Топлата и мека есен на 1876г. нежно обгръщаше в своя пъстроцветен воал малкото селце, живописно разположено сред равнината. Ала цялата тази красота сега бе помрачена, животът сякаш бе престанал да пулсира на това място. А само преди броени месеци старо и младо с трепет и надежда се включваше в подготовката на най-великото дело - Въстанието срещу многовековния турски поробител. Нямаше ни една къща неплячкосана от турска ръка, нямаше човек, независимо от белите му коси, с когото да не се погавриха, при това напълно безнаказано.
  И тъй ден след ден народният гняв се трупаше, като мощна лавина, която бе дошло времето да помете всичко пред себе си. Така един ден насред мегдана кметът на селото Дядо Добри, придружен от снажен мъж с величава осанка и поглед по-твърд от стомана, изнесе паметна реч, влязла в сърцата на всички:
   - Братя и сестри! Хора! Вече толкова много години нашият славен народ е тъпкан, грабен, убиван от отоманска сган! Време е вече да сложим край, да счупим ръждивите вериги на робството! Така не може да се живее! Та ние имаме хилядолетна история, ниe дадохме четмо и писмо на славянските народи, а днес сме на път да изчезнем, заради нашето овчедушие и търпеливост! За земята, която тъпчете, вашите деди са се борили с цената на живота си, а вие днес стоите до полите на жените си и не смеете да се обадите! Който е българин и в него тупти българско сърце, трябва да се включи в подготовката на святото дело - Въстанието за свободата! Не се страхувайте, да умреш за свободата на Майка България е равно на безсмъртие, а да се сгъваш до фустана на жена си е равно на подлост и безхаберие!
Последва напрегнато мълчание. Думите като порой бяха залели душите на хората, а новодошлият с вълнение в погледа гледаше ефекта от думите на стареца. Сетне старикът продължи:
   - И тъй в цяла България тече подготовката за славния сблъсък! Тоз юнак до мен, видите ли го. Стефан Стамболов се вика той. Туй е нашият войвода. Той ще ни напътства.
Войводата излезе напред и заговори на свой ред:
   -  Нека бъде всекиму ясно! Тегобата на това черно османско иго е време да се пречупи! Вашето село е част от Първи революционен окръг, чийто водач ще бъда аз! Ако някой от вас прояви малодушие и предаде делото ни - за него присъдата ще е една - бесилото! Да живей България! Ура!
  Нова пулсираща тишина обгърна мегдана, след което гръмна от всички страни мощно „Ура“! От онзи момент насетне в сърцата на хората се зароди мисълта, че каквото и да се случи, няма какво да се губи. Или ще се живее с чест и свободно, или ще се мре в името на идеала! Оръжието, с което селото разполагаше, не бе достатъчно, но тези хора имаха в изобилие нещо много по-голямо - те се бяха окончателно събудили от робски сън и като един бяха готови да стоварят мощен юмрук в лицето на вековния мъчител.
  Така след дългите дни на подготовка, морална и физическа дойде времето, в което жителите на малкото селце да се запишат като достойни български синове в страниците на историята. В помощ на местните от Румъния бе дошла четата на Таньо Войвода, което наля още сили и смелост в довчерашните занаятчии.
   Денят на великото сражение 27 май бе изключително горещ. Но забравили жега и страх, българите се впускаха в атака и мощното Ура цепеше ефира, като редом с войводите на първа линия бе Дядо Добри, 70 годишният старейшина на селото, в чийто побелели коси и бради кротко почиваше мъдростта на миналите години. Но днес той бе длъжен да даде пример на своите по-млади съселяни! До обед паднаха много жертви от двата лагера, но башибозукът бе упорит и не предаваше лесно позициите си, като атакуваше с мощни викове:
    - Гяурски свинии! Ще ви изтрепем докрай!
  Така лютата схватка продължи до късно вечерта, когато небето се напълни с оловно сиви облаци, изпод които се изляха тежки капки дъжд, а гръмотевиците мощно раздираха простора. Същевременно в далечината се виждаха подкрепленията, които на коне яздеха и наближаваха мястото на битката.
   - Обречени сме! Защо се захванахме с това, а не си гледахме тихо и кротко работата! Да се предадем!
