде опасна за властта една лекарка – дори и след смъртта си?

  *

       Седмица след погребението се разделихме с Йовка. Вече не можехме да ѝ плащаме, а и къщната работа беше намаляла. Тя реши да се върне в родното си село, за да се грижи за родителите си.

       – Не можеш ли да си намериш работа в града? – попитах, докато ѝ помагах да си приготви багажа.

       – Мога, в шивашката кооперация търсят работнички, но мама и тате вече са много стари, брат ми ги гледа сам, откога чака да го отменя. Той иска да се задоми, време му е.

       Стойчо, братът на Йовка, щеше да дойде следобед с каруца от село, за да я прибере. Познавахме се с него: когато идваше по работа до града, той винаги се отбиваше у нас, за да се видят. Йовка го черпеше с кафе и локум на клечка и дълго го разпитваше за новините от село.

       – Йовке – каза майка ми сутринта, – не мога да изчакам брат ти и да те изпратя, трябва да съм на работа. Хайде да се сбогуваме, мила.

       Прегърнаха се и Йовка се разплака.

       – Госпожо, толкова неща преживяхме заедно... Сега как ще се оправяте сами?

       – Ще се оправим някак, не се безпокой за нас.

       Следобед каруцата спря на улицата пред нашата къща и Стойчо дойде да вземе Йовка. Започнаха да товарят багажа ѝ. Стори ми се тягостно сама да я изпращам, затова извиках Росен и Стела. Те дойдоха веднага, а Стела се затича към коня, впрегнат в каруцата.

       – Пази се, ще те ритне – каза Росен.

       – Няма – успокои го Стойчо, – Аладин е кротък, той обича децата.

       – Ама той Аладин ли се казва? – Стела се повдигна на пръсти и го помилва по гривата. – Марина ми прочете приказката за Аладин и вълшебната лампа. Ти чел ли си тази приказка?

       – Не – засмя се Стойчо, – баща му се казваше Аладин, затова и него така го нарекохме.

       – Значи Аладин е имал баща...

       Йовка стрелна с поглед Стойчо. Той пъргаво се качи в каруцата и седна на капрата.

       – Хайде, како, че път ни чака.

       Йовка отиде при  Стела, погали я по главата, после стисна ръката на Росен и застана срещу мене. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Прегърнах я и казах:

       – Няма да циврим! Ако искаш, през пролетната ваканция ще ти дойда на гости.

       – Искам – усмихна се Йовка през сълзи. – Щом ви разпуснат, ще пратя Стойчо да те докара. Ще видиш колко е хубаво нашето село.

       Качи се в каруцата и седна до Стойчо. Той хвана юздите на Аладин и потеглиха. Стояхме тримата на тротоара, гледахме след каруцата и махахме с ръце, докато тя се изгуби от погледите ни.

  *

       След като почина баба Катина, не вечеряхме в сал-а-манже, а в кухнята. Една вечер обаче майка ми каза:

       – Сложи масата в сал-а-манже. Ще вечеряме там.

       Седнахме двете в единия край на голямата маса, за да изядем последните парчета от вчерашното руло стефани. Майка ми ровеше с вилицата рулото, после побутна встрани чинията си и запали цигара. Обходи с поглед празните столове около масата.

       – Маникюрът ти се е олющил – казах, за да прогоня тишината.

       Тя погледна разсеяно ноктите си.

       – Да, вярно, в неделя ще се лакирам.

       – Какво има?

       – Вземат ни и тези стаи.

       – Кои стаи?

       – Всичките на този етаж: кабинета и чакалнята на баба ти, кухнята, стаята на Йовка и сал-а-манже. Не ги отчуждават, но няма да можем да ги използваме. Дойдоха едни хора от Жилфонд и казаха, че до края на седмицата трябва да ги опразним. Щели да настанят в тях едно семейство.

       Без малко да я попитам как ще я караме нататък в стая и половина без кухня, но замълчах. Тя и без това беше разстроена, а аз трябваше да си събера мислите. Тишината ставаше все по-тягостна. Не бях сигурна дали опитът ми в събирането на мисли е успешен, но казах:

       – Има и по-зле от нас. Много хора в капиталистическите страни живеят без дом, на улицата, и умират от глад.

       – Какво знаеш ти за капиталистическите страни? – кипна Елеонора и скочи от стола си. – Живяла ли си там? Или вярваш на пропагандата, с която ви пълнят главите в училище?

       – Спокойно бе, мамо, шегувам се. Просто исках да те разведря. Нали и ти, и баба Катина сте ми разказвали за живота във Франция.

       – И в Италия – добави тя и седна, но продължи да ми хвърля недоверчиви погледи.

       След малко, вече успокоена, че в училище не са ми промили мозъка с комунистическа пропаганда, запали нова цигара и кръстоса крака.

       – Това безумие не може да продължи... Когато си отидат комунистите, ще заминем за Париж. Разказвала ли съм ти за Монмартър?

       И ето че вече сме в Париж. Изкачваме се по тесните, стръмни улици на Монмартър, разглеждаме магазинчетата за сувенири, купуваме си сладолед във вафлени фунийки, отклоняваме поканите на уличните художници, които искат да ни нарисуват... Стигаме до върха на хълма и вдигаме глави нагоре. Над нас шеметно се извисява огромна белокаменна църква – базиликата Сакре Кьор...

       Да, когато си отидат комунистите, щяхме да се отправим към вълнуващи пътешествия. Само че в реалността не виждах предвестия, че те се канят да си тръгват. А толкова ми се искаше да ѝ вярвам!