Беше лошо облечен и гледаше благо, чак тъпо.

Не че костюма беше лош, но му седеше като харизан, обувките уж чисто нови, а вече на драскотини и изцапани с кал. Целият беше изпоцапан.

Вярно, че валеше. Трети ден валеше. Не беше силно, но водата се трупаше защото земята не можеше да я поеме, и всъде бяха локви. 

Реките станаха рекища, а малките вади заприличаха на реки.

На полицая му беше толкова тягостно и без това, а сега в тоя дъжд съвсем.

На мокро куче съм заприличал, мислеше си той докато обикаляше автогарата. На мокро и нещастно куче.

Хем не вали много, хем целият си мокър.

На истинските кучета обаче тоя дъжд не им пречеше. Бяха му свикнали и спокойно си обикаляха района чакайки някой да им подхвърли нещо за ядене. 

Полицаят ги проследи с поглед, знаеше ги по име, после прецапа локвата пред вратата и влезе в чакалнята. 

Тоя още беше на пейките. Седеше, водата се беше стекла в локвата под него, обувките му джвакаха в нея, и все така гледаше благо. Не беше пиян. Ако се задържеше повече от обичайното щеше да отиде при него.

Какви ли нямаше тука. Бяха се насъбрали доста хора. От ляво една майка и дъщеря плюс семейна приятелка се бяха сгушили една в друга 

и клюкарстваха. Шуби от норка, напомпани устни, като стадо пекинези - на това му заприличаха. Да се чуди човек какви ги диреха на автогарата. Може би колата им се беше развалила в дъжда. От дясно семейство цигани с една сюрия циганчета бяха захапали по една студена баница и чакаха автобуса за село. Лошото време събира всякакви хора заедно.

Изстръска си баретата от дъжда, придаде си вид, и тръгна към гишетата и офисите на фирмите. 

При тях беше топло и някак уютно- имаха по една печка, бюро, компютър, телефон, принтер, и котлонче за кафе.

Махна с ръка на Мая - продавачката на билети от първия офис. Тя му се усмихна и го извика с ръка.

-Ела да се изсушиш, каза му когато се приближи и му отвори вратата.

Той влезе и седна на стола отстрани.

- Продължава. Не му се спира и това е.

Имаме ли много закъснели автобуси, попита.

-Охо, и още как, отвърна Мая.

А някои даже ще ги отменим. До някои села въобще не може да се стигне.

Много лошо стана.

Сега ще ти забъркам едно кафе, искаш ли, погледна го тя въпросително, той кимна - аха, и тя стана да му направи.

-Ще вземе да стане някоя беля като онова наводнение, каза той като имаше предвид наводнението отпреди три години. Тогава имаше шестима удавени, нали?

-О, да не дава Господ, отвърна Мая докато бъркаше кафето и поглеждаше към чакалнята.

-Засега има само едно свлачище - това до гробищата, каза тя и посочи синият екран на компютъра, където вървяха новините.

Кал и разпръснати счупени ковчези, това се виждаше на една от снимките, под големите букви.

-Да им имам късмета, засмя се тъжно полицая. Тия хора нямат мира и в тоя, и в оня свят.

-Какво да правиш, времето не пита, каза Мая и му подаде кафето.

Много хора - каза тя след малко сочейки чакалнята пред нея.

-След два часа ще намалеят, тогава ще останат само нощните, а пък аз ще бъда в къщи, каза той. Поговориха още малко за да мине времето. Той стана, остави си чашата и си сложи баретата която беше оставил да си изсуши. Благодаря за кафето, добави, усмихна и се и стана.

-Ще се видим, нали.

-Някой ден, отвърна тя.

Имаха си закачката.

После излезе.

След два часа дъждът още не беше спрял, само хората бяха намаляли, всеки хванал своя автобус за някъде си, за нещо си, и защото си. Те си знаеха къде и защо отиват.

А оня с костюма още седеше там и гледаше благо.

Тая няма да я бъде, каза си полицаят.

Колкото и да му беше жал трябваше да пъди бездомниците. Затова му плащаха. Вярно, оставяше ги да поседят защото всеки човек заслужава подслон, и усещането, което дава хорската компания, но не за дълго. После ги пъдеше.

Приближи го и се загледа.

Откога пък дъртаците си слагат грим, запита се той като му видя лицето отблизо. Имаше руж по бузите. Много извратено. Боядисана коса? Ти да видиш. Шашава работа.

-Добър ден, каза той и въобще не си направи труда да се представи. За къде сме?

Човека го погледна с благия си поглед и тогава той видя нещо.

Нещо, като... да речем както когато човек отказал цигарите застане до някой пушач, и въпреки всичко му харесва да вдишва аромата от цигарата. Тогава започва да си спомня старите години, но не в детайли, а само като чувството което е изпитвал тогава.

Например чувството "а колко беше хубаво", или чувството "а бях млад и можех да правя всичко", и ред други подобни чувства за безвъзврътно отминало време.  

Което му напомни, че беше решил да пуши преди малко за да убие времето, и че почти беше време да си тръгва. Но го порази това тъжно чувство, което извираше от тия очи.

Или се лъжеше.

-Не знам, каза човека.

-Как така " не знам", не пътуваш ли за някъде?

-Май не, замислено отвърна човека.

Нищо не си спомням.

-Я си дай паспорта, взе да се ядосва полицаят, или се пръждосвай.

Човека го погледна съвсем недоумяващ.

-Ами...аз нямам нищо по джобовете, отговори той като се тупаше по джобовете на сакото.

И тука търсех, 

посочи вътрешният джоб - нищо.

-И нищо не си спомняш? Каква е тая кал по тебе и къде си се въргалял също ли?

-Нищо не помня, съвсем безпомощно и тихо отвърна човека.

Поредният старец с деменция, не беше единствен.

Полицаят се отдалечи се и се обади на патрулката.

Обясни им за стареца - нека го вземат в районното и да издирят роднините.

После отиде при човека

-Ела с мен, каза му.

Човека стана бавно и тръгна пред него. Все така си гледаше и нищо не попита.

Излязоха отпред пред козирката.

Полицаят го гледаше и му стана жал за него, може би от дъжда, но нищо не можеше да направи.

-Спомням си нещо, изведнъж промълви човека и погледна към полицаят, но сякаш не го виждаше, със сигурност не го виждаше - мисля, че възкръснах, каза той.

На полицаят му се стори, че нещо не е чул правилно.

-А, можа само да каже и поддаде ухо.

-Възкръснах, съвсем тихо повтори човека.

Лоша работа - стар, мокър, с деменция, че и луд, помисли си полицая.

Но нямаше много да го мисли защото колегите дойдоха, единият излезе, предадоха си го и потеглиха с колата.

Човека се наведе и влезе на задната седалка. Костюма наистина му стоеше подарен, като на чучуло.

Продължаваше да вали. Полицаят се премести по-навътре под козирката където не мокреше толкова и запали цигара.

Последната за тая смяна. После си тръгваше.

Погледна през прозореца към гишетата където повечето затваряха.

Мая му махна, загаси синият екран, заключи офиса и си тръгна увита в якенцето.

Синият екран. Нещо взе да го гложди отвътре...счупените ковчези, калта и тинята...

Не. Не може да бъде. Хората не възкръсват просто ей така защото е завалял дъжд и ти е отвял ковчега.

Не ставаха така нещата.

А и...

Много е тъпо човек да възкръсне, и да се върне пак там където е бил. 

Там вече няма нищо за него, помисли си той и загаси цигарата.