Такива гласове започнаха да се чуват от всички страни, а Дядо Добри избухна:
   - Страхопъзльовци! Какво хленчите като малки дечурлига! Селото няма да го предадем! Ако един от вас избяга, ще бъде застрелян на мига!
Това отрезвяващо хокане подейства, след което българите успяха да пробият схватката на поробителя и да се изтеглят към Куштепе, където да дадат с последни сили и оръжие отпор на османлиите.
   Дъждът все по-силно валеше, дори природата не бе на българска страна, но четниците не спряха борбата. Барутът, с който разполагаха, се измокри и стана непотребен, останаха само камъни, които да претърколят по склона срещу врага! По едно време някой от четниците изкрещя:
   - Телата! Грабвайте мъртвите и ги запращайте по турската сган!
   Убитите в битката послужиха и с безжизнените си тела срещу врага, но и това не даде резултат, четата бе разбита! Навсякъде в нощта се чуваха стонове, в които имаше толкова болка и мъка, че се вледеняваше кръвта на онзи, който би могъл да чуе!
Така премина нощта, а на другия ден гледката бе зловеща. Навсякъде, където можеше да се разпростре човешки поглед, бе осеяно с кръв, отрязани глави на хора, чиито очи още бяха отворени и в тях се четеше животинският ужас пред смъртта. При тази гледка дори птичките не смееха да пеят. Там близо до една скала се размърда човек. Това бе не кой да е, а Дядо Добри. Умората от снощната битка го бе заварила точно под прикритието на скалата, дето се бе проснал в невъзможност да избяга с другите към по-сигурно скривалище.
    - Исусе, Христе! Какво ще правим сега! Не бива да стоя тук! Трябва да потърся живи хора! Не бива да затриваме селото!
След тези думи с много усилия успя да се изправи на крака и бавно, сякаш бе замаян, се отправи напред да търси оцелели след големия метеж.
През тази сутрин всяка една гранка от вековната гора, станала свидетел на безмилостното потъпкване на порива за свободата, стенеше в унисон с човешкото нещастие.
  Старейшината не се предаде дори и сега, дълбоко в себе си той вярваше, че тухла по тухла и бод по бод селото отново ще се възроди, за да даде принос в бъдещата битка за свободата българска.
   - Ехооо! Хораа, има ли някоййй!, кънтяха думите на дядото, който навлизаше все по-навътре в гората.
По същото време в една от многото пещери наблизо се бе скрила попадията Баба Евлампия, заедно с двете си внучета. Тя прошепна:
    - Може да са пак турци! Но каквото и да е, ще се обадя, така не може да се живее в пещерата, след което на свой ред излезе и извика:
    - Помоооощ! Тук смее! Живи смеее!
Този вик зарадва стареца:
    - Слава тебе, Господи! Няма да изчезне българският род!
Така помисли той и се отправи по посока на вика. Така минаха още няколко дни, докато всички оцелели се събраха при Куштепе!
Тази тълпа от жени и деца, плачещи по загубените си бащи, беше ясно на Дядо Добри, че ще иска време, докато ги убеди да се върнат в селото. Той заговори пръв:
    - Братя и сестри! След това, което се случи, няма думи, с които да се опише раната, що е в душите на всички ни! Всеки един от вас загуби свой близък! Ала трябва ние живите с почит да погребем нашите убити братя и сестри и да възродим отново нашето село! Ето ще си помагаме едни на други! Гората е до нас, в нея има дърва, има дивеч, има студена вода! Трябва да съберем сили и да се върнем в селото, за да го възродим!
  Веднага след неговите думи се зачуха викове:
   - Господ да те убие, изкуфял дъртако, дето ни подмами към сигурна смърт! Що ни беше до сега, живяхме си и си гледахме тихо работата, а ти ни погуби!
Къде беше твоят войвода, който ни доведе! Защо, като стана напечено, той изчезна!
Дядо Добри очакваше такива укори и наум си каза „Господи, прости им и помогни тъй щото да преминат през тази тъга“, а на глас рече:
    - Прави сте, каквото и да речете! Но можем ли да живеем постоянно тук и да оставим непогребани нашите братя!
   - Прав е! Зачуха се няколко от гласовете в тълпата! Нека едного от нас бъде пратеник и слезе до селото да види какво е останало от него!
