ВЪЗПИТАНИЕ
Сигурно съм бил пет-шест години. Каквато и болест да се завъртеше, все при мен. Родителите ми бяха вдигнали ръце от мен. При един разговор на баща ми с някакъв лекар, му дал съвет. „За да закрепне детето ви, трябва му чист въздух и планински климат”.
И ето ме градското дете попаднах при бащата на татко. Той живееше сам в планината, далеч от хората. По седмици не виждах никой, освен дядо и баба. Отначало мислех, че кучето е овца, но бързо се сприятелих с него, за късче хляб вървеше след мен.
Всеки ден баба следваше стадото от пет овчици и една мъжка. Вечер се събирахме край огнището и там се разправяше за всичко станало през деня.
Една вечер дядо ми каза да се изправя, а с бастуна си измери ръста ми и отсече: „Достатъчно си пораснал, а трябвало да бъдеш полезен на къщата.” Така бях определен за овчар. Всичко хубаво, но мен ме беше страх от пустошта. С комат хляб в пазвата и надеждата на кучето, че ще го изяде, то не се отделяше от мен.
Дядо ми даде първия урок по пастирство: ...