ВЪЗПИТАНИЕ
Сигурно съм бил пет-шест години. Каквато и болест да се завъртеше, все при мен. Родителите ми бяха вдигнали ръце от мен. При един разговор на баща ми с някакъв лекар, му дал съвет. „За да закрепне детето ви, трябва му чист въздух и планински климат”.
И ето ме градското дете попаднах при бащата на татко. Той живееше сам в планината, далеч от хората. По седмици не виждах никой, освен дядо и баба. Отначало мислех, че кучето е овца, но бързо се сприятелих с него, за късче хляб вървеше след мен.
Всеки ден баба следваше стадото от пет овчици и една мъжка. Вечер се събирахме край огнището и там се разправяше за всичко станало през деня.
Една вечер дядо ми каза да се изправя, а с бастуна си измери ръста ми и отсече: „Достатъчно си пораснал, а трябвало да бъдеш полезен на къщата.” Така бях определен за овчар. Всичко хубаво, но мен ме беше страх от пустошта. С комат хляб в пазвата и надеждата на кучето, че ще го изяде, то не се отделяше от мен.
Дядо ми даде първия урок по пастирство: „Първо да не пускам овцете в засети ниви и неизкосените ливади и да не се отдалечавам от дома.” Бързо схванах цените съвети и станах овчар.
Овцете спокойно пасяха, а Шаро винаги беше до мен. Лягах по гръб и броях облаците по небето. Едни приличаха на крави, други на кучета и какво ли не. На обяд овцете лягаха под сянката и сигурно като преживяха, сънуваха техния овчи рай.
Забелязах, че кочът – мъжката овца, е главатар на стадото, станеше ли той, ставаха и овцете. Когато ми се приспеше, слагах главата си на меката му вълна.
Ех, миризмата му беше отвратителна, но скоро свикнах с нея. Така станах и аз част от стадото. За беда, един ден съм пренесъл спящата си глава на Шаровия хълбок и не съм усетил стадото как се е отдалечило от мен. В просъница чух виковете на баба. Скочих като ужилен и видях в отсрещната страна на падината старата жена гонеше овцете от градината с фасул.
След като за наказание бях нажулен с коприва, ми се обясни, че овцете изяли фасула и през зимата ни чакало глад. Дали от копривата или от другата заплаха, аз станах по-внимателен. На коча увързвах краката, когато заспивах на него.
Дойде зимата с безкрайните приказки. Един ден на гости дойдоха роднини на дядо. Над огнището се вреше голям котел. От час се вдигаше сладка пара на гозбата от шарен фасул. Дядо повдигна капака и с големия черпак заслага гозба в купите на гостите. Дойде ред и на моята купа, сложи ми бистра водица без нито едно зърно фасул.
Очите ми се напълниха с влага, обърнах ги към баба. Тогава се чух дядовият глас: „На него не се полага фасул, защотоса му го изяли овцете”. След малко дядо се обърна към прозореца и баба ми сложи пет-шест зърна. По-хубаво ястие от това не съм ял.
Досега обичам шарен фасул и още помня бабиното и дядово възпитание. А дали са били жестоки, не знам.
Но направиха от мен човек, носещ отговорност за грешките си.
© Мимо Николов Todos los derechos reservados