Тогава Дядо Добри рипна:
   - Нека аз отида! Аз ви вкарах в тази клопка, нека, ако още турци има, убият мен!
   - Тъй, тъй, върви!, се чуха одобрителни гласове.
   И старецът с една тояжка в ръка бавно заслиза по склона към селото. Беше привечер, когато стигна и взе да обикаля из улиците. Навред бе пустота, нямаше следа от никого, виждаха се оцелели къщи, но имаше и напълно разорени и разграбени от турската ръка. Но най-голямата болка, която жегна сърцето на стария човек бе това, че турците се бяха поругали с църквата, с пъстрия Дебърски иконостас и училището, в което се учиха децата на селото. Навсякъде имаше икони с избодени очи. Господ да ги убие!, помисли той и излезе да се върне към Куштепе.
Бе изгрев слънце, когато Дядо Добри възлезе на мястото на вчерашното сражение. Докато го нямаше, хората бяха се погрижили за мъртвите, бяха ги изчистили и подготвили за отвъдния живот. Когато той дойде веднага, го наобиколиха и запитаха:
   - Е та, що стана, има ли го още наше село!?
Старейшината ги обхвана с поглед, след което продума:
    - Братя и сестри! Сега се връщам от селото! Къщите на много от вас са разорени, поругали са църквата и училището ни! Но има дворове, които са оцелели! Все още нищо не е загубено напълно! Трябва да се приберем, да отдадем последна почит на убитите и с общи сили да вдигнем селото на крака! Има надежда! Ще работим всички заедно, аз ще ви помагам, не се предавайте само! Да направим носилки, да смъкнем от тук жертвите и по-скоро да се върнем!
   Така и сториха и в късния следобед цяло едно траурно шествие пое към селото.
На другия ден всички се запътиха към селските гробища, за да сложат в заслужен покой душите на умрелите. Още там на място се реши да се направи паметник на загиналите, за да се славят вечно техните имена, тъй като паметникът е най-вече за живите, да не забравят миналото и откъде са тръгнали и къде са стигнали дедите им.
Идното утро всички живи и здрави хора се заеха да си помагат едни на други, за да скърпят пострадалите къщици, че постепенно есента чукаше на портите им. Най-енергичен измежду всички бе не кой да е, а самият Дядо Добри! Въпреки своите седемдесет години, този исполин с ръце, здрави като чукове, работеше неуморно, ковеше греди, мъкнеше тежки дървета.
Ден след ден селото отново се възраждаше и това се виждаше от всички. Най-накрая, когато всичко бе готово, старейшината събра всички на мегдана:
   - Мили братя и сестри! С общи усилия успяхме да вдигнем на крака селото, но останаха двете важни сгради! Тази на църквата и училището! Трябва да съживим тия два темела на нашия живот! Сетне аз се наемам да занеса писмо до Екзархията, с което да замоля да ни се отпусне учител и поп!
    - Бравооо! Урааа! Да живей! Се разнесе от всички страни!
Още същия ден Дядо Добри се зае да състави писмото до висшия клир. На другата сутрин призори с тояжката в ръка потегли за околийския град, където да придвижи писмото, тъй че то да стигне до предназначението си.
По същото време в селото разчистваха покрай разбития двор на училището, когато от един от ъглите на двора се чу гласа на възрастна жена, която копаеше покрай едно от повалените дръвчета:
    - Брее, хора, елате да видите какво чудо!
  Всички наобиколиха старата жена:
     - Както копаех да извадя корена на това дръвче, се натъкнах на тая икона на Светата Божия Майка Богородица!
      - Чудо, чудо, истинско чудо! Да си жива и здрава, бабо Вере, дето намери тази икона! Се чуваха възклицания от хората.
      - Да я поставим в новата църква, която да кръстим Света Богородица в чест на святата икона! - така предложи старицата и всички одобриха думите и.
Беше вечер, когато Дядо Добри пристигна в околийския град. Запъти се право към хана, за да се засити с малко сух хлебец и да пренощува. Още щом прекрачи портите, веднага го посрещна старият ханджия Бай Манол, на когото Дядо Добри, като изкусен ковач, бе направил цялата ограда край хана:
      - Майстор Добре! Що те води насам! Влизай, влизай!
