Много, много отдавна. Когато се родили първите хора на Земята, се родила и тази легенда. В нея се разказва за нощта на 24 срещу 25 декември. Говорело се, че тази нощ е вълшебна. Сбъдвала мечти.
Точно когато слънцето се скриело, хората поглеждали към небето и започвали да си мислят за това, което искат да им бъде изпълнено. Мислели единствено и само за него. Представяли си как го записват на част от сърцето си, а после тази част я откъсвали и я хвърляли. И точно когато последният човек на Земята хвърлил парченцето от сърцето си, небето се отваряло. Тогава всичките късчета сърца се издигали и изчезвали в нощното небе. Запалвали се и започвали да светят - превръщали се в звезди.
Така, когато се стъмнило и хората поглеждали към небето, си спомняли за своите желания и така не ги забравяли. А когато някоя звезда паднела, това означавало, че нечие желание било сбъднато. Така хората постоянно гледали небето с надежда и щом видят падаща звезда, ги огрявала усмивка.
За тях нямало значение дали желанието им ще бъде изпълнено. Те се радвали, че имат повод да погледат звездите, да им се усмихнат. Нощното небе им давало надежда за бъдещия ден.