Свободата на Дон Кихот отдавна не беше на върха на копието. Нямаше такова оръжие, а и той не беше вече рицар. Просто времената се промениха и всичко се превърна в една отживелица. Дулсинея пък стана независима – сама бранеше и достойнството си, и живота си от вятърни мелници и вятърничави истории. Вършеше мъжка работа наред с женската, раждаше и гледаше деца, ореше и жънеше нивите, получаваше ордени и медали, чупеше рекорди, правеше открития в науката, летеше в космоса, спортуваше… Не се оплакваше, а геройски стискаше зъби и стъпваше здраво по земята. Така пренебрегна мъжа до себе си и любовта ù към другия пол направо ослепя. Насочи се към своята материална сигурност и се обгради с пари, къщи, коли, скъпи дрехи, обувки, парфюми. И тогава стана страшно – Дон Кихот загуби съвсем свободата и независимостта си. Нямаше работа, джобовете му бяха празни, Санчо го напусна и хвана свой бизнес, а той ровеше в кофите за боклук и отчаян се свиваше в ъгъла на кръчмата, за да изпуши някой фас или гаврътне чашка ракийка. После теглеше една цветуща на живота и целия свят, страдаше от комплекс за малоценност и тайно въздишаше по дългите крака на чуждите жени. Нямаше право на нищо друго. Беше се превърнал в нещо като робот, който изпълнява веднъж месечно само задълженията си в леглото. Дори и там не беше свободен да спи когато и колкото си иска – трябваше да се съобразява с главоболие, капризи, цикли… И, ако случайно имаше някаква работа, то пак не разполагаше със себе си, а се подчиняваше на началника си, който кой знае защо отново беше от женски род. Идеше му да избяга на самотен остров и сам да си бъде господар, но нямаше оня хъс на Робинзон Крузо, пък и не виждаше смисъл. С времето се примири с всичко и всеки и затова прие жалкото си съществуване като ранено зад решетките животно. Липсваха му сила и воля да се бори за нещо, а и свободата просто нямаше вече никакъв смисъл. От него сякаш избягаха властта и вярата, които пазеше някога в себе си. То, не че Дон Кихот ги имаше, но тогава търсеше нещата във върха на копието си и в крилата на мелниците, а днес беше излишен или зависим от какво ли не…
Така и не разбра как стигна дотук. Може би прекалено много обичаше Дулсинея или самочувствието му на великан беше огромно, вече не помнеше, но положението му на затворник беше факт. Дон Кихот просто загуби свободата си на действия и мнение и връщане назад нямаше. Оказа се, че дамата на неговото сърце е по силна и духом, и тялом и той трябваше да стои под нейния чехъл дотогава, докато мозъкът му не измислеше нещо хитро, с което да я подчини. Дали щеше да се справи, а и тя му повярва? Едва ли! Прекалено дълго го беше чакала да воюва, а й се научи да се справя сама. Веднъж взела нещата в свои ръце, тя щеше като амазонка да ги брани със зъби и нокти… Горко на стария рицар! Беше безсилен срещу нея, а и никъде не виждаше истинско брашно и вятър, за да построи сам нови мелници. Нямаше с какво и къде – земята беше запустяла, хората изчезваха някъде и само той все още въздишаше по любимата си и се опитваше да носи оковите на жалкия си живот. Свободата му днес не струваше пукната пара и затова той се предаде и отказа от нея. Жалко, нали?!...
Рая Вид, 01.06.2016
© Радка Видьова Все права защищены