Дядо Добри прекрачи прага и поздрави:
    - Помага Бог, бай Маноле!
    - Дал Бог добро!
    - Както знаеш, нашето село много пострада от турските изедници! Ето сега поругаха се с двете свети места за всяко село - църквата и училището! Дошъл съм тука да пратя писмо до Екзархията, че да ни дадат учител и поп! Че без духовното не може да се живее, знаеш!
    - Ц-ц-ц! Много изпатихте вие, а и цяла България!
    - Хайде, сядай да те нагостя едно хубаво и да поспиш, пък утре нов ден с нов късмет!
Сетне той сипа чорбица и даде парче топъл хляб на стареца и се отдалечи към тезгяха, където го заговори друг от посетителите.
Дядо Добри се нахрани и си легна. На другия ден той придвижи писмото по реда му и доволен се запъти към къщи. По път го срещна негов стар побратим от съседното село:
    - А, добра среща, Добре! Накъде си се запътил така?
    - Добра стига, Пенчо! Знаеш покрай въстанието и наше село го поруга турски изедник! Не остана стряха, в която не влязоха и на ограбиха де що има! Съсипаха училище и църква, та съм тръгнал да измоля поп и даскал, че иначе се не живей без духовност!
   - А-аа, тъй-тъй, право е туй, що думаш!, рече Пенчо
   - Ами ти накъде така?, попита старецът.
   - От път си ида от Цариграда, дожаля ми за бащино огнище и за домашните ми! Хайде двама да вървим, нали знаеш път е за двама по-лек!
   Тръгнаха те, от дума на дума си спомниха за миналите години, за хората, които вече ги нямаше, както и за съвсем скорошния метеж, що османлиите сториха. Към обяд те приседнаха и на една везана кърпа наредиха кой що има в торбите и се нахраниха!
После пак тръгнаха по дългия път към родните места. Привечер стигнаха до кръстопътя, тогава Пенчо продума:
     - Е, дядо Добре, настана време да се разделим с теб! Сполай ти!
     - Довиждане, синко, и много поздрави вкъщи!
   Тихата юнска нощ бе вече покрила селцето, когато уморен Дядо Добри се прибра в своята соба! На другия ден той побърза да нагледа ремонтите на църква и училище и да съобщи на хората за делото си:
    - Братя и сестри! Изпратих с Божията помощ писмото до Екзархията и до месец точно за новата учебна година ще имаме учител!
    - Дядо Добре, и ние имаме що да ти кажем!, поде баба Вера. Доде те нямаше, разчиствахме школото и намерихме една икона на Света Богородица! Решихме да я поставим в ремонтираната черква и да я наречем на нейното свято име!
    - Право сте решили, чада мои! Вярата е тази, дето ще ни съхрани в тая проклета робска орисия! Да живей Майка България!
   Неусетно мина и месецът от посещението на Дядо Добри в околийския град.
Една сутрин в селото на кон дойде човек на възраст не повече от 25 години, висок, с огън в погледа и един голям белег по ширината на челото.
Спря близо до мегдана и запита първия срещнат човек:
   - Помага Бог! Да знаеш де е тук човек, който се нарича Дядо Добри?
    - Дал Бог добро, страннико! Можеш да го видиш на черквата. Всеки ден е там, помага по ремонтите. От тук тръгваш право нагоре по калдъръмената уличка и ще го видиш.
  След което младият човек пришпори коня нагоре по улицата. Когато стигна при църквата, съзря Дядо Добри, който тъкмо работеше по черковната градина.
   - Добър ти ден, Дядо! Аз съм Добри! Що ти трябва от мене?
   - Преди време си писал до Екзархията за учител! Та пратиха мен!
   - Добре дошъл, млади човече! Ела да се запознаем с теб! Мен ме викат Дядо Добри ковачът!
   - Аз съм Райко Александров, учител!
Старецът изгледа с подозрение в погледа младия човек и продума:
   - Виждам белег на лицето ти, вижда се и огънят, който святка в очите ти, начинът, по който тъй умело яздиш! Не може да си обикновен даскал! Разкажи ми, момче, за себе си, на мен доверие може да имаш!
Райко се усмихна доволно и заговори:
    - Освен наблюдателен, ти си и много умен човек! Ще ти кажа само това, че аз не съм сторил нищо, от което да се срамувам и да бягам! Живял съм с убежденията си, че трябва да се борим за свободата на Майка България! Свършил съм Богословие в Киев! Това е то!
    -Да си жив и здрав, Райко! Види се народен чиляк си! Ще работим добре с тебе! Обаче бива да те настаним у някого! Ти нямаш дом! Ами да, сетих се! Ще живееш у мене! Хайде сега да те представя на хората, че после да хапнеш нещо и да те заведа да видиш училището!
Така и стана, пред събранието Дядо Добри заговори:
   - Братя и сестри, от днес нашето село повече няма да тъне в безпросветност ! Този младеж до мен е свършил Богословие не де да е, а в Киев! Той ще бъде учител наш и на децата ни, ще пее и в църква! Сега ще оставя нему да каже няколко думи пред вас:
   - Здравейте, мили хора! Мен ме викат Райко Александров и с Божията помощ съм дошъл тук да уча децата ви на четмо и писмо, да може да растат полезни на вас, както и на тях самите! Радвам да съм между вас! Бог да пази вас и нашата Родина! Благодаря!
   -  Да живей новият учител! се чуваха одобрителни възгласи от всички страни. Този ден се превърна в празник за селото и се наредиха трапези, за да гостят драгия гост.
Късно следобед Александров и Старейшината се запътиха към училището.
Райко остана впечатлен и обеща на стария човек лично без нито грош плата да изпише църквата, което още повече зарадва стария човек.
  Така в приготовления неусетно дойде и началото на новата учебна година и първият урок на младия учител в селото. Още с първите си няколко думи той успя да грабне вниманието на децата, които не спряха в захлас да слушат неговите слова, посветени на светите братя Кирил и Методий. Освен на всичко Райко казваше на децата:
  - Бъдете добри и съвестни хора! Видите ли по-стар човек на улицата, спрете се, поздравете го подобаващо! Помолете за благословия!
Питомците на Райко бързо усвояваха това, дето им говореше, което го караше да бъде щастлив. Щом свършеше с уроците, се отбиваше да хапне и се връщаше да рисува в черквата!
До зимата на 1876г. той успя да завърши цялата църква, което му даде много сили да продължава напред. В студените зимни дни той събираше млади и стари в местното училище да изнася сказки на най-различни теми от широкия му кръгозор. Учеше ги как да живеят по праведно, как да се предпазват от различни болести. Един ден с една от своите сказки успя да разбуни духовете на своите съселяни, а темата бе за правото на жените да се учат. След тази лекция спечели противници, но и едни очи, които го гледаха малко по-иначе от всички други. И те бяха очите на едно чудно красиво русокосо девойче на име Стойна, дъщеря на местен чорбаджия. Очите и с цвят на утринно небе бяха в състояние да разтопят всяко едно сърце и тази нейна хубост не остана незабелязана и от Райко.
Беше късна вечер, когато хората си отиваха от училището след поредната сказка и Стойна под ръка със своята майка бавно вървяха към къщи.
   - Ама че щурав човек, какви ги дрънка! На жената мястото и е до печката, какво ще се учи! Така мърмореше тихо старата чорбаджийка Пеновица.
А Стойна беше възхитена от думите на младия човек, усетила ги бе с всяка клетка на своето съзнание и тънеше в благоговение.
   - Какво мълчиш, мари! Речи нещо, де! Замечтала си се нещо ти! Ама, де бой, де!
Когато се прибраха, старият чорбаджия навъсено ги посрещна:
   - Де ходите, мари, по никое време! Пак да слушате оня щурав човек ли! Я идвайте и слагайте масата!
   Така грухтеше изпод мустаците си гологлавият шишкав чорбаджия Пено.
След своята сказка и Райко се бе прибрал в одаята в дома на Дядо Добри и за пръв път сега, след като погледна най-сините очи на света, се сети за тамбурата, която носеше със себе си. Откачи я от гвоздея на стената, протегна се и засвири жаловна песен за любов. В другата стая, проснат на своя одър, дядото слушаше и си мислеше „Ах, синко, синко, мъка има на сърце ти, и то голяма!“
   На другия ден бе църковен празник и всички се събраха в черква, дойде и Стойна, отново с майка си. А Александров поде песнопение, всички със затаени сърца и проблясващи в очите сълзи слушаха ангелогласния учител. Всеки един тайничко в себе си мислеше: „Странен е, но пък Бог го е дарил с чуден глас!“ Прехласнато слушаше и Стойна Пенова. Когато свърши, празнично заби камбаната и всички се отправиха към двора на църквата. На излизане за миг погледите на двамата млади се засякоха. И тогава, тогава стана магията. Тогава осъзнаха и двамата, че вече са подвластни на магията на любовта!
    Вечерта в дома на Чорбаджи Пено вървеше тегаво в мълчание. И за двамата родители на Стойна беше повече от ясно, че тяхното дете не е безразлично към чужденеца. Пръв мълчанието разцепи старият чорбаджия:
    - Е, та какво, Стойно! Захласнала си се по тоя ябланджия ли! Дето няма дом, няма сериозен занаят! Знаеш ли го какъв е и що е. И тия брътвежи, що ги плямпа наляво и надясно! Забранявам ти да мислиш за него, да се виждаш с него и да излизаш по-далеч от двора на къщата ни! Да ти е ясно! Казах думата си! Толкова!
   - Но, тате, не е честно. Ти, ти не го познаваш! 
   - Гледай я ти развратницата и ми и отговаря! Марш в одаята си и да не съм те видял! Ще те оженя, когато аз реша и за някой, що е от нашата черга, не за пройдоха като тоя!
  Стойна разплакана и обидена се прибра и легна на леглото и от тази вечер насетне не стана, поболя се от мъка.
    Не бе по-ведра и обстановката у дядо Добри. Райко Александров бе потънал в мислите си, като не пожела дори да хапне. Мислеше си: „Какво става с мен? Подвластен съм на истинска магия, влюбвам се все повече в това момиче. Но, сърце, замълчи, тя е от богато и имотно коляно и не ще я дадат на ябанджия. Но аз съм посветен, вече съм посветен на нещо много по-голямо, борбата за свободата на България! Днес не е време за любов и сълзи! Трябва да се мре за Майка България! Нямам право да хлътна толкова навътре! А когато вече видя свободна България и от въздуха се махне робското напрежение, ако е рекъл Господ и аз ще имам мое семейство и дом! Сега не!“
   - Замислен си, синко! Какво има, кажи ми! С тези думи Дядо Добри разцепи напрегнатата тишина.
Райко въздъхна и заговори:
   - Виж, Дядо Добри! От уважение към белите ти коси не мога да крия и да те лъжа, че всичко е наред, когато не е! Има едно момиче! Русокосо с прекрасни сини очи! Щерката на чорбаджи Пено! Мисля, че се влюбвам, но знам, че не мога да я имам! На първо място е дългът ми към Майка България, да се боря с цялото си същество за свободата! И сетне не ще я дадат на ябанджия като мен, който няма своя стряха, ни занаят! От много време, когато слизам в града, слушам ще има война между Русия и омразния наш отомански поробител! Нямам какво да правя повече тук! Ще се пиша доброволец! Ако умра, то ще бъда щастлив костите ми да почиват на бойното поле! Доживея ли пък свободата, тогава ще помисля да свия своя стряха!
Сълзи се наляха в старческите очи. За пръв път чуваше Райко, който за тези месеци му стана като роден син, да говори толкова пламенно и същевременно толкова тъжно. Въздъхна и заговори на свой ред:
   - Каквото и да кажа, не мога да те спра! Благословена е нашата родина, че е закърмила чада като тебе! Ти с тези свои думи, с всичко, що стори за нашето село, чиниш много повече от разплутия чорбаджия! Бог да те Благослови теб и начинанията ти! Нека утре организираме прощална вечер със селото, пък после върви!
   Така и стана. Цялото село се събра да изпрати младия човек. Всички плачеха тъй, сякаш се разделят с роден син. Нямаше стар човек, на когото Райко да не бе продумал блага дума или да не бе помогнал за нещо! Само Чорбаджи Пено бе истински щастлив и потриваше доволно ръце, мислейки си: „Махна се този песи син! Да върви да мре!“
На идната сутрин младият Райко Александров пое по пътя към борбата за свобода, а едно момиче с разбито сърце сложи край на земните си дни!
Руско-турската война свари младия Райко в редовете на Шипченския отряд, който смело изнесе славната битка на Шипка, що сложи българската войнска чест и смелост на най-първо място измежду всички армии.
    Младият мъж включи цялото си желание и умения, придобити в предварителната военна подготовка! Нито за миг не го достраша да се сложи в първите редици на борбата. И тъй като съдбата винаги обича и награждава смелите, тя реши той да оцелее, макар и с тежка рана от куршум в крака, която го остави сакат за цял живот! Макар и с деформиран крак, у него гражданската съвест си беше здрава и дългът изпълнен! Доживя да види и Санстефанския мирен договор, да вдиша първите глътки свеж свободен въздух. Мислеше си: „На фронта изгубих толкова много бойни другари, ех да можеше и те да са тук, да видят, че жертвата си струваше! Бог винаги подкрепя праведната кауза, каквато е свободата“.
   Пред Райко Александров, като пред свободен човек без дом и близки, които да го чакат, трептеше един важен въпрос „А сега накъде“ Вече окуцял, с белега на челото. Да иска пенсия от държавата, не, никога, това е свещен дълг, срещу изпълнението на който би било срамно да се искат пари! Ще работя, помисли си той, докато още дишам и се движа ще изкарвам хляба си сам, не ще моля за пенсия. Ще опитам в София, все ще се намери нейде работа като за мен.
   Така реши той на излизане от лазарета. По път го спря стар човек с каручка и го запита бодро:
   - Хей, друже, де си тръгнал ти!
   - Връщам се от войната! Никъде! Нямам ни деца, ни любима, никой си нямам! Мисля къде София да ида да потърся препитание!
    - Тъй-тъй, право си решил, скачай в каруцата, аз съм тръгнал към Влашко, но ще те оставя пътьом, побратиме!
По време на пътуването се разговориха. Как те викат, момче, запита по-възрастният:
    - Райко Александров съм аз!
    - Да си жив и здрав!
    - Иван съм аз! Иван Бъчварят! Отде си?
    - Отде ли не! Цял живот живея по чужди къщи. Богословие съм свършил, учителствах из цяла България! Записах се доброволец във войната и сега ей ме на, вече инвалид ще търся свое място под старото слънце!
    - Добре си решил ти! Ела в София, все ще намериш работа, ти си учен човек, че и герой!
Така неусетно падна вечерта, когато стигнаха София.
    - Е, младеж,оставям те, ето я Софията! Дано Бог ти даде сили и сполука!
    - Довиждане, братко, благодаря, че не ме остави!
На другата сутрин още рано отиде в Градската управа и се представи на намръщен чиновник, като умишлено скри заслугите си от войната, тъй като не чакаше подаяния. Намръщеният чичко грубо го скастри:
    - Чий син си ти! Тука намирането на работа в управата не става току -така! Дошъл куц, обезобразен да ми търси работа! Яяя, довиждане!
    С болка на сърцето Райко Александров съзна, че в свободна Майка България вече си проправят път първите измамници и шмекери на дребно! А това ли бяха идеалите на него и загиналите му другари.
Преживяното до момента бе оставило своя отпечатък върху външността на младия човек. Той бе предварително състарен от многото теглила в своя живот! Първите сребърни нишки бяха налице в гъстата му коса.
    След като видя посрещането в институциите, той реши никога повече да не стъпи пак там и се глави общ работник. Всеки го викаше да върши работа, плащаха му по няколко гроша, колкото за парче хляб. И от този момент насетне мизерията стана първа и най-вярна спътница в живота на Райко Александров. Спеше по пейки и паркове, сплъстена брада покриваше ясното му лице и бе станал неузнаваем. Така в оскъдица и недоимък го свари зимата. След поредното дълго и неуспешно търсене на препитание в мразовития декемврийски ден на 1878г. Райко седна отчаян и гладен на една пейка.

  Стоя дълго време в безизходица, а междувременно зимата го прегърна в ледените си обятия и той никога повече не стана жив от пейката!
  На другия ден бе погребан само от поп, двама премръзнали копачи и клисаря!
Така завършиха земните дни на един верен син на България!